Синтаксис на новозаветния гръцки език

СИНТАКСИС

на новозаветния гръцки език

Учебни записки

Венцислав Стойков и Гари Грифит

Преработено издание, 2026

Съдържание

Щракнете с десен бутон → „Update Field“, за да се генерира съдържанието.

Тези записки възникнаха като помагало към курса по синтаксис на новозаветния гръцки език, който водим през последните години. Първоначално те бяха работни бележки: отчасти на български, отчасти на английски, събирани от различни граматики и допълвани от лекция на лекция. С времето текстът натрупа повторения, непреведени пасажи, несъответствия в терминологията и неточности в примерите. Това издание е опит тези бележки да станат последователно и цялостно учебно помагало на български език.

Част от основните правила и примери в българските раздели (особено за глаголните времена и наклонения, инфинитива, причастието и подчинените изречения) следват „Кратки синтактични правила“ на Ал. Милев и Ап. Михайлов (в: Учебник по гръцки език за духовните училища). Изказваме им признателност за този ясен и полезен текст, който години наред е служил на българските студенти.

Целта на записките остава същата: да помогнат на студента, който вече познава основите на гръцката морфология (например по учебника на Р. Самърс), да премине от разпознаването на формите към тяхното тълкуване. Синтаксисът не е самоцел. Той е мостът между граматиката и екзегетиката. Затова при всяка категория се стремим да покажем не само как се нарича една употреба, но и как тя влияе на разбирането на конкретен текст. Обсъждаме и местата, по които тълкувателите са на различни мнения, например πίστις Χριστοῦ, Йоан 1:1, Тит 2:13 и Еф. 4:11.

В преработеното издание следваме петпадежната система и семантичните категории на D. B. Wallace, Greek Grammar Beyond the Basics. Те са съпоставени с класическите синтаксиси на Робертсън, Blass–Debrunner–Funk, Moule, Turner, Burton, Zerwick и Dana–Mantey. Където е полезно, отбелязваме и аблативната, локативната и инструменталната идея на старата осемпадежна система. За глагола приемаме разграничението между време, вид (аспект) и начин на действието (Aktionsart), което е утвърдено в съвременните изследвания (Fanning, Porter, Campbell). Предупреждаваме и за някои широко разпространени опростявания, например че аористът означава действие „веднъж завинаги“.

Всички гръцки примери са проверени по Nestle–Aland (28. изд.) и SBL Greek New Testament. Където двете издания се различават, следваме Nestle–Aland. Преводите на примерите са наши. Те са умишлено по-буквални от обичайните библейски преводи, за да показват ясно синтактичната конструкция, която се илюстрира.

Записките не заместват голямата граматика, а водят към нея. Препоръчваме на студента винаги да проверява значението на предлозите и глаголите в речника (BDAG), а трудните места – в подробните синтаксиси, посочени в библиографията. Ще бъдем благодарни за всяка забелязана грешка или предложение. Помагалото е замислено като жива книга и ще продължи да се подобрява заедно с курса.

Венцислав Стойков, Гари Грифит

София, 2026

Синтаксис и изречение

Синтаксисът (σύνταξις, „подреждане, съчетаване“) се занимава със свързването на думите в изречението и със свързването на отделните изречения в сложно изречение. Морфологията описва формите на думите; синтаксисът описва какво правят тези форми в изречението и какво значение придобиват в определен контекст.

Изречението е дума или съчетание от думи, което изразява завършена мисъл. Главните части на изречението са сказуемото и подлогът.

Сказуемото (praedicatum) е лична (спрегната) глаголна форма, т.е. форма, която има лице и число. От това следва, че инфинитивът и причастието сами по себе си не могат да бъдат сказуемо, защото нямат лични окончания (изключенията – самостоятелната употреба на инфинитива и причастието – са разгледани в съответните глави). В гръцкия сказуемото само по себе си може да образува изречение, защото подлогът се подразбира от личното окончание:

σπεύδετε
бързайте

Тук подлогът „вие“ се подразбира от окончанието -τε.

Сказуемото е просто, когато се състои само от лична глаголна форма, и съставно (именно), когато се състои от свързващ глагол (εἰμί, γίνομαι, ὑπάρχω) и име. Името в този случай се нарича сказуемно определение (nomen praedicativum, предикативен номинатив). То отговаря на въпроса „какъв?“, „какво?“, съгласува се с подлога по падеж и обикновено е без член:

ὁ θεὸς ἀγάπη ἐστίν 1 Йоан 4:8
Бог е любов

Името ἀγάπη е сказуемно определение и заедно със спомагателния глагол ἐστίν образува съставното сказуемо.

Когато при глагола εἰμί няма сказуемно определение, той има самостоятелно значение – „има“, „съществува“. В този случай формата за 3 л. ед.ч. обикновено се пише с ударение на първата сричка (ἔστιν), особено когато стои в началото на изречението: ἔστιν θεός – „има Бог“.

Изречение, в което сказуемото е изпуснато, се нарича елиптично (съкратено). Най-често се изпуска формата на εἰμί:

μακάριοι οἱ πτωχοὶ τῷ πνεύματι Мат. 5:3
блажени (са) бедните духом

Подлогът (subiectum) обикновено е име (съществително, прилагателно, местоимение, числително) или субстантивирана дума (членуван инфинитив, причастие и др.). Той стои в номинатив и често е членуван. Подлогът се съгласува със сказуемото по лице и число:

ἡ ἀγάπη μακροθυμεῖ 1 Кор. 13:4
любовта е дълготърпелива

Когато подлогът е в среден род, множествено число, сказуемото обикновено стои в единствено число (т.нар. атическо правило; срв. гл. „Глагол. Лице и число“). На български в такъв случай превеждаме с множествено число:

φανερὰ δέ ἐστιν τὰ ἔργα τῆς σαρκός Гал. 5:19
а делата на плътта са явни

Прякото допълнение (obiectum) стои при преходни глаголи и отговаря на въпроса „кого?“, „какво?“. По правило то е в акузатив, но някои глаголи приемат пряко допълнение в генитив или в датив (вж. съответните падежи):

ἀγαπήσεις κύριον τὸν θεόν σου Мат. 22:37
да обичаш Господа, твоя Бог

В гръцкия притежателното местоимение често се изпуска, когато е ясно, че притежател е подлогът. В превода на български то трябва да се добави.

Непрякото (косвено) допълнение (obiectum indirectum) стои в датив и отговаря на въпросите „на кого?“, „за кого?“:

πίστευε τῷ θεῷ
вярвай на Бога

Общи бележки

Колко са падежите?

В гръцкия език на Новия Завет има пет падежни форми: номинатив, генитив, датив, акузатив и вокатив. Някои граматики (напр. A. T. Robertson, Dana–Mantey) говорят за осем падежа, като различават падежите по функция: под формата на генитива се крият генитив и аблатив (падеж на отделянето), а под формата на датива – датив, локатив (място) и инструментал (средство). Тази система е исторически обоснована (в индоевропейския праезик тези падежи действително са били отделни), но в езика на Новия Завет те вече не се различават по форма.

В тези записки следваме петпадежната система (като Wallace, BDF и повечето съвременни граматики), но там, където е полезно, отбелязваме аблативната, локативната и инструменталната идея – тя помага да се разберат различните употреби на генитива и датива.

Основна идея на всеки падеж

• Номинатив – назовава; падеж на подлога.

• Генитив – определя, ограничава по вид, качество („какъв?“, „чий?“); като аблатив – отделяне, източник.

• Датив – падеж на личния интерес („на кого?“, „за кого?“); като локатив – място, сфера, време; като инструментал – средство, начин, причина.

• Акузатив – ограничава по обем, протяжност, посока; падеж на прякото допълнение.

• Вокатив – обръщение.

Обща разлика: генитивът обикновено се свързва със съществително и има прилагателна сила; дативът и акузативът обикновено се свързват с глагол и имат наречна сила.

Апозиция

Всяко име в който и да е падеж може да бъде поставено до друго име в същия падеж, за да го обясни или уточни. Името, което пояснява, стои в апозиция на поясняваното име. Апозицията означава: (1) две съседни имена, (2) в един и същ падеж, (3) които се отнасят до едно и също лице или нещо и (4) имат една и съща синтактична служба в изречението. При собствени имена обикновено първото име е без член, а второто – с член.

εἰς τὸν οἶκον Φιλίππου τοῦ εὐαγγελιστοῦ Деян. 21:8
в дома на Филип благовестителя

Ἰεσσαὶ δὲ ἐγέννησεν τὸν Δαυὶδ τὸν βασιλέα Мат. 1:6
а Есей роди цар Давид

Падежите и идеята за време

Имената, които означават време (час, ден, нощ, година), могат да стоят в различни падежи, а всеки падеж предава различен нюанс:

Ако кажем на български „работих нощем“, това може да означава (1) някъде през нощта, (2) цялата нощ или (3) в определен момент през нощта. В гръцки падежът показва кое от трите имаме предвид: νυκτός (ген.) – „някога през нощта“; νυκτί (дат.) – „в определен момент през нощта“; νύκτα (акуз.) – „цялата нощ“.

Тези разграничения не са абсолютни: понякога дативът (Лука 8:29; Рим. 16:25) или акузативът (Йоан 4:52; Откр. 3:3) се употребяват по начин, при който разликата се заличава.

Номинатив

Номинативът е падежът на назоваването. Той служи за подлог, за сказуемно определение и за апозиция към други номинативи. Освен това има няколко граматически независими употреби.

1. Номинатив на подлога

Това е най-честата функция на номинатива. Подлогът стои в номинатив при глаголи във всички залози (актив, медий, пасив) и както при преходни, така и при непреходни глаголи.

ἠγάπησεν ὁ θεὸς τὸν κόσμον Йоан 3:16
Бог възлюби света

πίστει καλούμενος Ἀβραὰμ ὑπήκουσεν Евр. 11:8
с вяра Авраам, когато беше призован, се покори

ἠγέρθη Χριστὸς ἐκ νεκρῶν Рим. 6:4
Христос беше възкресен от мъртвите

οὓς ὁ πατὴρ ἔθετο ἐν τῇ ἰδίᾳ ἐξουσίᾳ Деян. 1:7
които Отец е определил със Своята власт

Χριστὸς κεφαλὴ τῆς ἐκκλησίας Еф. 5:23
Христос е глава на църквата

καὶ ἄλλος ἄγγελος ἦλθεν καὶ ἐστάθη Откр. 8:3
и друг ангел дойде и застана

διὸ καὶ ὁ θεὸς αὐτὸν ὑπερύψωσεν Фил. 2:9
затова и Бог Го превъзвиси

2. Номинатив на сказуемното определение (предикативен номинатив)

Свързващите (копулативни) глаголи εἰμί, γίνομαι и ὑπάρχω не приемат пряко допълнение; вместо него стои име в номинатив, което казва нещо за подлога. Това име се нарича сказуемно определение или предикативен номинатив. Свързващият глагол често се изпуска и трябва да се подразбере.

καὶ ὁ λόγος σὰρξ ἐγένετο Йоан 1:14
и Словото стана плът

δοῦλοι ἦτε τῆς ἁμαρτίας Рим. 6:20
бяхте роби на греха

τὸ γὰρ φρόνημα τῆς σαρκὸς θάνατος Рим. 8:6
защото помисълът на плътта е смърт

καὶ οὗτος ἄρχων τῆς συναγωγῆς ὑπῆρχεν Лука 8:41
и той беше началник на синагогата

Подлог и сказуемно определение обикновено не са взаимозаменяеми. Обикновено сказуемното определение посочва клас или категория, към която принадлежи подлогът, т.е. не може да се каже, че A = B и B = A („Бог е любов“ ≠ „Любовта е Бог“). Такова твърдение се нарича подмножествено (subset proposition). По-рядко подлогът и сказуемното определение са тъждествени и взаимозаменяеми („Исус е Христос“ = „Христос е Исус“) – тъждествено (обратимо) твърдение (convertible proposition).

Как се разпознава подлогът?

Понеже словоредът в гръцкия е свободен, възниква въпросът кое от двете имена в номинатив е подлогът. Общият принцип е, че подлогът е известното, вече въведено в разговора нещо, а сказуемното определение казва нещо ново за него. Затова подлогът обикновено е определеното име. На практика се прилагат следните правила (по Wallace):

1. Ако едното име е местоимение (лично, показателно, относително – изразено или подразбрано от глагола), то е подлогът.

οὗτός ἐστιν ὁ υἱός μου ὁ ἀγαπητός Мат. 3:17
Този е Моят възлюбен Син

οὗτός ἐστιν ὁ υἱὸς τοῦ θεοῦ Деян. 9:20
Той е Божият Син

2. Ако едното име е членувано, то е подлогът.

πνεῦμα ὁ θεός Йоан 4:24
Бог е дух

κύριός ἐστιν ὁ υἱὸς τοῦ ἀνθρώπου καὶ τοῦ σαββάτου Марк 2:28
Човешкият Син е Господар и на съботата

καὶ θεὸς ἦν ὁ λόγος Йоан 1:1
и Словото беше Бог

3. Ако едното име е собствено име, то е подлогът.

ἐγένετο Ἰωνᾶς τοῖς Νινευίταις σημεῖον Лука 11:30
Йона стана знамение за ниневийците

Ἠλίας ἄνθρωπος ἦν Як. 5:17
Илия беше човек

4. Ако и двете имена отговарят на някое от горните условия (напр. и двете са членувани), предимство има местоимението; след него – собственото име; ако и това не решава въпроса, подлогът обикновено е първото име, но решаващ е контекстът.

καὶ ἡ ἁμαρτία ἐστὶν ἡ ἀνομία 1 Йоан 3:4
и грехът е беззаконие

Екзегетически значими места

Подмножествено твърдение. В 1 Йоан 4:8 (ὁ θεὸς ἀγάπη ἐστίν) Бог притежава качеството любов, но не е тъждествен с него. Ако твърдението беше обратимо („любовта е Бог“), то би изразявало пантеизъм.

Йоан 1:1в. В καὶ θεὸς ἦν ὁ λόγος членуваното ὁ λόγος е подлогът, а θεός е сказуемно определение. Словото принадлежи към категорията „Бог“, без да е тъждествено с лицето на Отца (споменат в 1:1б като τὸν θεόν). Подробно обсъждане вж. в главата за члена (правилото на Колуел).

Тъждествено твърдение.

ταῦτα δὲ γέγραπται ἵνα πιστεύητε ὅτι Ἰησοῦς ἐστιν ὁ χριστός Йоан 20:31
а това е написано, за да повярвате, че Исус е Христос

Тук двете имена са взаимозаменяеми: Исус е Христос и Христос е Исус.

3. Номинатив на апозицията

Името в номинатив може да стои в апозиция на друго име в номинатив (вж. по-горе „Апозиция“). При собствените имена първото обикновено е без член, а второто е с член.

παραγίνεται Ἰωάννης ὁ βαπτιστὴς κηρύσσων Мат. 3:1
дойде Йоан Кръстител и проповядваше

ἐν αἷς καὶ Μαρία ἡ Μαγδαληνή Марк 15:40
между тях и Мария Магдалина

συνέλαβεν Ἐλισάβετ ἡ γυνὴ αὐτοῦ Лука 1:24
жена му Елисавета зачена

ἀπὸ Ἰησοῦ Χριστοῦ, ὁ μάρτυς ὁ πιστός, ὁ πρωτότοκος τῶν νεκρῶν Откр. 1:5
от Исус Христос, верния свидетел, първородния от мъртвите

В последния пример апозицията е в номинатив, въпреки че поясняваното име е в генитив – особеност на стила на Откровението.

Граматически независими употреби на номинатива

При следващите употреби името в номинатив няма граматическа връзка с останалата част от изречението.

4. Номинатив вместо вокатив (номинатив на обръщението)

Номинативът може да се употреби в пряко обръщение вместо вокатива, независимо дали името има отделна форма за вокатив. Това е често при членувани имена (особено в превод от еврейски, където обръщението се изразява с член). Обръщението може да бъде придружено от междуметието ὦ, което обикновено не се превежда (или се превежда с „о“). Срв. ὦ ἄνθρωπε – „о, човече“ (Рим. 2:1); ὦ γύναι – „о, жено“ (Мат. 15:28).

πατὴρ δίκαιε, καὶ ὁ κόσμος σε οὐκ ἔγνω Йоан 17:25
Отче праведни, светът не Те позна (по NA28; SBLGNT чете вокатив πάτερ)

ὦ ἀνόητοι Γαλάται, τίς ὑμᾶς ἐβάσκανεν; Гал. 3:1
о, неразумни галатяни, кой ви омая?

ἔξελθε τὸ πνεῦμα τὸ ἀκάθαρτον ἐκ τοῦ ἀνθρώπου Марк 5:8
излез от човека, нечисти душе!

ἡ παῖς, ἔγειρε Лука 8:54
момиче, стани!

ἀπεκρίθη Θωμᾶς καὶ εἶπεν αὐτῷ· ὁ κύριός μου καὶ ὁ θεός μου Йоан 20:28
Тома Му отговори: Господ мой и Бог мой!

Йоан 20:28 се тълкува и като номинатив на обръщението („Господи мой и Боже мой!“), и като съкратено изречение („Ти си моят Господ и моят Бог“). И в двата случая Тома се обръща към Исус (εἶπεν αὐτῷ).

5. Абсолютен номинатив

В заглавия, адреси на писма, поздрави, кратки възклицания и пословици номинативът може да стои без граматическа връзка с контекста. Абсолютният номинатив не стои вътре в изречение, а в заглавия и встъпителни фрази (за разлика от висящия номинатив, вж. по-долу).

Заглавия:

Βίβλος γενέσεως Ἰησοῦ Χριστοῦ Мат. 1:1
Родословна книга на Исус Христос

Ἀρχὴ τοῦ εὐαγγελίου Ἰησοῦ Χριστοῦ Марк 1:1
Начало на благовестието на Исус Христос

Ἀποκάλυψις Ἰησοῦ Χριστοῦ Откр. 1:1
Откровение на Исус Христос

Подател на писмо:

Παῦλος δοῦλος Χριστοῦ Ἰησοῦ Рим. 1:1
Павел, слуга на Христос Исус

Παῦλος κλητὸς ἀπόστολος Χριστοῦ Ἰησοῦ … καὶ Σωσθένης ὁ ἀδελφός 1 Кор. 1:1
Павел, призван за апостол на Христос Исус …, и брат Состен

Поздрави:

χάρις ὑμῖν καὶ εἰρήνη ἀπὸ θεοῦ πατρὸς ἡμῶν καὶ κυρίου Ἰησοῦ Χριστοῦ Рим. 1:7
благодат на вас и мир от Бога, нашия Отец, и от Господ Исус Христос

Възклицания:

ὦ βάθος πλούτου καὶ σοφίας καὶ γνώσεως θεοῦ Рим. 11:33
о, дълбочина на богатството и на мъдростта, и на знанието Божие!

Сродна е употребата при причастие в номинатив, което няма граматическа връзка с изречението; то традиционно се нарича абсолютно причастие в номинатив (по аналогия с абсолютния генитив).

За термина. В българската граматическа традиция няма утвърдено название за абсолютния номинатив. Наименованието е пряк превод на латинския термин nominativus absolutus. Там, където българската граматика познава подобни конструкции (в старобългарския), тя използва определението „самостоятелен“ вместо „абсолютен“ (вж. бележката при абсолютния генитив).

6. Висящ номинатив (nominativus pendens)

Висящият номинатив, както абсолютният, е граматически независим, но за разлика от него стои в изречение. В началото на изречението се поставя логическият (не граматическият) подлог, а после той се подема от местоимение в падежа, който изисква синтаксисът. Тази конструкция показва същността на номинатива: той извежда на преден план основната тема на изречението, независимо дали тя е граматически подлог. Висящият номинатив изразява или емоция, или (по-често) подчертаване; удобен тест е да се преведе с „колкото до …“, „що се отнася до …“.

За термина. „Висящ номинатив“ е калка от латинския термин nominativus pendens (англ. pendent nominative, „висящ, увиснал“). В българската граматика няма утвърдено съответствие, защото в съвременния български падежите са почти изчезнали и явлението не се описва като употреба на падеж. Българският синтаксис го разглежда като словоредно явление – изнасяне на темата в началото на изречението (тематизация, т.нар. сегментирани конструкции), обикновено с повторение чрез местоимение: „Ивана – него го видях вчера“. Гръцкият висящ номинатив е напълно аналогичен: изнесената тема се подема от местоимение в падежа, който изисква изречението.

ὁ νικῶν ποιήσω αὐτὸν στῦλον Откр. 3:12
който побеждава – ще го направя стълб

Тук причастието в номинатив е последвано от местоимение в акузатив, както изисква синтаксисът: „Колкото до този, който побеждава, ще го направя …“.

ὅσοι δὲ ἔλαβον αὐτόν, ἔδωκεν αὐτοῖς ἐξουσίαν Йоан 1:12
а на всички, които Го приеха, им даде власт

προσελθόντες δέ τινες τῶν Σαδδουκαίων, οἱ ἀντιλέγοντες ἀνάστασιν μὴ εἶναι Лука 20:27
дойдоха някои от садукеите, които отричат, че има възкресение

В последния пример (по-скоро несъгласуваност, отколкото същински висящ номинатив) причастието οἱ ἀντιλέγοντες е в номинатив, макар че по смисъл пояснява генитива τῶν Σαδδουκαίων.

7. Номинатив на названието (nominativus tituli)

Титла или име може да стои в номинатив и да функционира като собствено име, макар че по синтаксиса би трябвало да е в друг падеж. Номинативът се използва поради особения характер на назования.

ὑμεῖς φωνεῖτέ με· ὁ διδάσκαλος καί· ὁ κύριος Йоан 13:13
вие Ме наричате Учителя и Господа

ὄνομα αὐτῷ Ἑβραϊστὶ Ἀβαδδών, καὶ ἐν τῇ Ἑλληνικῇ ὄνομα ἔχει Ἀπολλύων Откр. 9:11
името му на еврейски е Авадон, а на гръцки носи името Аполион

В Откр. 9:11 Ἀπολλύων е в апозиция на прякото допълнение ὄνομα, въпреки че стои в номинатив.

8. Номинатив за време (рядко)

Понякога номинатив означава протяжност във времето, като при него се подразбира свързващ глагол:

ἐγένετο δὲ μετὰ τοὺς λόγους τούτους ὡσεὶ ἡμέραι ὀκτώ Лука 9:28
около осем дни след тези думи

Вокатив

Вокативът е падежът на прякото обръщение. В Новия Завет той се употребява около 600 пъти. Формите му често съвпадат с номинатива (особено в множествено число), а където има отделна форма, тя се използва редовно; номинативът вместо вокатив е описан по-горе.

1. Обикновено обръщение

Обръщение без междуметието ὦ. Това е обичайната употреба в Новия Завет; обръщението не носи особен емоционален заряд.

πάτερ ἡμῶν ὁ ἐν τοῖς οὐρανοῖς Мат. 6:9
Отче наш, Който си на небесата

κύριε, σῶσον, ἀπολλύμεθα Мат. 8:25
Господи, спаси ни, загиваме!

2. Подчертано (емоционално) обръщение

С междуметието ὦ, което в Новия Завет се среща рядко (около 17 пъти), обръщението придобива емоционален оттенък – упрек, учудване, загриженост.

ὦ γύναι, μεγάλη σου ἡ πίστις Мат. 15:28
о, жено, голяма е вярата ти!

ὦ γενεὰ ἄπιστος Марк 9:19
о, невярващ роде!

διὸ ἀναπολόγητος εἶ, ὦ ἄνθρωπε πᾶς ὁ κρίνων Рим. 2:1
затова си без извинение, о, човече, който и да си ти, който съдиш

3. Вокатив в апозиция

Вокативът може да стои и в апозиция на друго обръщение или на подлог във второ лице (Деян. 1:24 σὺ κύριε καρδιογνῶστα πάντων – „Ти, Господи, Който познаваш сърцата на всички“).

Акузатив

Акузативът е падежът на обхвата, ограничението и посоката. „Акузативът измерва дадена идея по нейното съдържание, обхват и посока“ (Robertson, 468). Той най-често ограничава глаголното действие – отговаря на въпросите „какво?“, „докъде?“, „колко дълго?“. И генитивът, и акузативът ограничават, но генитивът ограничава по вид, качество, а акузативът – по количество, обхват. Освен това генитивът обикновено се отнася към съществително, а акузативът – към глагол.

Употребите на акузатива се делят на три групи: (1) субстантивни, (2) наречни и (3) след някои предлози.

Субстантивни употреби

1. Акузатив на прякото допълнение

Това е най-честата употреба на акузатива. Името в акузатив означава обекта на преходен глагол: то приема действието и така ограничава глаголното действие.

οὐκ ἦλθον καλέσαι δικαίους ἀλλὰ ἁμαρτωλούς Марк 2:17
не дойдох да призова праведни, а грешни

οὕτως γὰρ ἠγάπησεν ὁ θεὸς τὸν κόσμον Йоан 3:16
защото Бог толкова възлюби света

ὁ ὁμολογῶν τὸν υἱὸν καὶ τὸν πατέρα ἔχει 1 Йоан 2:23
който изповядва Сина, има и Отца

Някои глаголи, които на български са преходни, в гръцки приемат допълнение в генитив (напр. ἀκούω, ἅπτομαι, κρατέω – вж. „Генитив на прякото допълнение“) или в датив (напр. πιστεύω, ὑπακούω, προσκυνέω – вж. „Датив на прякото допълнение“). И обратно – някои гръцки глаголи с допълнение в акузатив на български се превеждат с предлог (напр. φοβέομαι τινα – „страхувам се от някого“).

2. Сроден (вътрешен) акузатив (accusativus cognatus)

Името в акузатив е сродно с глагола по корен или по значение и служи като негово пряко допълнение. Получава се т.нар. етимологична фигура (figura etymologica), която подсилва глаголното действие. Такъв акузатив стои и при непреходни глаголи. Обикновено името има определение (прилагателно), което носи основната информация. Срв. на български „сън сънувам“, „ден денувам“, „живот живея“.

Сроден по корен:

ἐχάρησαν χαρὰν μεγάλην σφόδρα Мат. 2:10
зарадваха се с твърде голяма радост

μὴ θησαυρίζετε ὑμῖν θησαυροὺς ἐπὶ τῆς γῆς Мат. 6:19
не си събирайте съкровища на земята

ἀναβὰς εἰς ὕψος ᾐχμαλώτευσεν αἰχμαλωσίαν Еф. 4:8
като се възнесе на висотата, плени плен

καὶ ἐφοβήθησαν φόβον μέγαν Марк 4:41
и се уплашиха с голям страх

Сроден по значение:

μὴ φοβούμεναι μηδεμίαν πτόησιν 1 Пет. 3:6
без да се боите от никаква заплаха

При превода често трябва да се промени конструкцията: гръцкият глагол с пряко допълнение се предава на български с предлог („зарадваха се с голяма радост“) или с наречие („много се зарадваха“).

3. Двоен акузатив

Някои глаголи приемат два акузатива. Те са два вида.

а) Двоен акузатив на лицето и предмета

Глаголите със значение „уча“ (διδάσκω), „питам, моля“ (αἰτέω, ἐρωτάω), „напомням“ (ἀναμιμνῄσκω), „обличам, събличам“ (ἐνδύω, ἐκδύω), „помазвам“ (χρίω), „поя“ (ποτίζω), „товаря“ (φορτίζω) приемат акузатив на лицето и акузатив на предмета. На български лицето обикновено става непряко допълнение („уча някого на нещо“).

ἐκεῖνος ὑμᾶς διδάξει πάντα Йоан 14:26
Той ще ви научи на всичко

καὶ ἤρξατο διδάσκειν αὐτοὺς πολλά Марк 6:34
и започна да ги поучава на много неща

γάλα ὑμᾶς ἐπότισα, οὐ βρῶμα 1 Кор. 3:2
мляко ви напоих, а не твърда храна

б) Двоен акузатив на обекта и допълнението (обект и сказуемно определение)

Глаголите със значение „наричам“ (καλέω, ὀνομάζω, λέγω), „правя, поставям“ (ποιέω, τίθημι), „избирам“ (αἱρέομαι), „смятам“ (νομίζω, κρίνω, ἡγέομαι, λογίζομαι), „изпращам като“ (ἀποστέλλω) приемат пряко допълнение (първичен обект) и предикативно определение към него (вторичен обект, accusativus praedicativus). Двата акузатива се отнасят до едно и също нещо – между тях може да се постави „е“. Прякото допълнение обикновено отговаря на въпроса „кого?“ и често е членувано или е местоимение; предикативното определение отговаря на въпроса „какъв?“ и обикновено е без член.

Δαυὶδ ἐν πνεύματι καλεῖ αὐτὸν κύριον Мат. 22:43
Давид чрез Духа Го нарича Господ

πατέρα ἴδιον ἔλεγεν τὸν θεόν Йоан 5:18
наричаше Бога Свой Отец

ποιήσω ὑμᾶς ἁλιεῖς ἀνθρώπων Мат. 4:19
ще ви направя ловци на човеци

ὅπου ἐποίησεν τὸ ὕδωρ οἶνον Йоан 4:46
където беше превърнал водата във вино

ὁ πατὴρ ἀπέσταλκεν τὸν υἱὸν σωτῆρα τοῦ κόσμου 1 Йоан 4:14
Отец изпрати Сина като Спасител на света

ὑπόδειγμα λάβετε, ἀδελφοί, … τοὺς προφήτας Як. 5:10
вземете за пример, братя, … пророците

Срв. и Йоан 15:15: οὐκέτι λέγω ὑμᾶς δούλους („вече не ви наричам слуги“).

в) Запазен акузатив при пасив

Когато глагол с двоен акузатив се употреби в пасив, единият акузатив (обикновено предметът) се запазва:

κρατεῖτε τὰς παραδόσεις ἃς ἐδιδάχθητε 2 Сол. 2:15
дръжте преданията, на които бяхте научени

βαπτισθέντες τὸ βάπτισμα Ἰωάννου Лука 7:29
като се кръстиха с Йоановото кръщение

Ако обаче в пасив се преобразува изречение с двоен акузатив на обекта и допълнението, и двата акузатива стават номинативи (двоен номинатив): прякото допълнение става подлог, а предикативният акузатив – сказуемно определение. Например (класически пример):

νομίζω τὴν πατρίδα μητέρα
смятам родината (за) майка

ἡ πατρὶς νομίζεται μήτηρ
родината се смята (за) майка

Предикативният акузатив (съответно номинатив) може да се преведе и с предлога „за“. Срв. в Новия Завет Мат. 5:9 αὐτοὶ υἱοὶ θεοῦ κληθήσονται („те ще бъдат наречени Божии синове“) – пасив от καλέω с двоен акузатив.

4. Акузатив като подлог на инфинитива (accusativus cum infinitivo)

Името в акузатив често функционира семантично като подлог на инфинитива. Това е много честа употреба, особено при личните местоимения. Когато подлогът на инфинитива съвпада с подлога на главния глагол, той обикновено не се изразява или стои в номинатив; когато е различен, почти винаги стои в акузатив. (По-подробно вж. „Инфинитив“.)

ἀπέστειλεν τοὺς δούλους αὐτοῦ καλέσαι τοὺς κεκλημένους Мат. 22:3
изпрати слугите си да повикат поканените

ἄφετε τὰ παιδία ἔρχεσθαι πρός με Лука 18:16
оставете децата да идват при Мене

ἔλεγον αὐτὸν εἶναι θεόν Деян. 28:6
казваха, че Той е бог

μετὰ τὸ παθεῖν αὐτόν Деян. 1:3
след като пострада

ὥστε μὴ δύνασθαι αὐτοὺς μηδὲ ἄρτον φαγεῖν Марк 3:20
така че те не можеха дори хляб да ядат

Акузатив на подлога и акузатив на допълнението. Често при инфинитива има два акузатива – подлог и сказуемно определение или подлог и пряко допълнение. Как да разберем кой кой е? Срв. Фил. 1:7: διὰ τὸ ἔχειν με ἐν τῇ καρδίᾳ ὑμᾶς – „защото аз ви имам в сърцето си“ или „защото вие ме имате в сърцето си“? Прилагат се същите правила като при номинативите:

• Ако единият акузатив е местоимение, той е подлогът:

νομιζόντων πορισμὸν εἶναι τὴν εὐσέβειαν 1 Тим. 6:5
които мислят, че благочестието е средство за печалба

Тук обаче решава членът (правило 2): τὴν εὐσέβειαν е подлогът, въпреки че стои след сказуемното определение – словоредът не е надежден критерий.

• Ако единият е собствено име, той е подлогът:

πεπεισμένος γάρ ἐστιν Ἰωάννην προφήτην εἶναι Лука 20:6
защото [народът] е убеден, че Йоан е бил пророк

• Ако не помагат тези признаци, решава контекстът (понякога и словоредът – първият акузатив обикновено е подлогът):

πάλιν χρείαν ἔχετε τοῦ διδάσκειν ὑμᾶς τινά Евр. 5:12
пак имате нужда някой да ви учи

5. Акузатив на апозицията

Както всеки падеж, акузативът може да стои в апозиция на друго име в акузатив. Първото име може да има всяка акузативна функция, а второто просто уточнява кой или какво е имано предвид – то „се вози“ на функцията на първото.

εἶδεν Σίμωνα καὶ Ἀνδρέαν τὸν ἀδελφὸν Σίμωνος Марк 1:16
видя Симон и Андрей, брата на Симон

πίστευσον ἐπὶ τὸν κύριον Ἰησοῦν Деян. 16:31
повярвай в Господ Исус

ἐν ᾧ ἔχομεν τὴν ἀπολύτρωσιν διὰ τοῦ αἵματος αὐτοῦ, τὴν ἄφεσιν τῶν παραπτωμάτων Еф. 1:7
в Когото имаме изкуплението чрез Неговата кръв, прощението на прегрешенията

Наречни (адвербиални) употреби

6. Акузатив на мярката (протяжността)

Името в акузатив показва обхвата на глаголното действие – докъде (в пространството) или колко дълго (във времето). Употребата за пространство е рядка, за време – сравнително честа. Отговаря на въпросите „колко далеч?“, „колко дълго?“ (acc. extensionis).

Време:

νηστεύσας ἡμέρας τεσσεράκοντα καὶ νύκτας τεσσεράκοντα Мат. 4:2
като пости четиридесет дни и четиридесет нощи

Ако евангелистът беше употребил генитив за време, щеше да означава, че Исус е постил през този период, но не непременно през цялото време (напр. само денем). Акузативът подчертава, че постът е продължил през цялото време.

τί ὧδε ἑστήκατε ὅλην τὴν ἡμέραν ἀργοί; Мат. 20:6
защо стоите тук цял ден без работа?

καὶ εἶδον τὰ ἔργα μου τεσσεράκοντα ἔτη Евр. 3:9
и виждаха делата Ми четиридесет години

καὶ ἐκεῖ ἔμειναν οὐ πολλὰς ἡμέρας Йоан 2:12
и останаха там не много дни

νύκτα καὶ ἡμέραν Марк 4:27
нощем и денем (непрекъснато)

Пространство:

ἐληλακότες οὖν ὡς σταδίους εἴκοσι πέντε ἢ τριάκοντα Йоан 6:19
като бяха изгребали около двадесет и пет или тридесет стадия

εἰς κώμην ἀπέχουσαν σταδίους ἑξήκοντα ἀπὸ Ἰερουσαλήμ Лука 24:13
към едно село на шестдесет стадия от Ерусалим

7. Акузатив на начина (наречен акузатив)

Акузативът на начина функционира като наречие: той характеризира как става действието, а не колко. Има два вида: (1) съществителни – най-често δωρεάν („даром, напразно“), по-рядко други; (2) прилагателни (особено в среден род), употребени като наречия – те са много повече.

Съществителни:

δωρεὰν ἐλάβετε, δωρεὰν δότε Мат. 10:8
даром получихте, даром давайте

εἰ γὰρ διὰ νόμου δικαιοσύνη, ἄρα Χριστὸς δωρεὰν ἀπέθανεν Гал. 2:21
защото ако правдата е чрез закона, тогава Христос напразно е умрял

τὴν ἀρχὴν ὅ τι καὶ λαλῶ ὑμῖν Йоан 8:25
най-напред (изобщо) това, което и ви говоря

Прилагателни:

ζητεῖτε δὲ πρῶτον τὴν βασιλείαν Мат. 6:33
а търсете първо царството

ἐγὼ ἦλθον ἵνα ζωὴν ἔχωσιν καὶ περισσὸν ἔχωσιν Йоан 10:10
Аз дойдох, за да имат живот и да го имат в изобилие

τὸ λοιπόν, ἀδελφοί μου, χαίρετε ἐν κυρίῳ Фил. 3:1
впрочем, братя мои, радвайте се в Господа

τὸ δὲ τέλος πάντες ὁμόφρονες 1 Пет. 3:8
накрая, бъдете всички единомислени

μὴ εἰς κενὸν τὴν χάριν τοῦ θεοῦ δέξασθαι ὑμᾶς 2 Кор. 6:1
да не приемате напразно Божията благодат

(В последния пример наречният израз е образуван с предлог: εἰς κενόν – „напразно“.)

8. Акузатив на отношението (accusativus respectus, limitationis)

Акузативът показва по отношение на какво е вярно глаголното действие. Авторът го използва, за да ограничи твърдение, което иначе не би било вярно в пълния си обхват („що се отнася до…“, „по отношение на…“). В койне тази употреба е рядка и затова трябва да се прибягва до нея едва когато другите категории не пасват.

ἄνθρωπος πλούσιος ἀπὸ Ἁριμαθαίας, τοὔνομα Ἰωσήφ Мат. 27:57
един богат човек от Ариматея, на име Йосиф

ἀνέπεσαν οὖν οἱ ἄνδρες τὸν ἀριθμὸν ὡς πεντακισχίλιοι Йоан 6:10
насядаха мъжете, на брой около пет хиляди

ἵνα ἐλεήμων γένηται καὶ πιστὸς ἀρχιερεὺς τὰ πρὸς τὸν θεόν Евр. 2:17
за да стане милостив и верен първосвещеник в това, което се отнася до Бога

τὸ μυστήριον τῶν ἑπτὰ ἀστέρων οὓς εἶδες Откр. 1:20
колкото до тайната на седемте звезди, които видя, …

9. Акузатив при клетви

При глаголите за заклинане (ὁρκίζω, ἐνορκίζω) лицето или нещото, в името на което се заклева някой, стои в акузатив:

ὁρκίζω σε τὸν θεόν, μή με βασανίσῃς Марк 5:7
заклинам Те в Бога, не ме мъчи!

ὁρκίζω ὑμᾶς τὸν Ἰησοῦν ὃν Παῦλος κηρύσσει Деян. 19:13
заклинам ви в Исус, Когото Павел проповядва

10. Свободен (абсолютен) акузатив (accusativus absolutus)

Рядко акузатив с причастие стои граматически независимо от изречението, подобно на абсолютния генитив. Възможни примери са безличните причастия в акузатив среден род (τυχόν – „може би“, 1 Кор. 16:6; ἐξόν – „позволено е“, Деян. 2:29) и спорните места:

μάλιστα γνώστην ὄντα σε πάντων τῶν … ἐθῶν Деян. 26:3
особено понеже ти си познавач на всички … обичаи

πεφωτισμένους τοὺς ὀφθαλμοὺς τῆς καρδίας ὑμῶν Еф. 1:18
като бъдат просветени очите на сърцето ви

11. Акузатив след предлози

Някои предлози се съчетават с акузатив (вж. „Предлози“). Когато акузативът следва предлог, функцията му не трябва да се определя по падежа сам по себе си, а по значението на предлога с този падеж (вж. речника BDAG).

Генитив

Генитивът е падежът с най-голямо разнообразие от употреби. Основната му идея е ограничаване по вид, качество – той отговаря на въпросите „какъв?“, „чий?“, „от какъв вид?“. Затова обикновено се свързва със съществително и има прилагателна сила (Robertson: генитивът е „падежът на рода, вида“). В осемпадежната система към генитива се отнасят и аблативните употреби (отделяне, източник, сравнение), които имат същата форма.

Генитив и акузатив. Генитивът ограничава по вид, акузативът – по обхват; генитивът обикновено се отнася към име, акузативът – към глагол.

Генитив и датив. Генитивът има предимно прилагателна сила, дативът – предимно наречна; генитивът обикновено се отнася към име, а дативът (както и акузативът) – към глагол.

Как се превежда. В повечето случаи генитивът се превежда с предлога „на“ или с притежателно/относително прилагателно („Божие слово“), но в много случаи е нужен друг предлог („от“, „за“, „към“, „с“) или описателен превод. Изборът зависи от това коя от изброените по-долу употреби имаме.

Употребите се групират така: (1) прилагателни (същински генитив), (2) аблативни, (3) генитив при съществителни, означаващи действие, (4) наречни, (5) генитив след някои думи и (6) абсолютен генитив.

А. Прилагателни употреби

1. Описателен генитив (gen. qualitatis)

Генитивът описва главното име по най-общ начин – посочва негово качество или характерна черта. Това е най-широката категория: почти всеки генитив е в някакъв смисъл „описателен“, затова тя се използва, когато никоя по-специфична категория не пасва. Обикновено се превежда с „характеризиращ се с“, „свързан с“, „от вида на“.

Ἰωάννης … κηρύσσων βάπτισμα μετανοίας Марк 1:4
Йоан … проповядваше кръщение на покаяние

(т.е. кръщение, свързано с покаянието, изразяващо покаяние).

Качествен (атрибутивен, „еврейски“) генитив

Особен вид описателен генитив е атрибутивният генитив: името в генитив изразява качество на главното име и може да се преведе с прилагателно. Тази употреба е честа в Новия Завет под влияние на еврейския език, където прилагателните са малко и вместо тях се използва съчетание от две съществителни (status constructus).

ἐπῄνεσεν ὁ κύριος τὸν οἰκονόμον τῆς ἀδικίας Лука 16:8
господарят похвали неправедния управител

ἑαυτοῖς ποιήσατε φίλους ἐκ τοῦ μαμωνᾶ τῆς ἀδικίας Лука 16:9
спечелете си приятели чрез неправедното богатство

ἵνα καταργηθῇ τὸ σῶμα τῆς ἁμαρτίας Рим. 6:6
за да бъде унищожено грешното тяло

καρδία πονηρὰ ἀπιστίας Евр. 3:12
лошо, невярващо сърце

При приписания генитив (gen. attributus) отношението е обратно: главното име изразява качество на името в генитив.

ἐν καινότητι ζωῆς περιπατήσωμεν Рим. 6:4
да ходим в нов живот (букв. в новота на живот)

2. Притежателен генитив (gen. possessivus)

Генитивът означава притежателя – лице, на което принадлежи главното име. Отговаря на въпроса „чий?“ и се превежда с „на“ или с притежателно прилагателно. Тест: може ли „на“ да се замени с „принадлежащ на“?

ἀφεῖλεν αὐτοῦ τὸ ὠτίον … τὸν δοῦλον τοῦ ἀρχιερέως Мат. 26:51
слугата на първосвещеника

ὁ κύριός μου καὶ ὁ θεός μου Йоан 20:28
Господ мой и Бог мой

Идеята за притежание тук не бива да се прекалява, сякаш Тома „притежава“ Господа. Но в по-широк смисъл Господ принадлежи на Тома – сега, по начин, който не е бил верен преди.

ἕκαστος ὑμῶν λέγει· ἐγὼ μέν εἰμι Παύλου, ἐγὼ δὲ Ἀπολλῶ 1 Кор. 1:12
всеки от вас казва: Аз съм Павлов, а аз – Аполосов

Тук собствените имена не означават самите лица, а групите, които ги следват: „Аз принадлежа към Павловата група“.

συγκακουχεῖσθαι τῷ λαῷ τοῦ θεοῦ Евр. 11:25
да страда заедно с Божия народ

σὺ εἶ ὁ χριστὸς ὁ υἱὸς τοῦ θεοῦ τοῦ ζῶντος Мат. 16:16
Ти си Христос, Синът на живия Бог

ἴδε ὁ ἀμνὸς τοῦ θεοῦ ὁ αἴρων τὴν ἁμαρτίαν τοῦ κόσμου Йоан 1:29
ето Божия Агнец, Който взема греха на света

3. Генитив на родството (gen. relationis)

Особен вид притежателен генитив, който изразява семейна връзка. Името, означаващо роднинската връзка (син, дъщеря, майка, жена), е изпуснато, а за да се разбере, често е запазен само членът му.

εὗρον Δαυὶδ τὸν τοῦ Ἰεσσαί Деян. 13:22
намерих Давид, сина на Есей

Σίμων Ἰωάννου Йоан 21:15
Симоне, сине Йоанов

Μαρία ἡ Ἰακώβου Лука 24:10
Мария, [майката] на Яков

Ἰάκωβον τὸν τοῦ Ζεβεδαίου Мат. 4:21
Яков, [сина] на Зеведей

4. Партитивен генитив (gen. partitivus)

Генитивът означава цялото, от което главното име е част. Често следва числителни, местоимения (τινές, τίς, ἕκαστος, οὐδείς) и прилагателни в превъзходна степен. Тест: може ли да се замени с „част от“? В Новия Завет често вместо чистия генитив се употребява ἐκ или ἀπό + генитив.

εἰς τοὺς πτωχοὺς τῶν ἁγίων Рим. 15:26
за бедните измежду светиите

καὶ τὸ δέκατον τῆς πόλεως ἔπεσεν Откр. 11:13
и една десета от града падна

οὐκ εἰμὶ ὥσπερ οἱ λοιποὶ τῶν ἀνθρώπων Лука 18:11
не съм като останалите хора

τινες τῶν γραμματέων εἶπαν Мат. 9:3
някои от книжниците казаха

Партитивният генитив е обичаен и при превъзходна степен (класически пример):

Σωκράτης πάντων ἀνθρώπων σοφώτατός ἐστιν
Сократ е най-мъдрият от всички хора

Подвид е т.нар. хорографски генитив: по-голямата област, в която се намира по-малкото място.

ἐν Κανὰ τῆς Γαλιλαίας Йоан 2:1
в Кана Галилейска

5. Генитив на подчинението

Генитивът означава нещо, което е подчинено на главното име, над което то властва. Главното име обикновено означава власт или управление.

ἐν τῷ ἄρχοντι τῶν δαιμονίων ἐκβάλλει τὰ δαιμόνια Марк 3:22
чрез княза на бесовете изгонва бесовете

σὺ εἶ ὁ βασιλεὺς τῶν Ἰουδαίων; Мат. 27:11
Ти ли си Юдейският цар?

6. Генитив на апозицията (епексегетичен генитив)

Името в генитив се отнася до същото нещо, до което и главното име, но то конкретизира по-широката категория, назована от главното име. Употребява се често, когато главното име е двусмислено или метафорично (оттук и названието „епексегетичен“, т.е. обясняващ). Тест: заменете „на“ с „който е“, „а именно“; ако смисълът се запазва, вероятно имаме генитив на апозицията.

πόλεις Σοδόμων καὶ Γομόρρας 2 Пет. 2:6
градовете Содом и Гомор (т.е. градовете, които са Содом и Гомор)

ὁ δοὺς ἡμῖν τὸν ἀρραβῶνα τοῦ πνεύματος 2 Кор. 5:5
Който ни е дал залога, т.е. Духа

καὶ σημεῖον ἔλαβεν περιτομῆς Рим. 4:11
и получи знака на обрязването (знака, който е обрязването)

ἐκεῖνος δὲ ἔλεγεν περὶ τοῦ ναοῦ τοῦ σώματος αὐτοῦ Йоан 2:21
а Той говореше за храма на тялото Си (за храма, който е тялото Му)

Генитивът на апозицията трябва да се различава от обикновената апозиция в генитив, при която и двете имена са в генитив и се отнасят до едно и също лице или нещо (вж. „Апозиция“ в общите бележки):

εἶδον τὸ παιδίον μετὰ Μαρίας τῆς μητρὸς αὐτοῦ Мат. 2:11
видяха Детето с майка Му Мария

καὶ αὐτός ἐστιν ἡ κεφαλὴ τοῦ σώματος τῆς ἐκκλησίας Кол. 1:18
и Той е главата на тялото, т.е. на църквата

7. Генитив на съдържанието и на материала

Генитивът посочва съдържанието на главното име (обикновено съд или мярка) или материала, от който е направено. Превежда се с „пълен с“, „съдържащ“, „направен от“.

σύροντες τὸ δίκτυον τῶν ἰχθύων Йоан 21:8
като влачеха мрежата, пълна с риба

ὃς γὰρ ἂν ποτίσῃ ὑμᾶς ποτήριον ὕδατος Марк 9:41
защото който ви напои с чаша вода

Сходни са генитивите при глаголите за пълнене (вж. по-долу).

8. Генитив на предназначението (целта)

Генитивът посочва предназначението на главното име – за какво служи то. Превежда се с „за“, „предназначен за“.

ἵνα ὁ θεὸς ἀνοίξῃ ἡμῖν θύραν τοῦ λόγου Кол. 4:3
за да ни отвори Бог врата за словото

ἐλογίσθημεν ὡς πρόβατα σφαγῆς Рим. 8:36
считат ни като овце за клане

9. Генитив на произвеждащия (gen. auctoris)

Генитивът посочва онзи, който произвежда главното име: „произведен от“, „даден от“.

σπουδάζοντες τηρεῖν τὴν ἑνότητα τοῦ πνεύματος Еф. 4:3
като се стараете да пазите единството, което дава Духът

ὁ δὲ θεὸς τῆς ἐλπίδος πληρώσαι ὑμᾶς Рим. 15:13
а Бог, Който дава надежда, да ви изпълни

Б. Аблативни употреби

В осемпадежната система тези употреби се отнасят към аблатива – падежа на отделянето. В Новия Завет те все по-често се изразяват с предлози (ἀπό, ἐκ, παρά + генитив).

10. Генитив на отделянето (gen. separationis)

Генитивът означава лицето или нещото, от което нещо се отделя, отдалечава или лишава. Обикновено стои при глаголи със значение „отделям, лишавам, отчуждавам, преставам“.

ἀπηλλοτριωμένοι τῆς πολιτείας τοῦ Ἰσραήλ Еф. 2:12
отчуждени от Израилевото общество

ἀπεστερημένων τῆς ἀληθείας 1 Тим. 6:5
лишени от истината

Срв. с предлог: οὐδεὶς αἴρει αὐτὴν ἀπ᾽ ἐμοῦ – „никой не го отнема от Мене“ (Йоан 10:18).

11. Генитив на източника (произхода)

Генитивът посочва източника, от който произлиза главното име. Самостоятелният генитив в тази служба е рядък; обикновено се използва ἐκ или ἀπό.

ἵνα ἡ ὑπερβολὴ τῆς δυνάμεως ᾖ τοῦ θεοῦ καὶ μὴ ἐξ ἡμῶν 2 Кор. 4:7
за да е ясно, че превъзходството на силата е от Бога, а не от нас

Тук τοῦ θεοῦ (без предлог) е успоредно на ἐξ ἡμῶν.

12. Генитив на сравнението (gen. comparationis)

Генитивът стои след прилагателно или наречие в сравнителна степен (и след глаголи и думи със сравнително значение) и означава това, с което се сравнява. Превежда се с „от“, „отколкото“. Вместо генитив може да се употреби съюзът ἤ („отколкото“) с името в същия падеж.

οὐχὶ ἡ ψυχὴ πλεῖόν ἐστιν τῆς τροφῆς; Мат. 6:25
не е ли животът повече от храната?

πολλῶν στρουθίων διαφέρετε ὑμεῖς Мат. 10:31
вие сте по-скъпи от много врабчета

ὁ πατὴρ μείζων μού ἐστιν Йоан 14:28
Отец е по-голям от Мене

ὁ δὲ ὀπίσω μου ἐρχόμενος ἰσχυρότερός μού ἐστιν Мат. 3:11
а Онзи, Който идва след мене, е по-силен от мене

οὐκ ἔστιν δοῦλος μείζων τοῦ κυρίου αὐτοῦ Йоан 13:16
слугата не е по-голям от господаря си

В. Генитив при съществителни, означаващи действие

Когато главното име означава действие (любов, вяра, надежда, хула, познание, проповед и др.), генитивът може да означава или вършителя на действието (субективен генитив), или обекта му (обективен генитив). Тест: превърнете съществителното в глагол – ако името в генитив става подлог, генитивът е субективен; ако става допълнение – обективен.

13. Субективен генитив (gen. subiectivus)

Името в генитив е вършителят на действието, изразено от главното име.

ἡ ἐπιθυμία τῆς σαρκός 1 Йоан 2:16
похотта на плътта (= плътта желае)

τίς ἡμᾶς χωρίσει ἀπὸ τῆς ἀγάπης τοῦ Χριστοῦ; Рим. 8:35
кой ще ни отдели от Христовата любов? (= от това, че Христос ни обича)

14. Обективен генитив (gen. obiectivus)

Името в генитив е обектът на действието, изразено от главното име. Помислете какво би означавал примерът, ако генитивът погрешно се тълкува като субективен.

ἡ δὲ τοῦ πνεύματος βλασφημία οὐκ ἀφεθήσεται Мат. 12:31
но хулата против Духа няма да бъде простена (= някой хули Духа)

ἔχετε πίστιν θεοῦ Марк 11:22
имайте вяра в Бога

εἰ ἡμεῖς σήμερον ἀνακρινόμεθα ἐπὶ εὐεργεσίᾳ ἀνθρώπου ἀσθενοῦς Деян. 4:9
ако днес ни разпитват за доброто, сторено на един болен човек

ἦν διανυκτερεύων ἐν τῇ προσευχῇ τοῦ θεοῦ Лука 6:12
прекара цялата нощ в молитва към Бога

15. Пленарен (пълен) генитив

Понякога авторът вероятно има предвид едновременно и субективното, и обективното значение. Wallace нарича такъв генитив „пленарен“.

ἡ γὰρ ἀγάπη τοῦ Χριστοῦ συνέχει ἡμᾶς 2 Кор. 5:14
защото Христовата любов ни владее

Любовта на Христос към нас подбужда нашата любов към Него. Подобно и в 1 Йоан 2:5 (ἡ ἀγάπη τοῦ θεοῦ τετελείωται – „любовта към Бога / Божията любов е съвършена“) тълкувателите са разделени.

Спорни места: πίστις Χριστοῦ

Най-обсъжданите в екзегетиката места с генитив са изразите πίστις Ἰησοῦ Χριστοῦ / πίστις Χριστοῦ (Рим. 3:22, 26; Гал. 2:16, 20; 3:22; Еф. 3:12; Фил. 3:9). Трябва ли да се превеждат „вяра в Христос“ (обективен генитив, традиционното тълкуване) или „вярата/верността на Христос“ (субективен генитив)?

δικαιοσύνη δὲ θεοῦ διὰ πίστεως Ἰησοῦ Χριστοῦ εἰς πάντας τοὺς πιστεύοντας Рим. 3:22
Божията правда чрез вяра в Исус Христос (или: чрез верността на Исус Христос) за всички вярващи

μὴ ἔχων ἐμὴν δικαιοσύνην τὴν ἐκ νόμου ἀλλὰ τὴν διὰ πίστεως Χριστοῦ Фил. 3:9
не като имам собствената си правда, която е от закона, а онази, която е чрез вяра в Христос (или: чрез Христовата вярност)

ἐν ᾧ ἔχομεν τὴν παρρησίαν καὶ προσαγωγὴν ἐν πεποιθήσει διὰ τῆς πίστεως αὐτοῦ Еф. 3:12
в Когото имаме дръзновението и достъпа с увереност чрез вярата в Него (или: чрез Неговата вярност)

В полза на обективния генитив: глаголът πιστεύω с Христос като обект е често срещан у Павел (напр. Гал. 2:16 ἡμεῖς εἰς Χριστὸν Ἰησοῦν ἐπιστεύσαμεν, точно в същия контекст); това е тълкуването на гръцките отци и на повечето преводи. В полза на субективния генитив: при πίστις + генитив на лице (Рим. 4:12, 16 πίστις Ἀβραάμ) генитивът обикновено е субективен; при обективното тълкуване изразите в Рим. 3:22 и Гал. 2:16 изглеждат излишно повторителни. Wallace (с колебание) клони към субективния генитив; Moule, Cranfield, Dunn и мнозинството преводи – към обективния.

Г. Наречни употреби

16. Генитив за време (gen. temporis)

Генитивът означава вида на времето или времето, в рамките на което става действието (без да се казва, че то продължава през цялото време). Срв. „Падежите и идеята за време“.

τῶν βοώντων αὐτῷ ἡμέρας καὶ νυκτός Лука 18:7
които викат към Него денем и нощем

Това не значи „24 часа в денонощието“, а „в различни моменти и денем, и нощем“.

προσεύχεσθε δὲ ἵνα μὴ γένηται ἡ φυγὴ ὑμῶν χειμῶνος Мат. 24:20
молете се бягството ви да не се случи през зимата

μέσης δὲ νυκτὸς κραυγὴ γέγονεν Мат. 25:6
а посред нощ се чу вик

οὗτος ἦλθεν πρὸς αὐτὸν νυκτός Йоан 3:2
той дойде при Него през нощта

17. Генитив за място

Рядко генитивът означава мястото, в рамките на което става действието:

μὴ εὑρόντες ποίας εἰσενέγκωσιν αὐτὸν διὰ τὸν ὄχλον Лука 5:19
като не намериха откъде да го внесат поради навалицата

18. Генитив на извършителя

Генитивът (без предлог) означава лицето, което извършва действието, изразено с причастие или прилагателно в пасивно значение. Превежда се с „от“. (Обикновено извършителят при пасив се изразява с ὑπό + генитив, вж. „Залог“.)

δεῦτε, οἱ εὐλογημένοι τοῦ πατρός μου Мат. 25:34
елате, благословени от Моя Отец

καὶ ἔσονται πάντες διδακτοὶ θεοῦ Йоан 6:45
и всички ще бъдат научени от Бога

ἐν οἷς ἐστε καὶ ὑμεῖς κλητοὶ Ἰησοῦ Χριστοῦ Рим. 1:6
между които сте и вие, призвани от Исус Христос

ἃ καὶ λαλοῦμεν οὐκ ἐν διδακτοῖς ἀνθρωπίνης σοφίας λόγοις 1 Кор. 2:13
което и говорим не с думи, на които учи човешката мъдрост

(В Рим. 1:6 генитивът може да се разбира и като притежателен: „призвани, които принадлежат на Исус Христос“.)

19. Генитив на цената

Генитивът означава цената или стойността, срещу която нещо се купува, продава или разменя. Превежда се с „за“, „срещу“.

ἠγοράσθητε γὰρ τιμῆς 1 Кор. 6:20
защото сте купени с (висока) цена

οὐχὶ δύο στρουθία ἀσσαρίου πωλεῖται; Мат. 10:29
не се ли продават две врабчета за един асарий?

20. Генитив на причината (рядко)

Понякога генитивът означава причината или основанието за действието. Пример за това вероятно е изразът δέσμιος Χριστοῦ Ἰησοῦ:

Παῦλος δέσμιος Χριστοῦ Ἰησοῦ Филим. 1
Павел, затворник заради Христос Исус

Изразът може да се тълкува и като притежателен генитив („затворник, който принадлежи на Христос“).

Д. Генитив след някои думи

21. Генитив на прякото допълнение

Редица глаголи приемат пряко допълнение в генитив. Значението им обикновено е близко до някоя от основните функции на генитива (отделяне, част от цяло, източник). Те могат да се групират в четири вида: (1) глаголи за сетивно възприятие (ἀκούω „чувам“, ἅπτομαι „докосвам“, γεύομαι „вкусвам“), (2) за чувство и желание (ἐπιθυμέω „желая“, ὀρέγομαι „стремя се“, μιμνῄσκομαι „спомням си“, ἐπιλανθάνομαι „забравям“), (3) за участие и пълнене (μετέχω „участвам“, πίμπλημι „изпълвам“), (4) за управление и власт (ἄρχω „управлявам“, κυριεύω „господствам“, κρατέω „хващам, държа“). Към тях се отнасят и много сложни глаголи с κατά (κατηγορέω „обвинявам“, καταφρονέω „презирам“). В речниците глаголите с генитив се отбелязват с τινός (генитив на неопределителното местоимение).

κρατήσας τῆς χειρὸς τοῦ παιδίου λέγει αὐτῇ· ταλιθα κουμ Марк 5:41
хвана детето за ръката и му каза: Талита куми

εἰσίν τινες … οἵτινες οὐ μὴ γεύσωνται θανάτου Мат. 16:28
има някои …, които няма да вкусят смърт

εἴ τις ἐπισκοπῆς ὀρέγεται, καλοῦ ἔργου ἐπιθυμεῖ 1 Тим. 3:1
ако някой се стреми към епископска служба, желае добро дело

μνήσθητί μου ὅταν ἔλθῃς εἰς τὴν βασιλείαν σου Лука 23:42
спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си

τίς μου ἥψατο τῶν ἱματίων; Марк 5:30
кой се докосна до дрехите Ми?

οἱ νεκροὶ ἀκούσουσιν τῆς φωνῆς τοῦ υἱοῦ τοῦ θεοῦ Йоан 5:25
мъртвите ще чуят гласа на Божия Син

Глаголът ἀκούω приема допълнение и в генитив, и в акузатив. Класическото правило е, че генитивът означава лицето, което се чува, или звука, който се чува, а акузативът – съдържанието, което се разбира. Затова често се посочва разликата между Деян. 9:7 (ἀκούοντες μὲν τῆς φωνῆς – „чуваха гласа“) и 22:9 (τὴν δὲ φωνὴν οὐκ ἤκουσαν – „не разбраха гласа“). В койне обаче разграничението не се спазва последователно и тълкуването на тези места не бива да се основава само на него.

22. Генитив при прилагателни и наречия

Много прилагателни със значение „достоен“ (ἄξιος), „пълен“ (πλήρης, μεστός), „виновен, подлежащ на“ (ἔνοχος), „участващ“ (κοινωνός, μέτοχος), „лишен“, „чужд“ и др. изискват генитив. Също и много наречия за място и време (които често функционират като несъщински предлози): ἐγγύς „близо до“, ἐντός „вътре в“, ἐκτός „извън“, ἔξω „вън от“, μακράν „далеч от“, ἐπάνω „над“, ὑποκάτω „под“, ἔμπροσθεν „пред“, ὄπισθεν „зад“, πέραν „отвъд“, ἐνώπιον „пред“ и др.

ὁ φιλῶν πατέρα ἢ μητέρα ὑπὲρ ἐμὲ οὐκ ἔστιν μου ἄξιος Мат. 10:37
който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене

πλήρης χάριτος καὶ ἀληθείας Йоан 1:14
пълен с благодат и истина

ἄνδρας … πλήρεις πνεύματος καὶ σοφίας Деян. 6:3
мъже … пълни с Дух и мъдрост

ἔνοχός ἐστιν αἰωνίου ἁμαρτήματος Марк 3:29
виновен е във вечен грях

καὶ τὰ κυνάρια ὑποκάτω τῆς τραπέζης ἐσθίουσιν Марк 7:28
и кученцата под масата ядат

ὁ ἄνωθεν ἐρχόμενος ἐπάνω πάντων ἐστίν Йоан 3:31
Който идва отгоре, е над всички

ἵνα αὐτὴν προσδέξησθε ἐν κυρίῳ ἀξίως τῶν ἁγίων Рим. 16:2
да я приемете в Господа, както подобава на светиите

23. Генитив след предлози

Много предлози се съчетават с генитив (вж. „Предлози“). Както при акузатива, функцията на генитива след предлог трябва да се определя по значението на предлога с този падеж, а не по падежа сам по себе си.

Е. Абсолютен генитив (genitivus absolutus)

24. Абсолютен генитив

Абсолютният генитив е конструкция от име (съществително или местоимение) и причастие в генитив, които са граматически несвързани с останалата част от изречението. Причастието е обстоятелствено и най-често изразява време („когато, след като, докато“), но може да изразява и причина, условие, отстъпка. При превода името в генитив става подлог, а причастието – сказуемо в подчинено изречение. По правило името в конструкцията не е тъждествено с подлога или допълнението на главното изречение (за изключенията и подробностите вж. „Причастие“).

За термина. В българската палеославистика същата конструкция в старобългарския се нарича родителен самостоятелен (genitivus absolutus), а успоредната и по-честа в старобългарския конструкция с датив – дателен самостоятелен (dativus absolutus). Така е например в академичната „Старобългарска граматика“ (1991). Изразът „абсолютен генитив“ също се среща в българската научна литература като синоним. В записките използваме „абсолютен генитив“ последователно с латинските имена на падежите. Студентът, учил старобългарски, трябва да знае, че става дума за същото явление: славянските преводачи обикновено предават гръцкия абсолютен генитив с дателен самостоятелен.

καὶ γενομένης ὥρας ἕκτης σκότος ἐγένετο ἐφ᾽ ὅλην τὴν γῆν Марк 15:33
и когато настъпи шестият час, настана тъмнина по цялата земя

Датив

Дативът е по-малко значим за екзегетиката от генитива, но употребите му са също разнообразни. В осемпадежната система под формата на датива се обединяват три падежа:

• същински датив – посочва лицето, което е по-отдалечено засегнато от действието; падеж на личния интерес („на кого?“, „за кого?“);

• инструментален датив – средство, начин, причина („как?“, „с какво?“, „защо?“);

• локативен датив – място, сфера, време („къде?“, „кога?“, „в каква област?“).

Следователно, широко погледнато, дативът отговаря на един от трите въпроса: „на/за кого?“, „как?“ или „къде?“. В Новия Завет дативът все по-често се подсилва или заменя с предлози (ἐν, σύν, ἐπί + датив), а в новогръцки е изчезнал напълно.

А. Същински датив

1. Датив на непрякото (косвеното) допълнение

Най-често в датив стои лицето (или нещото), на което или за което се извършва действието на преходен глагол. Обикновено се превежда с „на“. Непрякото допълнение е „получателят“: при активен глагол то получава прякото допълнение („Той ми даде вода“), а при пасивен – подлога („вода ми беше дадена“). Това е най-честата употреба на датива. Тест: (1) глаголът е преходен; (2) дативът може да се преведе с „на“ или „за“.

καὶ ἔδωκεν ἄν σοι ὕδωρ ζῶν Йоан 4:10
и Той щеше да ти даде жива вода

ἐδόθη μοι σκόλοψ τῇ σαρκί 2 Кор. 12:7
даден ми беше трън в плътта

καὶ πάντα ἀποδώσω σοι Мат. 18:26
и всичко ще ти изплатя

2. Датив на интереса (полза или вреда) (dat. commodi et incommodi)

В датив стои лицето или нещото, в чиято полза или вреда става нещо. Превежда се с „за“, „в полза на“ (dat. commodi) или „срещу“, „против“ (dat. incommodi).

Полза:

μὴ μεριμνᾶτε τῇ ψυχῇ ὑμῶν Мат. 6:25
не се безпокойте за живота си

ἔκρινα γὰρ ἐμαυτῷ τοῦτο 2 Кор. 2:1
защото за себе си реших това

ἡτοιμασμένην ὡς νύμφην κεκοσμημένην τῷ ἀνδρὶ αὐτῆς Откр. 21:2
приготвен като невеста, украсена за мъжа си

τὰ βρώματα τῇ κοιλίᾳ 1 Кор. 6:13
храните са за корема

Вреда:

ὥστε μαρτυρεῖτε ἑαυτοῖς Мат. 23:31
така свидетелствате против себе си

ἥτις ἐστὶν αὐτοῖς ἔνδειξις ἀπωλείας Фил. 1:28
което е за тях знак за погибел

3. Датив на отношението (dat. respectus, limitationis)

Дативът ограничава твърдение, което иначе не би било вярно в пълния си обхват: „по отношение на“, „що се отнася до“. Превежда се с „по“, „спрямо“, „относно“.

ὃ γὰρ ἀπέθανεν, τῇ ἁμαρτίᾳ ἀπέθανεν ἐφάπαξ Рим. 6:10
защото, като умря, Той умря спрямо греха веднъж завинаги

οἵτινες ἀπεθάνομεν τῇ ἁμαρτίᾳ Рим. 6:2
ние, които умряхме спрямо греха

αἱ μὲν οὖν ἐκκλησίαι ἐστερεοῦντο τῇ πίστει Деян. 16:5
и така църквите се укрепваха във вярата

μακάριοι οἱ καθαροὶ τῇ καρδίᾳ Мат. 5:8
блажени чистите по сърце

4. Датив на притежанието (dat. possessivus)

Дативът означава притежателя, а притежаваното стои в номинатив като подлог на εἰμί, γίνομαι или ὑπάρχω. В сравнение с притежателния генитив ударението е върху притежаваното, а не върху притежателя. При превода дативът става подлог, а глаголът се превежда с „имам“.

ὑμῖν γάρ ἐστιν ἡ ἐπαγγελία Деян. 2:39
защото за вас е обещанието (= вие имате обещанието)

καὶ οὐκ ἦν αὐτοῖς τέκνον Лука 1:7
и нямаха дете (букв. и нямаше дете за тях)

ἐὰν γένηταί τινι ἀνθρώπῳ ἑκατὸν πρόβατα Мат. 18:12
ако някой човек има сто овце

ὄνομα αὐτῷ Ἰωάννης Йоан 1:6
името му беше Йоан

5. Датив на прякото допълнение

Някои глаголи, които изразяват лични отношения, приемат пряко допълнение в датив: глаголите за служене (δουλεύω, διακονέω), покорство (ὑπακούω, ὑποτάσσομαι), доверие и вяра (πιστεύω), следване (ἀκολουθέω), благодарност (εὐχαριστέω), заповядване (ἐπιτάσσω), поклонение (προσκυνέω), угаждане (ἀρέσκω), както и много сложни глаголи с ἐν, ἐπί, παρά, πρός и σύν.

καὶ ὑπακούουσιν αὐτῷ Марк 1:27
и те Му се покоряват

ὅταν δὲ πάλιν εἰσαγάγῃ τὸν πρωτότοκον εἰς τὴν οἰκουμένην, λέγει· καὶ προσκυνησάτωσαν αὐτῷ πάντες ἄγγελοι θεοῦ Евр. 1:6
а когато пак въвежда Първородния във вселената, казва: И да Му се поклонят всички Божии ангели

При προσκυνέω се среща и акузатив. Някои предполагат, че дативът се използва за истинското поклонение пред Бога, а акузативът – за обикновената почит, но това не се потвърждава: срв. акузатива в Мат. 4:10 κύριον τὸν θεόν σου προσκυνήσεις („на Господа, твоя Бог, да се покланяш“).

6. Датив на посоката и на получателя

Понякога дативът означава посоката или целта на движението (dat. destinationis) – употреба, която е близка до непрякото допълнение, но е при непреходни глаголи. Сродно е употребата на датива за получателя в безглаголни изрази (поздрави, надписи).

ἰδοὺ ὁ βασιλεύς σου ἔρχεταί σοι Мат. 21:5
ето, твоят Цар идва при тебе

χάρις ὑμῖν καὶ εἰρήνη Рим. 1:7
благодат на вас и мир

7. Датив при прилагателни

Прилагателните със значение „подобен“ (ὅμοιος), „равен“ (ἴσος), „подчинен“, „приятен“, „видим“ и др. често приемат датив.

ἄλλοι ἔλεγον· οὐχί, ἀλλὰ ὅμοιος αὐτῷ ἐστιν Йоан 9:9
други казваха: Не, но прилича на него

Б. Локативен датив

8. Датив за място (dat. loci)

Дативът означава мястото, където става действието. Отговаря на въпроса „къде?“. Самостоятелният датив в тази функция е рядък; обикновено се употребява ἐν + датив. Превежда се с „в“, „на“, „сред“, „по“.

καὶ ἐβαπτίζοντο ὑπ᾽ αὐτοῦ ἐν τῷ Ἰορδάνῃ ποταμῷ Марк 1:5
и се кръщаваха от него в река Йордан

ὃς … εἴασεν πάντα τὰ ἔθνη πορεύεσθαι ταῖς ὁδοῖς αὐτῶν Деян. 14:16
Който … остави всички народи да ходят по своите пътища

9. Датив на сферата

Дативът за място може да се употреби и в преносен смисъл – за областта, сферата, в която се извършва или е вярно нещо. Превежда се с „в“, „по“, „в областта на“.

Χριστὸς ἅπαξ περὶ ἁμαρτιῶν ἔπαθεν, δίκαιος ὑπὲρ ἀδίκων, … θανατωθεὶς μὲν σαρκὶ ζῳοποιηθεὶς δὲ πνεύματι 1 Пет. 3:18
Христос веднъж пострада за греховете, Праведният за неправедните, … умъртвен по плът, а оживотворен по дух

μακάριοι οἱ πτωχοὶ τῷ πνεύματι Мат. 5:3
блажени бедните по дух

В Мат. 5:3 дативът на практика е равен на наречие („духовно бедните“). Границата между датива на сферата и датива на отношението често е размита.

10. Датив за време (dat. temporis)

Дативът означава точката във времето, в която става действието („кога?“). Тази употреба е разновидност на датива за място (мястото във времето). Често се употребява с ἐν.

τετάρτῃ δὲ φυλακῇ τῆς νυκτὸς ἦλθεν πρὸς αὐτούς Мат. 14:25
а в четвъртата нощна стража дойде при тях

καὶ τῇ τρίτῃ ἡμέρᾳ ἐγερθήσεται Мат. 20:19
и на третия ден ще възкръсне

ἐν τῇ ἐσχάτῃ ἡμέρᾳ Йоан 12:48
в последния ден

11. Датив на правилото

Дативът посочва правилото, нормата или стандарта, по който се извършва действието. Превежда се с „според“, „по“, „в съответствие с“. Обикновено стои при глаголи за ходене, живеене и следване (περιπατέω, στοιχέω).

καὶ ὅσοι τῷ κανόνι τούτῳ στοιχήσουσιν Гал. 6:16
и всички, които ще постъпват според това правило

μηδὲ τοῖς ἔθεσιν περιπατεῖν Деян. 21:21
нито да живеят според обичаите

ἐὰν μὴ περιτμηθῆτε τῷ ἔθει τῷ Μωϋσέως, οὐ δύνασθε σωθῆναι Деян. 15:1
ако не се обрежете според Мойсеевия обичай, не можете да се спасите

В. Инструментален датив

12. Датив на средството (dat. instrumenti)

В датив стои безличното средство или оръдие, чрез което се извършва действието. Отговаря на въпросите „с какво?“, „чрез какво?“ и се превежда с „чрез“, „с“, „посредством“. Тази употреба е много честа. По-често инструменталната идея се изразява с ἐν + датив. (Ако средството е лице, се говори за извършител, вж. т. 17.)

κατακόπτων ἑαυτὸν λίθοις Марк 5:5
като се нараняваше с камъни

ἀνεῖλεν δὲ Ἰάκωβον τὸν ἀδελφὸν Ἰωάννου μαχαίρῃ Деян. 12:2
и уби с меч Яков, брата на Йоан

τῇ γὰρ χάριτί ἐστε σεσῳσμένοι διὰ πίστεως Еф. 2:8
защото по благодат сте спасени чрез вяра

καὶ ἐξέβαλεν τὰ πνεύματα λόγῳ Мат. 8:16
и изгони духовете с една дума

ὅσοι γὰρ πνεύματι θεοῦ ἄγονται, οὗτοι υἱοὶ θεοῦ εἰσιν Рим. 8:14
защото всички, които се водят от Божия Дух, те са Божии синове

13. Датив на начина (dat. modi)

Дативът посочва начина или съпровождащите обстоятелства, при които се извършва действието. Отговаря на въпроса „как?“ и обикновено се превежда с наречие или с предлог („с“, „по“). За разлика от датива на средството той не определя чрез какво става действието, а придава „цвят“ на действието.

πλὴν ὅτι παντὶ τρόπῳ … Χριστὸς καταγγέλλεται Фил. 1:18
само че по всякакъв начин … Христос се проповядва

πᾶσα δὲ γυνὴ προσευχομένη ἢ προφητεύουσα ἀκατακαλύπτῳ τῇ κεφαλῇ 1 Кор. 11:5
а всяка жена, която се моли или пророкува с непокрита глава

Някои дативи на начина са застинали като наречия: βίᾳ („насила“, срв. Деян. 5:26 οὐ μετὰ βίας – с предлог), ἀληθείᾳ („наистина“), δημοσίᾳ („публично“, Деян. 16:37), ἰδίᾳ („насаме“), πεζῇ („пешком“, Мат. 14:13), λάθρᾳ („тайно“, Мат. 1:19), παρρησίᾳ („открито“, Йоан 7:26).

14. Датив на причината (dat. causae)

Дативът посочва причината, повода или основанието за действието: „поради какво?“, „по каква причина?“. Тази употреба е близка до датива на средството (понякога е невъзможно да се разграничат), но дативът на средството показва как става нещо (метода), а дативът на причината – защо (основанието).

ὅσοι φόβῳ θανάτου διὰ παντὸς τοῦ ζῆν ἔνοχοι ἦσαν δουλείας Евр. 2:15
които поради страх от смъртта през целия си живот бяха подвластни на робство

εἰς δὲ τὴν ἐπαγγελίαν τοῦ θεοῦ οὐ διεκρίθη τῇ ἀπιστίᾳ Рим. 4:20
а в Божието обещание той не се усъмни поради неверие

μόνον ἵνα τῷ σταυρῷ τοῦ Χριστοῦ μὴ διώκωνται Гал. 6:12
само за да не бъдат преследвани заради Христовия кръст

15. Датив на мярката (разликата)

При сравнения дативът означава мярката, с която едното надвишава другото: „с колко?“. Най-честите изрази са πολλῷ („много повече“) и τοσούτῳ … ὅσῳ („толкова … колкото“).

νῦν πολλῷ μᾶλλον ἐν τῇ ἀπουσίᾳ μου Фил. 2:12
сега много повече в мое отсъствие

τοσούτῳ κρείττων γενόμενος τῶν ἀγγέλων Евр. 1:4
като стана толкова по-горен от ангелите

16. Датив на съпровождането (асоциацията) (dat. sociativus)

В датив стои лицето или нещото, с което заедно (или срещу което) се извършва действието. Тази употреба е честа при глаголи, сложни с σύν, и при глаголи, чийто корен съдържа идеята за общуване. Често дативът е предложен: σύν + датив.

καὶ ἐπὶ σάββατα τρία διελέξατο αὐτοῖς ἀπὸ τῶν γραφῶν Деян. 17:2
и в продължение на три съботи разговаряше с тях от Писанията

ἦλθαν εἰς ἀπάντησιν ἡμῖν Деян. 28:15
дойдоха да ни посрещнат

οἱ δὲ ἄνδρες οἱ συνοδεύοντες αὐτῷ Деян. 9:7
а мъжете, които пътуваха с него

μὴ γίνεσθε ἑτεροζυγοῦντες ἀπίστοις 2 Кор. 6:14
не се впрягайте заедно с невярващи

συνεζωοποίησεν τῷ Χριστῷ Еф. 2:5
съживи ни заедно с Христос

В Деян. 9:7 съпровождането е изразено с представката συν-, а в 2 Кор. 6:14 идеята за общуване се съдържа в самия глаголен корен.

17. Датив на извършителя

Рядко в датив стои лицето, което извършва действие, изразено с пасивен глагол или причастие (обикновено в перфект). Обичайният начин е ὑπό + генитив.

καὶ ἰδοὺ οὐδὲν ἄξιον θανάτου ἐστὶν πεπραγμένον αὐτῷ Лука 23:15
и ето, нищо достойно за смърт не е извършено от Него

18. Сроден датив (dat. cognatus)

Подобно на сродния акузатив, дативът може да бъде сроден с глагола по корен или по значение. Тази конструкция обикновено предава еврейския infinitivus absolutus и има усилващо значение.

ἐπιθυμίᾳ ἐπεθύμησα τοῦτο τὸ πάσχα φαγεῖν μεθ᾽ ὑμῶν Лука 22:15
силно желаех да ям тази Пасха с вас

ὁ κακολογῶν πατέρα ἢ μητέρα θανάτῳ τελευτάτω Марк 7:10
който злослови баща или майка, непременно да умре

19. Датив след предлози

Предлозите ἐν, σύν, ἐπί, παρά, πρός се съчетават с датив (вж. „Предлози“).

Обобщение на падежите

Номинатив

1. Номинатив на подлога.

2. Номинатив на сказуемното определение (предикативен номинатив).

3. Номинатив на апозицията.

4. Номинатив вместо вокатив (на обръщението).

5. Абсолютен номинатив.

6. Висящ номинатив (nominativus pendens).

7. Номинатив на названието (nominativus tituli).

8. Номинатив за време (рядко).

Вокатив

1. Обикновено обръщение.

2. Подчертано (емоционално) обръщение с ὦ.

3. Вокатив в апозиция.

Акузатив

Субстантивни употреби:

1. Акузатив на прякото допълнение.

2. Сроден (вътрешен) акузатив (figura etymologica).

3. Двоен акузатив: а) на лицето и предмета; б) на обекта и допълнението; в) запазен акузатив при пасив.

4. Акузатив като подлог на инфинитива (accusativus cum infinitivo).

5. Акузатив на апозицията.

Наречни употреби:

6. Акузатив на мярката (протяжността) – за време и пространство.

7. Акузатив на начина (наречен акузатив).

8. Акузатив на отношението (acc. respectus).

9. Акузатив при клетви.

10. Свободен (абсолютен) акузатив.

11. Акузатив след предлози.

Генитив

Прилагателни употреби:

1. Описателен генитив (вкл. качествен и приписан генитив).

2. Притежателен генитив.

3. Генитив на родството.

4. Партитивен генитив (вкл. хорографски).

5. Генитив на подчинението.

6. Генитив на апозицията (епексегетичен).

7. Генитив на съдържанието и на материала.

8. Генитив на предназначението.

9. Генитив на произвеждащия.

Аблативни употреби:

10. Генитив на отделянето.

11. Генитив на източника.

12. Генитив на сравнението.

Генитив при съществителни, означаващи действие:

13. Субективен генитив.

14. Обективен генитив.

15. Пленарен генитив.

Наречни употреби:

16. Генитив за време.

17. Генитив за място.

18. Генитив на извършителя.

19. Генитив на цената.

20. Генитив на причината.

Генитив след някои думи:

21. Генитив на прякото допълнение.

22. Генитив при прилагателни и наречия.

23. Генитив след предлози.

Абсолютен генитив:

24. Абсолютен генитив.

Датив

Същински датив:

1. Датив на непрякото допълнение.

2. Датив на интереса (полза или вреда).

3. Датив на отношението.

4. Датив на притежанието.

5. Датив на прякото допълнение.

6. Датив на посоката и на получателя.

7. Датив при прилагателни.

Локативен датив:

8. Датив за място.

9. Датив на сферата.

10. Датив за време.

11. Датив на правилото.

Инструментален датив:

12. Датив на средството.

13. Датив на начина.

14. Датив на причината.

15. Датив на мярката.

16. Датив на съпровождането.

17. Датив на извършителя.

18. Сроден датив.

19. Датив след предлози.

Общи бележки

Предлозите (praepositiones) са неизменяеми думи, които стоят пред косвените падежи (генитив, датив, акузатив), за да уточнят, подсилят или променят тяхното значение. Те са възникнали от наречия, които постепенно са се свързали с определени падежи. Правилното разбиране на предлозите е от голямо значение за екзегетиката: много екзегетични спорове се въртят около употребата на даден предлог.

Същински предлози са тези, които се употребяват и самостоятелно, и като представки в сложни думи (ἀνά, ἀντί, ἀπό, διά, εἰς, ἐκ, ἐν, ἐπί, κατά, μετά, παρά, περί, πρό, πρός, σύν, ὑπέρ, ὑπό). Несъщински предлози (предлози-наречия) са тези, които се употребяват само самостоятелно и не образуват сложни думи (напр. ἄχρι, ἐνώπιον, ἕνεκα, χωρίς).

Предлозите и падежите

Предлозите се употребяват с падежите, за да изяснят, подсилят или изменят основното падежно значение. Например ἐν + датив много често подсилва идеята за сфера; ἐκ + генитив изяснява, че става дума за източник (в койне самостоятелният генитив на източника е рядък). А когато ἀπό се употребява за време, значението се променя основно спрямо самостоятелния генитив за време: предложният израз говори за протяжност и подчертава началото („от … нататък“), а самостоятелният генитив – за вида на времето. Затова употребата на даден предлог с даден падеж никога не съвпада напълно – нито по възможните категории, нито по честотата им – с употребата на падежа без предлог.

Основната пространствена идея на всеки предлог (която е и негова първоначална идея) може да се представи така:

• ἐν – вътре в (покой); εἰς – навътре в (движение отвън навътре); ἐκ – отвътре навън;

• ἀπό – от (отдалечаване от повърхността или околността); πρός – към (движение към); παρά + ген. – от страната на; + дат. – при, до; + акуз. – покрай;

• ἐπί – върху; ὑπέρ – над; ὑπό – под; κατά – надолу; ἀνά – нагоре;

• διά – през; περί – около; πρό – пред; μετά + ген. – сред, с; ἀντί – срещу, насреща.

Движение, състояние, предлози и глаголи

Трябва да се отбележи дали предлогът изразява състояние (покой) или движение (преход). С други думи – предполага ли предлогът само местоположение, или и движение?

Предлог за състояние може да се съчетае с глагол за движение, а предлог за движение – с глагол за състояние. Например πρός + акузатив означава движение към обекта, както в Лука 6:47 πᾶς ὁ ἐρχόμενος πρός με („всеки, който идва при Мене“) – и глаголът, и предлогът изразяват движение. Но в Йоан 1:1 πρός се превежда със „с, при“: ὁ λόγος ἦν πρὸς τὸν θεόν („Словото беше у Бога“). Тук глаголът и предлогът не съвпадат: глаголът изразява състояние, а предлогът – движение.

Обърнете внимание и на употребата на εἰς с глаголи за състояние. Обикновено εἰς означава движение отвън навътре. Но когато се употреби с глагол за състояние (τηρέω, κάθημαι, εἰμί и др.), идеята за движение се неутрализира от глагола (срв. τηρέω εἰς в Деян. 25:4; κάθημαι εἰς в Марк 13:3).

Тези примери илюстрират общ принцип: глаголите за състояние надделяват над преходната сила на предлозите. Почти винаги, когато глагол за състояние се съчетае с предлог за движение, естествената сила на предлога се неутрализира и остава само идеята за състояние. По същия начин, когато глагол за движение се съчетае с предлог за състояние, обикновено надделява глаголът: цялата конструкция изразява движение. Например πιστεύω + ἐν е равнозначно на πιστεύω + εἰς (срв. Марк 1:15; Йоан 3:15) – идеята е „поставям вярата си в“, макар че е употребено ἐν.

Каква е ползата от тази дискусия за екзегетиката? Твърде често предлозите се анализират опростено, етимологично и без оглед на глагола, с който са свързани, сякаш първоначалното им значение е все още напълно запазено. Затова е изключително важно да се разглеждат и предлогът, и глаголът, към който той се отнася, и да се определи кой от тях изразява състояние и кой – движение. Винаги трябва първо да се провери обхватът от възможни значения на предлога (в речник – BDAG) и след това възможните употреби с дадения падеж, преди да се реши какво е значението му в изречението.

Същински предлози

С един падеж

С генитив:

• ἀντί – вместо, срещу, заради

• ἀπό – от (място, време, източник, причина)

• ἐκ (ἐξ) – от, из (вътрешността на), поради

• πρό – пред, преди

С датив:

• ἐν – в, при, сред, чрез, по време на

• σύν – с, заедно с

С акузатив:

• ἀνά – по, по всеки (разпределително); ἀνὰ μέσον – между

• εἰς – в, към, до, за (цел), срещу

С два падежа (генитив и акузатив)

• διά – с ген.: през, чрез, посредством; с акуз.: поради, заради

• κατά – с ген.: надолу от, против, по (цялото); с акуз.: според, по, в течение на, срещу

• μετά – с ген.: с, заедно с, сред; с акуз.: след

• περί – с ген.: за, относно; с акуз.: около

• ὑπέρ – с ген.: за, в полза на, вместо; с акуз.: над, повече от

• ὑπό – с ген.: от (извършител при пасив); с акуз.: под

С три падежа (генитив, датив и акузатив)

• ἐπί – с ген.: на, върху, при, по времето на; с дат.: на, върху, при, поради, въз основа на; с акуз.: на, върху, към, до, срещу, над

• παρά – с ген.: от страна на, от (при лица); с дат.: при, до, у (при лица), пред (в преценката на); с акуз.: покрай, край, близо до, против, повече от

• πρός – с ген.: за (само Деян. 27:34); с дат.: при, до, близо до; с акуз.: към, при, с, срещу, за (цел)

Несъщински предлози

Всички несъщински предлози (освен ἅμα и ἐγγύς, които понякога приемат датив) се съчетават с генитив:

Синтаксис на предлозите

По-долу са разгледани основните значения на същинските предлози с примери. Особено внимание е обърнато на екзегетично значимите употреби.

ἀνά (+ акузатив)

1. Разпределително („по“): ἔλαβον ἀνὰ δηνάριον („получиха по един динарий“, Мат. 20:9).

2. В израза ἀνὰ μέσον – „между, сред“ (1 Кор. 6:5).

ἀντί (+ генитив)

1. Заместване („вместо“) – основното значение в Новия Завет.

καὶ δοῦναι τὴν ψυχὴν αὐτοῦ λύτρον ἀντὶ πολλῶν Марк 10:45
и да даде живота Си откуп за (вместо) мнозина

μηδενὶ κακὸν ἀντὶ κακοῦ ἀποδιδόντες Рим. 12:17
на никого не връщайте зло за зло

2. Размяна („срещу, в замяна на“): ὃς ἀντὶ βρώσεως μιᾶς ἀπέδετο τὰ πρωτοτόκια („който за едно ядене продаде първородството си“, Евр. 12:16).

3. Причина („поради, заради“): ἀνθ᾽ ὧν („понеже“, Лука 1:20); ἀντὶ τούτου („заради това“, Еф. 5:31).

Значението „вместо“ в Марк 10:45 е подкрепено и от думата λύτρον („откуп“). Спорно е значението в Йоан 1:16 (χάριν ἀντὶ χάριτος) – „благодат след (вместо) благодат“ (т.е. благодатта на новия завет вместо тази на стария) или „благодат върху благодат“.

ἀπό (+ генитив)

1. Отделяне (място): ἀπὸ τῆς Γαλιλαίας („от Галилея“, Мат. 3:13).

2. Източник, произход: ἀπὸ θεοῦ πατρὸς ἡμῶν („от Бога, нашия Отец“, Рим. 1:7).

3. Причина: ἀπὸ τῆς χαρᾶς αὐτοῦ ὑπάγει („от радост отива“, Мат. 13:44).

4. Част от цяло (партитивно): ἀπὸ τῶν καρπῶν τοῦ ἀμπελῶνος („от плодовете на лозето“, Лука 20:10).

5. Извършител (рядко, вместо ὑπό): ἀπὸ τοῦ θεοῦ (Лука 1:26 – по някои ръкописи).

6. Време („от … нататък“): ἀπὸ τότε ἤρξατο („оттогава започна“, Мат. 4:17).

В койне ἀπό и ἐκ често се заменят взаимно; не бива да се настоява на строгото класическо разграничение (ἀπό – от околността, ἐκ – отвътре).

διά

С генитив:

1. Посредничество („чрез“) – междинен извършител:

πάντα δι᾽ αὐτοῦ ἐγένετο Йоан 1:3
всичко чрез Него стана

2. Средство: διὰ πίστεως („чрез вяра“, Еф. 2:8).

3. Пространство („през“): διὰ τῆς Σαμαρείας („през Самария“, Йоан 4:4).

4. Време („през, в продължение на“): διὰ νυκτός („през нощта“, Деян. 5:19); διὰ παντός („винаги“).

С акузатив:

1. Причина („поради, заради“):

ὃς παρεδόθη διὰ τὰ παραπτώματα ἡμῶν καὶ ἠγέρθη διὰ τὴν δικαίωσιν ἡμῶν Рим. 4:25
Който беше предаден заради прегрешенията ни и възкресен заради нашето оправдание

2. Цел (рядко, близко до причината): διὰ τοὺς ἐκλεκτούς („заради избраните“, Мат. 24:22).

εἰς (+ акузатив)

1. Пространство, посока („в, към“): εἰς τὴν πόλιν („в града“).

2. Време („до, за“): εἰς τὸν αἰῶνα („за вечни времена, довека“).

3. Цел („за, за да“): εἰς ἄφεσιν ἁμαρτιῶν („за прощение на греховете“, Мат. 26:28).

4. Резултат („така че“): εἰς τὸ εἶναι αὐτοὺς ἀναπολογήτους („така че са без извинение“, Рим. 1:20).

5. Отношение („по отношение на“): εἰς δὲ τὴν ἐπαγγελίαν τοῦ θεοῦ οὐ διεκρίθη (Рим. 4:20).

6. Предимство, вреда („за, против“): εἰς ὑμᾶς („за вас“); εἰς σέ („против тебе“, Лука 17:4).

7. Вместо ἐν (място, покой) – вж. по-горе (Марк 13:3; Йоан 1:18 ὁ ὢν εἰς τὸν κόλπον τοῦ πατρός).

8. Предикативно (вместо предикативен номинатив или акузатив, по еврейско влияние): ἔσονται οἱ δύο εἰς σάρκα μίαν („двамата ще бъдат една плът“, Мат. 19:5).

Деян. 2:38 (μετανοήσατε … καὶ βαπτισθήτω ἕκαστος … εἰς ἄφεσιν τῶν ἁμαρτιῶν ὑμῶν). J. R. Mantey предлага тук εἰς да е причинно („поради прощението“), но това значение е силно спорно и не е надеждно засвидетелствано (вж. Wallace, 369–371; срв. Мат. 26:28, където εἰς ἄφεσιν несъмнено означава цел). Повечето тълкуватели виждат тук цел, като свързват прощението преди всичко с покаянието.

ἐκ (ἐξ) (+ генитив)

1. Източник, произход („от, из“): ἐκ τοῦ οὐρανοῦ („от небето“).

2. Отделяне („от, вън от“): ἐκ τῶν νεκρῶν („от мъртвите“).

3. Причина („поради“): ἐκ τοῦ πόνου („от болката“, Откр. 16:10).

4. Средство („чрез“): ἐκ πίστεως („чрез (от) вяра“, Рим. 5:1).

5. Част от цяло: εἷς ἐξ ὑμῶν („един от вас“).

6. Време („от“): ἐκ νεότητος („от младини“).

ἐν (+ датив)

Предлогът ἐν е най-честият в Новия Завет (около 2750 пъти) и има най-голям обхват от значения.

1. Място („в, сред, между“): ἐν τῇ πόλει („в града“).

2. Време („в, по време на“): ἐν τῇ ἐσχάτῃ ἡμέρᾳ („в последния ден“).

3. Сфера („в областта на“): ἐν κυρίῳ, ἐν Χριστῷ – „в Господа“, „в Христос“ (сферата на новото съществуване на вярващия; честата у Павел формула има и значение на съюз, близост).

4. Средство („чрез, с“): ἐν μαχαίρῃ ἀπολοῦνται („от меч ще загинат“, Мат. 26:52); ἐν ῥάβδῳ („с тояга“, 1 Кор. 4:21).

5. Начин: ἐν παρρησίᾳ („открито“, Йоан 7:4).

6. Причина („поради“): ἐν τῇ πολυλογίᾳ αὐτῶν („поради многословието си“, Мат. 6:7).

7. Съпровождане („с“): ἐν μυριάσιν („с десетки хиляди“, Юда 14).

8. Отношение („по отношение на“): ἐν τούτοις („в това“).

9. Извършител (рядко и спорно): ἐν τῷ ἄρχοντι τῶν δαιμονίων („чрез княза на бесовете“, Мат. 9:34).

1 Кор. 12:13 (ἐν ἑνὶ πνεύματι ἡμεῖς πάντες εἰς ἓν σῶμα ἐβαπτίσθημεν). Ако ἐν тук означава средство („чрез един Дух“), Духът е представен като средството, чрез което Христос кръщава (срв. Мат. 3:11 αὐτὸς ὑμᾶς βαπτίσει ἐν πνεύματι ἁγίῳ). Това не отрича личността на Духа: както Йоан кръщава ἐν ὕδατι, така Христос кръщава ἐν πνεύματι.

ἐπί

С генитив: 1) място („на, върху“): ἐπὶ τῆς γῆς („на земята“); 2) време („при, по времето на“): ἐπὶ Ἀβιαθὰρ ἀρχιερέως („при първосвещеник Авиатар“, Марк 2:26); 3) власт („над“): ἐπὶ τῆς βασιλείας (Деян. 12:20); 4) „пред“ (в съда): ἐπὶ ἡγεμόνων (Мат. 10:18).

С датив: 1) място („на, върху, при“): ἐπὶ τῇ θύρᾳ („при вратата“); 2) основание, причина („поради, въз основа на“): ἐφ᾽ ᾧ („понеже“, Рим. 5:12 – спорно място); ἐπὶ τῷ ὀνόματί μου („в Моето име“); 3) време („при, по време на“).

С акузатив: 1) място, посока („на, към, върху“): ἐπὶ τὴν γῆν („на земята“); 2) време („за, в продължение на“): ἐπὶ ἡμέρας πλείους („за повече дни“); 3) цел („за“); 4) против: ἐπ᾽ αὐτόν („против него“).

κατά

С генитив: 1) „надолу от“: κατὰ τοῦ κρημνοῦ („надолу по стръмнината“, Мат. 8:32); 2) „против“: κατὰ τοῦ πνεύματος τοῦ ἁγίου („против Святия Дух“, Мат. 12:32); 3) „по (цялото)“: καθ᾽ ὅλης τῆς Ἰουδαίας („по цяла Юдея“, Деян. 9:31); 4) при клетви („в името на“): κατὰ τοῦ θεοῦ (Мат. 26:63).

С акузатив: 1) норма, съответствие („според“): κατὰ σάρκα („по плът“), κατὰ τὸν νόμον („според закона“); 2) разпределително („по“): καθ᾽ ἡμέραν („всеки ден“), κατ᾽ οἶκον („по домовете“); 3) място („по, през, срещу“): κατὰ τὴν ὁδόν („по пътя“); 4) време („около, по време на“): κατὰ τὸν καιρὸν ἐκεῖνον („по онова време“); 5) цел (рядко); 6) като заместител на притежателен генитив: ἡ καθ᾽ ὑμᾶς πίστις („вашата вяра“, Еф. 1:15).

Изразът τὸ εὐαγγέλιον κατὰ Μᾶρκον („благовестието според Марк“) в заглавията на евангелията не означава „евангелие, написано от Марк“ (тогава би стоял генитив), а „единственото благовестие, както е предадено от Марк“.

μετά

С генитив: 1) съпровождане („с, заедно с“): μεθ᾽ ὑμῶν εἰμι („Аз съм с вас“, Мат. 28:20); 2) съпровождащо обстоятелство, начин: μετὰ χαρᾶς („с радост“); 3) враждебност („против“): πολεμῆσαι μετὰ τῶν ἁγίων (Откр. 13:7).

С акузатив: време („след“): μετὰ τρεῖς ἡμέρας („след три дни“).

παρά

С генитив: източник („от, от страна на“) – обикновено при лица: παρὰ θεοῦ („от Бога“, Йоан 1:6); извършител (рядко).

С датив: място („при, до, у“) – обикновено при лица: παρ᾽ αὐτῷ ἔμειναν („останаха при Него“, Йоан 1:39); сфера, преценка („пред, в очите на“): δίκαιοι παρὰ τῷ θεῷ („праведни пред Бога“, Рим. 2:13).

С акузатив: място („покрай, край“): παρὰ τὴν θάλασσαν („край морето“); сравнение („повече от“): παρὰ πάντας τοὺς Γαλιλαίους („повече от всички галилейци“, Лука 13:2); противопоставяне („против“): παρὰ φύσιν („против природата“, Рим. 1:26).

περί

С генитив: отношение („за, относно“) – най-честата употреба: περὶ αὐτοῦ („за Него“); интерес („за“, близко до ὑπέρ): περὶ ἁμαρτιῶν („за греховете“, 1 Пет. 3:18).

С акузатив: място („около“): περὶ αὐτόν („около Него“); време („около“): περὶ τρίτην ὥραν („около третия час“).

πρό (+ генитив)

1. Място („пред“): πρὸ τῆς θύρας („пред вратата“, Деян. 12:6).

2. Време („преди“): πρὸ καταβολῆς κόσμου („преди създанието на света“, Еф. 1:4).

3. Предимство, превъзходство („преди всичко, над“): πρὸ πάντων („преди всичко“, Як. 5:12; Кол. 1:17).

πρός

С генитив: „за, в полза на“ – само веднъж: πρὸς τῆς ὑμετέρας σωτηρίας (Деян. 27:34).

С датив: място („при, до“): πρὸς τῷ μνημείῳ („при гроба“, Йоан 20:11).

С акузатив: 1) посока („към“): ἔρχεται πρὸς αὐτόν („идва при Него“); 2) цел („за, за да“): πρὸς τὸ θεαθῆναι („за да бъдат видени“, Мат. 6:1); 3) резултат; 4) отношение, съпровождане („с, при“): ὁ λόγος ἦν πρὸς τὸν θεόν (Йоан 1:1); 5) враждебност („против“): πρὸς τὰς μεθοδείας τοῦ διαβόλου (Еф. 6:11); 6) време („за“): πρὸς ὥραν („за кратко“).

σύν (+ датив)

Съпровождане, съучастие („с, заедно с“): σὺν Χριστῷ („с Христос“, Фил. 1:23; Кол. 3:3). Предлогът е по-рядък от μετά; у Павел често означава единството на вярващия с Христос (срв. сложните глаголи συσταυρόω, συνθάπτω, συνεγείρω).

ὑπέρ

С генитив: 1) интерес („за, в полза на“): προσεύχεσθε ὑπὲρ τῶν διωκόντων ὑμᾶς („молете се за онези, които ви гонят“, Мат. 5:44); 2) заместване („вместо“) – особено в изрази за изкуплението; 3) отношение („относно“, като περί): ὑπὲρ Τίτου (2 Кор. 8:23).

Χριστὸς ἡμᾶς ἐξηγόρασεν ἐκ τῆς κατάρας τοῦ νόμου γενόμενος ὑπὲρ ἡμῶν κατάρα Гал. 3:13
Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклятие вместо нас (за нас)

В изразите за изкупителната смърт на Христос (Гал. 3:13; 2 Кор. 5:14, 21; Йоан 11:50; Тит 2:14; Филим. 13) ὑπέρ често съчетава идеята „в полза на“ с идеята „вместо“: смъртта на Христос е в наша полза именно защото е вместо нас. В папирусите ὑπέρ редовно означава „вместо“ (напр. писар, който пише ὑπὲρ αὐτοῦ – вместо неграмотен човек).

С акузатив: превъзходство („над, повече от“): οὐκ ἔστιν μαθητὴς ὑπὲρ τὸν διδάσκαλον („ученикът не е по-горен от учителя“, Мат. 10:24).

ὑπό

С генитив: извършител при пасивни глаголи („от“) – основната употреба: ἐβαπτίζοντο ὑπ᾽ αὐτοῦ („кръщаваха се от него“, Марк 1:5). Рядко – средство.

С акузатив: място („под“): ὑπὸ τὸν μόδιον („под шиника“, Мат. 5:15); подчинение („под“): ὑπὸ νόμον („под закона“, Гал. 4:4).

Обобщителна таблица

Таблицата обобщава основните синтактични функции на предлозите според падежа (по Dana–Mantey и Wallace). Знакът „→“ показва, че функцията е аналогична на употребата на съответния самостоятелен падеж.

В Новия Завет има около 750 различни прилагателни. Причастията също могат да функционират като прилагателни. Прилагателното се съгласува по род, число и падеж с името (или субстантивираната дума), което пояснява. По функция прилагателното може да бъде атрибутивно (определение), предикативно (сказуемно определение) или субстантивирано (употребено като съществително).

Позиции на прилагателното

Дали прилагателното е атрибутивно или предикативно, се познава преди всичко по неговата позиция спрямо члена.

Атрибутивни позиции

Когато прилагателното стои непосредствено след члена (т.е. членът стои пред прилагателното), то е атрибутивно.

1. Първа атрибутивна позиция – член + прилагателно + съществително: ὁ ἀγαθὸς ἄνθρωπος – „добрият човек“. Ударението е по-скоро върху прилагателното.

2. Втора атрибутивна позиция – член + съществително + член + прилагателно: ὁ ἄνθρωπος ὁ ἀγαθός – „добрият човек“ (букв. „човекът, добрият“). Ударението е и върху двете думи; прилагателното звучи като допълнително пояснение.

3. Трета атрибутивна позиция – съществително + член + прилагателно: ἄνθρωπος ὁ ἀγαθός. Рядка при прилагателни, но честа при причастия и предложни изрази.

σὺ τετήρηκας τὸν καλὸν οἶνον ἕως ἄρτι Йоан 2:10
ти си запазил доброто вино досега

ἀναστήσω αὐτὸν τῇ ἐσχάτῃ ἡμέρᾳ Йоан 6:54
Аз ще го възкреся в последния ден

ἐγώ εἰμι ὁ ποιμὴν ὁ καλός Йоан 10:11
Аз съм добрият пастир

τὴν δόξαν τὴν ἰδίαν ζητεῖ Йоан 7:18
търси собствената си слава

εἰρήνην τὴν ἐμὴν δίδωμι ὑμῖν Йоан 14:27
Моя мир ви давам

Предикативни позиции

Когато прилагателното стои извън членуваната група (членът не стои непосредствено пред него), то е предикативно и заедно с подразбрания глагол „съм“ образува изречение.

1. Първа предикативна позиция – прилагателно + член + съществително: καλὸς ὁ ἄνθρωπος – „човекът е добър“.

2. Втора предикативна позиция – член + съществително + прилагателно: ὁ ἄνθρωπος καλός – „човекът е добър“.

μακάριοι οἱ πτωχοὶ τῷ πνεύματι Мат. 5:3
блажени са бедните по дух

καλὸν τὸ ἅλας Марк 9:50
солта е добра

τὸ μὲν πνεῦμα πρόθυμον ἡ δὲ σὰρξ ἀσθενής Марк 14:38
духът е бодър, а плътта – немощна

καὶ ὁ ἄνθρωπος οὗτος δίκαιος καὶ εὐλαβής Лука 2:25
и този човек беше праведен и благочестив

μακάριος ἀνὴρ ὃς ὑπομένει πειρασμόν Як. 1:12
блажен е човекът, който издържа изпитание

ὁ θεὸς ἀληθής ἐστιν Йоан 3:33
Бог е истинен

Ако глаголът е изпуснат, при превода той трябва да се добави. Предикативното прилагателно никога не е членувано.

Нечленувани конструкции

Когато съществителното няма член, позицията не дава еднозначен отговор: ἀγαθὸς ἄνθρωπος може да означава и „добър човек“, и „човекът е добър“. Решава контекстът; обикновено при нечленувано съществително прилагателното е атрибутивно, освен ако в изречението няма друг глагол.

ἑπτὰ ἀδελφοὶ ἦσαν Марк 12:20
имаше седем братя

αὐτὸς δὲ βαπτίσει ὑμᾶς ἐν πνεύματι ἁγίῳ Марк 1:8
а Той ще ви кръсти със Святия Дух

Прилагателни с особени позиции

Някои прилагателни-местоимения стоят обикновено в предикативна позиция, дори когато функцията им е атрибутивна: πᾶς („всеки, цял“), ὅλος („цял“), οὗτος, ἐκεῖνος (показателни местоимения). Например πᾶσα ἡ πόλις („целият град“), ὅλον τὸ σῶμα („цялото тяло“), ὁ ἄνθρωπος οὗτος („този човек“). Значение на πᾶς:

• πᾶς + нечленувано съществително в ед.ч. – „всеки“: πᾶν δένδρον („всяко дърво“);

• πᾶς + членувано съществително – „целият, всички“: πᾶσα ἡ πόλις („целият град“);

• ὁ πᾶς в атрибутивна позиция – сбор, цялост: ὁ πᾶς νόμος („целият закон“, Гал. 5:14).

Прилагателното αὐτός в предикативна позиция означава „сам, самият“ (αὐτὸς ὁ ἄνθρωπος – „самият човек“), а в атрибутивна позиция – „същият“ (ὁ αὐτὸς ἄνθρωπος – „същият човек“). Вж. „Местоимения“.

Субстантивирано прилагателно

Прилагателното често се употребява като съществително. Тогава то обикновено приема член. Например σοφός („мъдър“) – ὁ σοφός („мъдрецът“); φίλος („мил, близък“) – ὁ φίλος („приятелят“); ὁ πονηρός („лукавият, дяволът“). Родът и числото показват какво се подразбира: мъжкият род – мъже или хора изобщо, женският – жени, средният – неща или абстрактни понятия.

• ὁ καλός – „добрият човек, добрият“

• οἱ καλοί – „добрите хора“

• αἱ καλαί – „добрите жени“

• τὸ καλόν – „доброто“

• τὰ καλά – „добрите неща, доброто“

Особено честа е употребата на прилагателни в среден род множествено число. На български към тях се добавят думите „неща“, „работи“, „дела“ или се превеждат с единствено число: χαλεπὰ τὰ καλά – „хубавите неща са трудни“ (= „хубавото е трудно“).

εἰς τὰ ἴδια ἦλθεν, καὶ οἱ ἴδιοι αὐτὸν οὐ παρέλαβον Йоан 1:11
дойде при Своите, но Своите не Го приеха

Тук τὰ ἴδια (ср.р.) означава „Своето, собственото“ (Своя дом, Своята земя), а οἱ ἴδιοι (м.р.) – „Своите (хора)“.

μακάριοι οἱ καθαροὶ τῇ καρδίᾳ Мат. 5:8
блажени чистите по сърце

Степени за сравнение

Сравнителна степен

1. Нормална употреба – сравнение между две неща; второто се изразява с генитив на сравнението или с ἤ: μείζων τοῦ κυρίου αὐτοῦ („по-голям от господаря си“, Йоан 13:16).

2. Вместо превъзходна степен – в койне сравнителната степен често измества превъзходната: ὁ δὲ μικρότερος ἐν τῇ βασιλείᾳ τῶν οὐρανῶν μείζων αὐτοῦ ἐστιν („но най-малкият в небесното царство е по-голям от него“, Мат. 11:11); μείζων δὲ τούτων ἡ ἀγάπη („но най-голяма от тях е любовта“, 1 Кор. 13:13).

3. Елативна („твърде, много“), без изразено сравнение: Ἀθηναῖοι … δεισιδαιμονεστέρους ὑμᾶς θεωρῶ („виждам, че сте твърде религиозни“, Деян. 17:22).

Превъзходна степен

1. Нормална употреба – рядка в Новия Завет: ὁ ἐλάχιστος τῶν ἀποστόλων („най-малкият от апостолите“, 1 Кор. 15:9).

2. Елативна („много, извънредно“) – най-честата употреба на превъзходната степен в Новия Завет: τὰ τίμια ἡμῖν καὶ μέγιστα ἐπαγγέλματα („скъпоценните и много големи обещания“, 2 Пет. 1:4).

3. Вместо сравнителна степен (рядко): πρῶτός μου ἦν („беше преди мене“, Йоан 1:15).

Числителни

• εἷς понякога се употребява като неопределителен член („един, някой“): εἷς γραμματεύς („един книжник“, Мат. 8:19); и вместо реден числител: εἰς μίαν τῶν σαββάτων („в първия ден на седмицата“, Мат. 28:1).

• Разпределителни значения се изразяват чрез повторение (δύο δύο – „по двама“, Марк 6:7) или с ἀνά, κατά.

Основната функция на местоименията е да заместват име (съществително, прилагателно и др.) в изречението – оттук и наименованието им. В новозаветния гръцки местоимението се съгласува по род и число с името, което замества (антецедента), а падежът му се определя от функцията му в изречението. Местоименията са: лични, притежателни, възвратни, взаимни (реципрочни), показателни, относителни, въпросителни, неопределителни и усилвателни (интензивни).

Лични местоимения

1. В номинатив личните местоимения обикновено се изпускат, защото подлогът се разбира от окончанието на глагола. Когато са изразени, те обикновено изразяват подчертаване или противопоставяне: ἐγὼ βαπτίζω ἐν ὕδατι („аз кръщавам с вода“, Йоан 1:26); ὑμεῖς δὲ τίνα με λέγετε εἶναι; („а вие какво казвате, кой съм Аз?“, Мат. 16:15).

2. В косвените падежи местоименията са обикновено безударни (енклитични) и не са подчертани: μοι, μου, με, σοι, σου, σε. Ударените форми (ἐμοί, ἐμοῦ, ἐμέ) подчертават или стоят след предлози.

3. Генитивът на личното местоимение е най-честият начин за изразяване на притежание: ὁ πατήρ μου („моят баща“).

Местоимението αὐτός

1. Лично местоимение за 3 л. – най-честата употреба (в косвените падежи): εἶπεν αὐτῷ („каза му“).

2. Усилвателно (интензивно) – „сам, самият“; в номинатив или в предикативна позиция: αὐτὸς ὁ Ἰησοῦς („самият Исус“); αὐτὸς ἐγώ („аз самият“, Рим. 7:25); καὶ αὐτὸς ὁ θεὸς τῆς εἰρήνης („и самият Бог на мира“, 1 Сол. 5:23).

3. Идентифициращо – „същият“; в атрибутивна позиция: ὁ αὐτὸς κύριος („същият Господ“, Рим. 10:12); τὸ αὐτὸ πνεῦμα („същият Дух“, 1 Кор. 12:4).

4. Подчертано лично в номинатив („той“): αὐτὸς γὰρ σώσει τὸν λαὸν αὐτοῦ („защото Той ще спаси Своя народ“, Мат. 1:21).

Показателни местоимения

οὗτος („този“) посочва нещо близко (в пространството, времето или текста), а ἐκεῖνος („онзи“) – нещо по-отдалечено. И двете обикновено стоят в предикативна позиция спрямо членуваното съществително: οὗτος ὁ ἄνθρωπος („този човек“); ἐν ἐκείναις ταῖς ἡμέραις („в онези дни“).

1. Препращане назад (анафорично) – към най-близкия споменат антецедент; οὗτος често означава „последният споменат“, а ἐκεῖνος – „първият споменат“.

2. Препращане напред (катафорично) – οὗτος може да предварва последващо изречение: αὕτη δέ ἐστιν ἡ αἰώνιος ζωή, ἵνα γινώσκωσιν σέ („а вечният живот е това: да познават Тебе“, Йоан 17:3).

3. Подчертано лично – вместо αὐτός: ἐκεῖνος (у Йоан често за Исус или за Духа: ἐκεῖνος ὑμᾶς διδάξει πάντα, Йоан 14:26).

4. Презрително (рядко): ὁ τελώνης οὗτος („този бирник“, Лука 18:11).

ὅδε („този тук“) е рядко в Новия Завет – главно във формулата τάδε λέγει („ето какво казва“, Откр. 2:1 и др.).

При препращане местоимението понякога не се съгласува по род с антецедента, а по смисъл. Например в Еф. 2:8 τοῦτο (ср.р.) не се отнася само към πίστεως (ж.р.) или χάριτι (ж.р.), а към цялото спасение по благодат чрез вяра: τῇ γὰρ χάριτί ἐστε σεσῳσμένοι διὰ πίστεως· καὶ τοῦτο οὐκ ἐξ ὑμῶν („защото по благодат сте спасени чрез вяра и това не е от вас“).

Относителни местоимения

ὅς, ἥ, ὅ свързва подчиненото (относително) изречение с антецедента в главното изречение. По правило то се съгласува с антецедента по род и число, а падежът му се определя от службата му в относителното изречение.

1. Атракция (привличане): относителното местоимение, което по своята функция трябва да стои в акузатив, често се „привлича“ в падежа на антецедента, ако той е в генитив или датив: ἐκ τοῦ ὕδατος οὗ ἐγὼ δώσω αὐτῷ („от водата, която Аз ще му дам“, Йоан 4:14) – οὗ вместо ὅ.

2. Обратна атракция (рядко): антецедентът се привлича в падежа на относителното местоимение: λίθον ὃν ἀπεδοκίμασαν οἱ οἰκοδομοῦντες, οὗτος ἐγενήθη εἰς κεφαλὴν γωνίας („камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла“, Мат. 21:42).

3. Включен антецедент: антецедентът е изпуснат и се подразбира: ὃς οὐ λαμβάνει τὸν σταυρὸν αὐτοῦ … οὐκ ἔστιν μου ἄξιος („[онзи], който не взема кръста си …, не е достоен за Мене“, Мат. 10:38).

4. Съгласуване по смисъл: πνεῦμα (ср.р.) ὅς … (Еф. 1:13–14 ὅ ἐστιν / ὅς ἐστιν – ръкописни варианти).

ὅστις, ἥτις, ὅ τι първоначално е неопределено („който и да е“) или качествено („такъв, който; който по естество“): ὁ γὰρ ναὸς τοῦ θεοῦ ἅγιός ἐστιν, οἵτινές ἐστε ὑμεῖς („защото Божият храм е свят, и такъв храм сте вие“, 1 Кор. 3:17); ἥτις ἐστὶν ἀλληγορούμενα („което е алегория“, Гал. 4:24). В койне често се употребява като обикновено ὅς.

ὅσος („колкото, всички които“): ὅσοι δὲ ἔλαβον αὐτόν („а всички, които Го приеха“, Йоан 1:12). οἷος („какъвто, такъв какъвто“).

Въпросителни местоимения

τίς, τί („кой?“, „какво?“) – най-честото въпросително местоимение; τί често означава „защо?“. ποῖος („какъв?“) пита за качеството, πόσος („колко?“) – за количеството, ποταπός („какъв?, от какъв вид?“) – с оттенък на учудване: ποταπός ἐστιν οὗτος; („Какъв е Този?“, Мат. 8:27). Въпросителните местоимения се употребяват както в преки, така и в косвени въпроси.

Неопределително местоимение

τις, τι („някой, нещо, някакъв“) – енклитично; може да функционира като съществително („някой“) или като прилагателно („някакъв“): ἄνθρωπός τις („някакъв човек“, Лука 10:30). С отрицание: οὐ … τις („никой“). Не трябва да се бърка с ударената въпросителна форма τίς.

Притежателни местоимения

Притежанието обикновено се изразява с генитива на личното местоимение (μου, σου, αὐτοῦ). Притежателните прилагателни-местоимения (ἐμός, σός, ἡμέτερος, ὑμέτερος) са по-редки и обикновено подчертават притежателя: ἡ ἐμὴ χαρά („моята радост“), ἡ κρίσις ἡ ἐμὴ δικαία ἐστίν („Моят съд е справедлив“, Йоан 5:30).

Възвратни местоимения

Възвратните местоимения (ἐμαυτοῦ, σεαυτοῦ, ἑαυτοῦ; мн.ч. ἑαυτῶν за всички лица) показват, че действието се връща към подлога. Нямат номинатив. В койне ἑαυτοῦ често се употребява и за 1 и 2 лице.

ἀγαπήσεις τὸν πλησίον σου ὡς σεαυτόν Мат. 22:39
да обичаш ближния си като себе си

Взаимно (реципрочно) местоимение

ἀλλήλων („един друг“) изразява взаимно действие между членовете на множествен подлог. Има само форми за множествено число в косвените падежи.

ἵνα ἀγαπᾶτε ἀλλήλους Йоан 13:34
да се обичате един друг

Произход и основна функция

Членът (ὁ, ἡ, τό) произлиза от показателното местоимение. Първоначалната му сила е била да посочва нещо, и той до голяма степен е запазил силата да насочва вниманието към нещо. В гръцкия език няма неопределителен член: липсата на член не означава непременно неопределеност (вж. по-долу).

Целта на определителния член е да уточнява, да ограничава и, както подсказва самото му име, да определя. Затова, когато членът е употребен, ударението е върху идентичността на назованото, а когато липсва, ударението обикновено е върху качествената характеристика, а не толкова върху конкретността. Разликата се вижда в употребата на ὁ θεός и θεός: когато има предвид Божията личност, авторът обикновено използва ὁ θεός, а когато има предвид божествения характер или същност – θεός (по R. Summers, „Основи на новозаветния гръцки“, 176–177).

ἐν ἀρχῇ ἦν ὁ λόγος, καὶ ὁ λόγος ἦν πρὸς τὸν θεόν, καὶ θεὸς ἦν ὁ λόγος Йоан 1:1
В начало беше Словото и Словото беше у Бога [личността], и Словото беше Бог [божествената природа]

По подобен начин в Рим. 1:18 (ἀποκαλύπτεται γὰρ ὀργὴ θεοῦ ἀπ᾽ οὐρανοῦ) липсата на член подчертава качеството: „защото божественият гняв се открива от небето“.

Функцията на члена не е преди всичко да прави определено нещо, което иначе би било неопределено: има поне десет начина, по които едно име в гръцкия може да бъде определено и без член (вж. по-долу). По същество членът има способността да превръща в понятие (концептуализира): той може да превърне почти всяка част на речта в съществително, т.е. в понятие. Освен това той идентифицира – подчертава идентичността на лице, клас или качество. И накрая, понякога той определя – прави нещо определено. Макар че не е вярно, че основната функция на члена е да прави нещо определено, все пак, когато е употребен, назованото непременно е определено. Тези три функции (концептуализиране, идентифициране, определяне) могат да се представят като концентрични кръгове: всеки член, който определя, също идентифицира; всеки член, който идентифицира, също концептуализира.

Употреби на члена

А. Членът като местоимение

Членът запазва в някои конструкции първоначалната си местоименна сила.

1. Лично местоимение – в съчетание с μέν или δέ, обикновено в началото на изречение: ὁ δὲ εἶπεν („а той каза“).

οἱ δὲ εἶπαν πρὸς αὐτόν· οἱ μαθηταὶ Ἰωάννου νηστεύουσιν πυκνὰ … οἱ δὲ σοὶ ἐσθίουσιν καὶ πίνουσιν Лука 5:33
а те Му казаха: Йоановите ученици постят често …, а Твоите ядат и пият

(Първото οἱ δέ е лично местоимение – „те“; в οἱ δὲ σοί членът замества изпуснатото съществително – „Твоите [ученици]“.)

2. Противопоставяне (ὁ μὲν … ὁ δέ – „единият … другият“, „едни … други“), във всички родове и числа:

αὐτὸς ἔδωκεν τοὺς μὲν ἀποστόλους, τοὺς δὲ προφήτας Еф. 4:11
Той даде едни да бъдат апостоли, други – пророци

3. Относително местоимение – когато членът стои пред причастие или пояснение след членувано съществително (третата атрибутивна позиция):

τὸ καλὸν ὄνομα τὸ ἐπικληθὲν ἐφ᾽ ὑμᾶς Як. 2:7
доброто име, което е призовано над вас

4. Притежателно местоимение – при части на тялото, роднини, вещи, когато притежателят е ясен:

οἱ ἄνδρες, ἀγαπᾶτε τὰς γυναῖκας Еф. 5:25
мъже, обичайте жените си

Б. Членът при съществителни

1. Обикновено идентифициране – посочва определено лице или нещо, различно от другите.

2. Анафорично (препращащо) – посочва вече споменато лице или нещо: τοὺς μάγους (Мат. 2:7 – вече споменатите в 2:1 мъдреци).

3. Посочващо (деиктично) – посочва нещо, което присъства в момента на говоренето: ἴδε ὁ ἀμνὸς τοῦ θεοῦ („ето Божия Агнец“, Йоан 1:29).

4. „По превъзходство“ (par excellence) – посочва най-изтъкнатия представител на класа: ὁ προφήτης εἶ σύ; („Ти ли си Пророкът?“, Йоан 1:21).

5. Единствено по рода си (моноадично) – посочва нещо, което е едно-единствено: ὁ διάβολος („дяволът“), ὁ ἥλιος („слънцето“).

6. Добре известно – посочва нещо, което е известно на читателите, макар и да не е споменато в контекста: ἡ πίστις („вярата“).

7. С абстрактни съществителни – членът често стои пред абстрактни съществителни (любов, истина, мир) и не се превежда: ἡ ἀγάπη μακροθυμεῖ („любовта е дълготърпелива“).

8. Родово (генерично) – посочва цял клас, а не отделен негов представител: ὁ ἐργάτης („работникът“ = всеки работник, Лука 10:7); ἡ ἀλώπηξ (Лука 9:58).

9. Със собствени имена – за разлика от българския, собствените имена в гръцки често се членуват (ὁ Ἰησοῦς, ὁ Παῦλος, ἡ Μαρία). Членът обикновено препраща към вече споменатото лице или е стилистична особеност; на български не се превежда.

В. Членът като субстантиватор

Членът може да превърне в съществително почти всяка част на речта:

1. Наречия: τὸ πέραν – „другата страна“; οἱ νῦν – „сегашните“; οἱ ἄνω – „горните“.

καὶ ἐλθόντος αὐτοῦ εἰς τὸ πέραν Мат. 8:28
и когато Той дойде на отвъдната страна

2. Прилагателни: ὁ πονηρός – „лукавият“; τὸ ἀγαθόν – „доброто“.

3. Причастия: ὁ πιστεύων – „вярващият“, „който вярва“.

4. Инфинитиви: τὸ ζῆν – „животът, живеенето“ (Фил. 1:21).

5. Генитивни изрази (изпуснато съществително):

ἔπειτα οἱ τοῦ Χριστοῦ ἐν τῇ παρουσίᾳ αὐτοῦ 1 Кор. 15:23
после онези, които са Христови, при Неговото идване

6. Предложни изрази:

ἵνα … ἀκούω τὰ περὶ ὑμῶν Фил. 1:27
за да чуя за вашето положение (букв. нещата относно вас)

7. Частици, цели изречения и цитати: τὸ ναί – „да-то“; τὸ ἀμήν; τὸ Ἀνέβη (Еф. 4:9 – „това: ‚възнесе се‘“); τὸ τίς ἂν εἴη μείζων αὐτῶν (Лука 9:46 – членът пред косвен въпрос).

Г. Членът като функционален белег

1. Отбелязва атрибутивната позиция на прилагателното (вж. „Прилагателно име“).

2. С притежателни местоимения: ἡ ἐμὴ χαρά – „моята радост“.

3. С показателни местоимения: οὗτος ὁ ἄνθρωπος – „този човек“ (на български не се превежда членуваната форма).

4. Разграничава подлога от сказуемното определение (вж. „Номинатив“).

5. Отбелязва падежа на несклоняеми имена: τῷ Ἀβραάμ (датив).

Д. Бележки за превода

На гръцки членът стои пред името и отделно от него. Наличието на член най-често (но не винаги) изразява определеност: ἄνθρωπος – „човек“, ὁ ἄνθρωπος – „човекът“; γυνή – „жена“, ἡ γυνή – „жената“; τέκνον – „дете“, τὸ τέκνον – „детето“.

Не винаги членуваните имена се превеждат на български с членувана форма и обратно: οὗτος ὁ ἄνθρωπος – „този човек“ (а не „този човекът“); ἐν βιβλίῳ ζωῆς – „в книгата на живота“ (а не „в книга на живот“).

Думите, поставени между члена и името, са определения; в тази позиция дори наречията придобиват значение на прилагателни: ἡ ἐμὴ χαρά, ἡ χαρὰ ἡ ἐμή – „моята радост“; οἱ νῦν ἄνθρωποι – „сегашните хора“; οἱ ἄνω – „горните (жители)“.

Често членът стои самостоятелно, като се подразбира изпусната дума: (1) пред собствено име в генитив се подразбира „син“, „дъщеря“, „майка“ и др. (ὁ τοῦ Ζεβεδαίου – „синът на Зеведей“); (2) при генитива ᾅδου се подразбира „дом, царство“ (ἐν τῷ ᾅδου – „в ада“, Лука 16:23); (3) при τά + генитив се подразбират „нещата, делата“ (τὰ τοῦ θεοῦ – „Божиите неща“, Мат. 16:23).

Липса на член

Когато съществителното е без член, то може да бъде неопределено, качествено или определено.

1. Неопределено – посочва един член на даден клас, без да уточнява кой: ἔρχεται γυνὴ ἐκ τῆς Σαμαρείας („идва една жена от Самария“, Йоан 4:7).

2. Качествено – подчертава качеството, природата или същността. То нито просто посочва принадлежност към клас, в който има и други членове (като неопределеното), нито подчертава индивидуалната идентичност (като определеното): ἐλάλησεν ἡμῖν ἐν υἱῷ („говори ни чрез Син“, Евр. 1:2 – т.е. чрез Някой, Който е Син по природа).

3. Определено – макар по определение членуваното съществително да е определено, и нечленуваното може да бъде определено при определени условия. Има поне десет конструкции, в които съществителното може да бъде определено и без член:

а) Собствени имена: Παῦλος, Ἰησοῦς.

б) Обект на предлог. Не е нужно членът да прави обекта на предлога определен. Това не означава, че всички обекти на предлози са определени: ако има член, той непременно е определен; ако няма – може да е определен. Затова членът при предлог обикновено е поставен по други причини.

πεσὼν ἐπὶ πρόσωπον Лука 5:12
като падна на лицето си

ἐν ἀρχῇ ἦν ὁ λόγος Йоан 1:1
в начало беше Словото

в) С редни числителни: ἀπὸ ὥρας ἕκτης („от шестия час“, Мат. 27:45).

г) Предикативен номинатив (вж. правилото на Колуел по-долу).

д) Допълнение в конструкция обект–допълнение (двоен акузатив): ὁ πατὴρ ἀπέσταλκεν τὸν υἱὸν σωτῆρα τοῦ κόσμου (1 Йоан 4:14).

е) Единствени по рода си съществителни: ἥλιος, γῆ, θάλασσα, κόσμος, διάβολος, πνεῦμα ἅγιον.

ж) Абстрактни съществителни: ἀγάπη, ἀλήθεια, δικαιοσύνη.

з) Генитивна конструкция (т.нар. правило на Аполоний): обикновено и главното име, и генитивът в генитивна връзка или имат член, или нямат: ὁ λόγος τοῦ θεοῦ = λόγος θεοῦ („словото Божие“).

и) С местоименни прилагателни: с πᾶς, ὅλος и др. името не се нуждае от член, за да бъде определено, защото се посочва или класът като цяло („всички“), или всеки негов член поотделно („всеки“).

к) Родови (генерични) съществителни: ἄνθρωπος („човек“ изобщо).

Особени употреби на члена

1. Предикативен номинатив без член пред глагола (правилото на Колуел)

През 1933 г. E. C. Colwell формулира следното правило: „Определените предикативни имена, които стоят пред глагола, обикновено нямат член … предикативен номинатив, който предхожда глагола, не може да бъде преведен като неопределен или „качествен“ само поради липсата на член; ако контекстът показва, че предикатът е определен, той трябва да се преведе като определен.“

Често недоразумение. Някои тълкуватели разбират правилото така, сякаш предикативният номинатив без член пред глагола обикновено е определен. Но правилото на Колуел казва обратното: предикативен номинатив, който е определен според контекста и стои пред глагола, обикновено е без член. Правилото не казва нищо за това дали нечленуваният предикат е определен; ключът е да се определи от контекста дали той е определен, неопределен или качествен.

Заключение (по изследванията на P. Harner и D. Wallace): нечленуваният предикативен номинатив пред глагола обикновено е качествен, понякога определен и само рядко неопределен. В двете изследвания не са открити неопределени предикативни номинативи от този вид; вероятно в Новия Завет има някои, но това е най-слабо засвидетелстваното значение на тази конструкция.

Приложение: Йоан 1:1 (по Wallace, 266–269)

Ἐν ἀρχῇ ἦν ὁ λόγος, καὶ ὁ λόγος ἦν πρὸς τὸν θεόν, καὶ θεὸς ἦν ὁ λόγος Йоан 1:1
В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог

В последната част на стиха (1:1в) θεός е предикативният номинатив. Той е без член и стои пред глагола. Следователно попада в конструкцията на Колуел, макар че не непременно и в правилото му (защото според правилото определеността се показва от контекста, а не от граматиката). Въпросът е дали θεός тук е неопределено, качествено или определено.

• Неопределено („Словото беше един бог“) – граматически най-малко вероятното значение и богословски несъвместимо с монотеизма на Йоан.

• Определено („Словото беше Бог“ в смисъл на тъждество с τὸν θεόν от 1:1б) – тогава Словото би било тъждествено с лицето на Отца, което противоречи на 1:1б (Словото е у Бога, т.е. различно от Него). Това е савелианство (модализъм).

• Качествено – най-вероятното значение, както граматически (най-голямата част от нечленуваните предикативни номинативи пред глагола попадат в тази категория), така и богословски (с оглед на богословието на Четвъртото евангелие и на Новия Завет като цяло). Има равновесие между божествеността на Словото, която е налице още в началото (ἐν ἀρχῇ … θεὸς ἦν, 1:1), и Неговата човешка природа, която е добавена по-късно (σὰρξ ἐγένετο, 1:14). Граматическият строеж на двете твърдения е огледален: и двете подчертават природата на Словото, а не Неговата идентичност. Но θεός е Неговата природа от вечността (затова е употребено εἰμί), докато σάρξ е добавена при въплъщението (затова е употребено γίνομαι).

Такова тълкуване изобщо не накърнява божествеността на Христос. Напротив, то подчертава, че макар лицето на Христос да не е лицето на Отца, тяхната същност е една и съща. Възможни преводи: „Каквото беше Бог, такова беше и Словото“ (NEB) или (с уточнение) „Словото беше божествено“ – в смисъл на пълна божественост, а не на нещо по-малко. Идеята на качественото θεός тук е, че Словото е притежавало всички свойства и качества, които е притежавал „Бог“ (от 1:1б). С други думи, Той е споделял същността на Отца, макар че са се различавали като лица. Конструкцията, която евангелистът е избрал, е най-краткият възможен начин да каже, че Словото е Бог и все пак е различно от Отца.

(За други примери на определени, качествени и неопределени предикативни номинативи вж. Wallace, 263–266.)

2. Членът при няколко съществителни, свързани с καί (правилото на Гранвил Шарп)

Когато две съществителни са свързани с καί и членът стои само пред първото, между тях има тясна връзка. Тази връзка винаги изразява поне някакво единство. На по-високо равнище тя може да означава равнопоставеност, а на най-високо – тъждество. Когато конструкцията отговаря на три определени изисквания, двете съществителни винаги се отнасят до едно и също лице; когато не им отговаря, те могат да се отнасят, но могат и да не се отнасят до едно и също лице или нещо.

Правилото на Гранвил Шарп (1798): когато две съществителни в един и същ падеж са свързани с καί и само първото има член, второто съществително непременно се отнася до същото лице, което е назовано с първото, ако:

1. нито едно от тях не е безлично (и двете означават лица);

2. нито едно не е в множествено число;

3. нито едно не е собствено име.

οὐχ οὗτός ἐστιν ὁ τέκτων, ὁ υἱὸς τῆς Μαρίας καὶ ἀδελφὸς Ἰακώβου; Марк 6:3
не е ли Този дърводелецът, синът на Мария и брат на Яков?

πρὸς τὸν πατέρα μου καὶ πατέρα ὑμῶν καὶ θεόν μου καὶ θεὸν ὑμῶν Йоан 20:17
при Моя Отец и ваш Отец, при Моя Бог и ваш Бог

Богословски значими примери (Wallace, 276–290):

προσδεχόμενοι … ἐπιφάνειαν τῆς δόξης τοῦ μεγάλου θεοῦ καὶ σωτῆρος ἡμῶν Ἰησοῦ Χριστοῦ Тит 2:13
като очакваме … явяването на славата на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос

ἐν δικαιοσύνῃ τοῦ θεοῦ ἡμῶν καὶ σωτῆρος Ἰησοῦ Χριστοῦ 2 Пет. 1:1
в правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос

И в двата случая конструкцията отговаря на изискванията на правилото и следователно „Бог“ и „Спасител“ се отнасят до едно лице – Исус Христос. (Срв. 2 Пет. 1:11; 2:20; 3:18, където τοῦ κυρίου ἡμῶν καὶ σωτῆρος Ἰησοῦ Χριστοῦ се отнася безспорно до едно лице.)

Конструкции, които не отговарят на трите условия

Когато съществителните са в множествено число, безлични или собствени имена, правилото не е приложимо и единият член може да означава различни степени на единство. При множествените лични конструкции Wallace различава пет семантични групи: (1) отделни, но обединени групи; (2) припокриващи се групи; (3) първата група е подмножество на втората; (4) втората група е подмножество на първата; (5) тъждествени групи.

ἰδὼν δὲ πολλοὺς τῶν Φαρισαίων καὶ Σαδδουκαίων Мат. 3:7
като видя мнозина от фарисеите и садукеите

Макар фарисеите и садукеите да са две отделни партии, единият член ги обединява за целите на разказа (те заедно идват при Йоан).

πολλὰ παθεῖν ἀπὸ τῶν πρεσβυτέρων καὶ ἀρχιερέων καὶ γραμματέων Мат. 16:21
да пострада много от старейшините, главните свещеници и книжниците

Това са трите отделни групи, които съставят Синедриона.

καὶ αὐτὸς ἔδωκεν τοὺς μὲν ἀποστόλους, τοὺς δὲ προφήτας, τοὺς δὲ εὐαγγελιστάς, τοὺς δὲ ποιμένας καὶ διδασκάλους Еф. 4:11
и Той даде едни да бъдат апостоли, други – пророци, други – благовестители, а други – пастири и учители

Текстът говори за даровитите водачи, които Христос е дал на църквата за нейното узряване. Спорът около него е дали тук са назовани един дар или два. Повечето тълкуватели виждат само един дар („пастири-учители“), но главно защото погрешно смятат, че правилото на Шарп се прилага безусловно и при множествено число. Обединяването на двете групи с един член ги отделя от останалите водачи; следователно не става дума за пълно разграничение. Изглежда най-вероятно ποιμένας да са част от διδασκάλους (първата група е подмножество на втората) – категория, която е добре засвидетелствана в Новия Завет. Така Еф. 4:11 вероятно утвърждава, че всички пастири трябва да бъдат учители, но не всички учители са пастири.

Подробното разбиране на гръцкия глагол понякога е доста сложно. Причината е смисловата многопластовост, която глаголът придобива в конкретен контекст. Чрез избора на определен глагол, на наклонението, залога и времето авторът едновременно предава няколко преплетени значения. Изложеният по-долу материал разглежда тези различни идеи, които се преплитат в глагола, употребен като сказуемо, причастие или инфинитив: лице и число, време и вид, залог и наклонение.

Лице и число

Лице: обхватът на „ние“

В много места в Новия Завет, особено в посланията, не е ясно кого включва първо лице множествено число. Включва ли авторът своите съработници (или съавтори), своите читатели, или това е просто начин да говори за себе си?

1. Авторско „ние“ (епистоларно множествено число)

Авторското „ние“ е употреба на първо лице множествено число, когато авторът всъщност говори само за себе си. В новозаветните послания тя не е често срещана. Неяснотата обикновено е дали авторът включва своите съработници, или говори само за себе си; нерядко такива места са тройно двусмислени: дали авторът говори само за себе си, за себе си и съработниците си, или включва и читателите?

Изходната точка е, че множественото число не е авторско. Но когато авторът неочаквано премине от единствено към множествено число, има основание да се подозира авторско „ние“. Главният критерий е контекстът.

οἷοί ἐσμεν τῷ λόγῳ δι᾽ ἐπιστολῶν ἀπόντες, τοιοῦτοι καὶ παρόντες τῷ ἔργῳ 2 Кор. 10:11
каквито сме с думите в писмата, когато отсъстваме, такива сме и на дело, когато присъстваме

Предходният контекст говори само за Павел като автор на писмата (ст. 9–10). Затова внезапното преминаване към множествено число се обяснява най-добре като авторско „ние“.

ἡμεῖς δὲ οὐκ εἰς τὰ ἄμετρα καυχησόμεθα 2 Кор. 10:13
а ние няма да се хвалим извън мярката

И тук предходният контекст говори само за хваленето на Павел, макар че на други места той изглежда включва и съработниците си (ст. 1–2 и 8 говорят за Павловото хвалене и смелост; ст. 5 и 7 изглежда се отнасят до Павел и неговите съработници).

2. Включващо и изключващо „ние“

Включващото „ние“ обхваща и автора (авторите), и читателите. Изключващото „ние“ ограничава групата до автора и неговите съработници (съавтори, присъстващи, или хора, които – за разлика от читателите – са участвали в някои от преживяванията на автора).

Включващо „ние“:

δικαιωθέντες οὖν ἐκ πίστεως εἰρήνην ἔχομεν πρὸς τὸν θεόν Рим. 5:1
и така, понеже сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога

ὅτι δι᾽ αὐτοῦ ἔχομεν τὴν προσαγωγὴν οἱ ἀμφότεροι ἐν ἑνὶ πνεύματι πρὸς τὸν πατέρα Еф. 2:18
защото чрез Него и двете страни имаме достъп при Отца в един Дух

Изключващо „ние“:

ἡμεῖς μωροὶ διὰ Χριστόν, ὑμεῖς δὲ φρόνιμοι ἐν Χριστῷ· ἡμεῖς ἀσθενεῖς, ὑμεῖς δὲ ἰσχυροί 1 Кор. 4:10
ние сме безумни заради Христос, а вие – разумни в Христос; ние сме немощни, а вие – силни

Число

1. Подлог в среден род, множествено число, с глагол в единствено число

Подлогът в среден род множествено число обикновено приема глагол в единствено число. Това е пример за constructio ad sensum (съгласуване по смисъл, а не по строгите граматически правила). Понеже средният род обикновено означава безлични неща (включително животни), глаголът в единствено число представя множествения подлог като събирателно цяло.

ἦλθεν τὰ πετεινὰ καὶ κατέφαγεν αὐτό Марк 4:4
дойдоха птиците и го изкълваха

πολλά τε τέρατα καὶ σημεῖα διὰ τῶν ἀποστόλων ἐγίνετο Деян. 2:43
и много чудеса и знамения ставаха чрез апостолите

В последния пример подлогът е не само в среден род множествено число, но и сложен: две съществителни в среден род множествено число. Понякога, особено когато подлогът означава лица, глаголът стои в множествено число (напр. τὰ ἔθνη, „народите“).

2. Сложен подлог с глагол в единствено число

Когато два подлога в единствено число са свързани със съюз, глаголът обикновено е в множествено число (напр. Деян. 15:35 Παῦλος δὲ καὶ Βαρναβᾶς διέτριβον ἐν Ἀντιοχείᾳ – „а Павел и Варнава оставаха в Антиохия“). Но когато авторът иска да изтъкне единия от подлозите, глаголът се поставя в единствено число (това става дори когато единият подлог е в множествено число). В такива случаи подчертан е първият назован подлог.

ἐκλήθη δὲ καὶ ὁ Ἰησοῦς καὶ οἱ μαθηταὶ αὐτοῦ εἰς τὸν γάμον Йоан 2:2
на сватбата беше поканен и Исус, [а също] и учениците Му

3. Безлично множествено число

Глаголът в 3 л. мн.ч. понякога се употребява безлично, без определен подлог („казват“, „ще поискат“), понякога като заобиколен начин да се назове Бог: ταύτῃ τῇ νυκτὶ τὴν ψυχήν σου ἀπαιτοῦσιν ἀπὸ σοῦ („тази нощ ще поискат душата ти от тебе“, Лука 12:20).

Време и вид

Три страни на глаголното действие

Изключително важно е, когато разглеждаме глаголните времена, да ги разбираме според тяхното естество. Гръцкият глагол, както и глаголите във всички езици, не е „пакет“ с точно съдържание, което може да бъде изредено в списък. Той има някакво основно значение, което се влияе от контекста и стиловите условности. Затова всяка конкретна употреба на даден глагол в текста ни дава информация за действието в три основни посоки: време, вид (аспект) и начин на действието (Aktionsart).

Време. Това е идеята, която се усвоява първа при изучаването на граматическите времена – и тъкмо затова по-късно идват трудностите при възприемането на останалите идеи, предавани от глагола. В индикатив граматическото време се свързва с момента на действието спрямо момента на говоренето или писането: минало, сегашно или бъдеще. Времевата връзка между две или повече действия е предходност, едновременност или следване. Времето е изразено ясно само в индикатив. При причастията то често е налице, но е относително – зависи от времето на главния глагол. В останалите наклонения (конюнктив, оптатив, императив, инфинитив) времето е без значение или липсва. С други думи: времето е абсолютно в индикатив, относително в причастието и липсва в другите наклонения.

Вид (аспект). Видът е начинът, по който говорещият представя действието – като протичащо, като цялостно събитие или като състояние, резултат от завършено действие. Той се изразява граматически, чрез избора на времевата основа, и е основното значение на всяко гръцко време. В гръцки има три вида:

1. Несвършен (вътрешен, прогресивен) вид. Действието е представено „отвътре“: съсредоточава се върху неговото развитие или протичане, без да се вижда началото или краят му; „представя дейността като процес“. Времена: презент и имперфект.

2. Свършен (външен, обобщаващ) вид. Действието е представено „отвън“: „като цяло, обобщено, без оглед на вътрешния му строеж“. Времена: аорист; по всяка вероятност и футурът (макар че понякога е прогресивен).

3. Перфектен (резултативен, статичен) вид. Комбинация от предните два: действието е представено отвън (като завършено), а произтичащото от него състояние – отвътре (като продължаващо). Времена: перфект и плусквамперфект.

Аористът може да се сравни със снимка на действието, а имперфектът (както и презентът) – с филм, който показва действието, докато то се развива.

Начин на действието (Aktionsart). Действителният характер на действието – дали е еднократно, повтарящо се, продължително, начално и т.н. – не се определя само от граматическото време. Начинът на действието е значението на времето, както е употребено от автора в конкретно изказване, повлияно от: (1) лексикалното значение на глагола – един глагол по природа може да означава състояние (вярвам, обичам), продължително действие (раста, вървя) или моментно действие (пляскам, намирам); сложните глаголи често изразяват ясно определен начин на действието; (2) контекста – например в изречението „Той бе на власт тридесет години“ контекстът показва, че действието е продължило дълго; (3) граматическата конструкция. Видът е основното, „неповлияно“ значение на времето, а начинът на действието е значението му в употреба. Затова описаните по-долу специфични употреби на времената са всъщност различни видове Aktionsart.

Основното значение на времето, повлияно от лексикални, контекстуални и граматически фактори, дава специфичните употреби на времето. Например макар да казваме, че презентът означава продължително действие в настоящето, има употреби, които се отклоняват от това основно значение – историческият презент описва минало действие. Затова трябва да разберем както основното значение на всяко време, така и различните начини, по които то може да бъде употребено под влиянието на изброените фактори.

Илюстрации

τεσσεράκοντα καὶ ἓξ ἔτεσιν οἰκοδομήθη ὁ ναὸς οὗτος Йоан 2:20
четиридесет и шест години се е строил този храм

• Начин на действието: глаголът „строя“ по природа изразява продължително действие; контекстът уточнява продължителността – четиридесет и шест години.

• Вид: чрез аориста говорещият представя действието като цяло, обобщено.

• Време: в индикатив аористът обикновено изразява минало действие от гледна точка на говорещия; такъв е и този случай.

Важно е да се отбележи, че аористът тук не ни казва, че строежът е станал в един момент, че е бил завършен или че е направен „веднъж завинаги“ и няма да се повтори. Аористът ни казва само това, което казва и контекстът. Затова в екзегетиката решаващата дума има контекстът, а не самата граматическа форма. Твърдението, че аористът сам по себе си означава еднократно, моментно или окончателно действие, е широко разпространена грешка (вж. F. Stagg, „The Abused Aorist“; D. A. Carson, Exegetical Fallacies).

οἵτινες ἀπεθάνομεν τῇ ἁμαρτίᾳ Рим. 6:2
ние, които умряхме спрямо греха

• Начин на действието: в контекста умирането за греха изглежда да е общо преживяване на всички християни. Павел не казва изрично дали то става в един момент, или за някакъв период; значението на глагола и времето изглежда представят действието като станало в определен момент (вероятно с оглед на кръщението, 6:3–4).

• Вид: умирането спрямо греха е представено като цялостно действие (свършен вид), без оглед на продължителността му.

• Време: аористът показва, че според апостола той и читателите му са умрели за греха в миналото. Това има богословско значение: Павел можеше да каже „някои от нас умряха за греха“, „ние трябва да умрем“ или „ще умрем за греха“, но избира да говори за минал факт.

Глаголни времена

Презент

Основно значение: (1) настоящо време (в индикатив); (2) несвършен (прогресивен) вид.

1. Прогресивен (описателен) презент

Описва действие, което протича в момента на говоренето. Превежда се със сегашно време („сега правя“).

κύριε, σῶσον, ἀπολλύμεθα Мат. 8:25
Господи, спаси ни, загиваме!

αἱ λαμπάδες ἡμῶν σβέννυνται Мат. 25:8
светилниците ни угасват

2. Презент за действие, продължаващо от миналото

Описва действие, което е започнало в миналото и продължава в настоящето. Обикновено има израз за време. На български се превежда със сегашно време (а на английски – с present perfect).

ἰδοὺ τοσαῦτα ἔτη δουλεύω σοι Лука 15:29
ето, толкова години ти слугувам

ὅτι ἀπ᾽ ἀρχῆς μετ᾽ ἐμοῦ ἐστε Йоан 15:27
защото от началото сте с Мене

3. Итеративен презент

Описва действие, което се повтаря.

αἰτεῖτε, καὶ δοθήσεται ὑμῖν Мат. 7:7
искайте (постоянно), и ще ви се даде

νηστεύω δὶς τοῦ σαββάτου Лука 18:12
постя два пъти в седмицата

4. Презент за обичайно действие

Описва действие, което става редовно, по навик.

ὁ ποιῶν τὴν ἁμαρτίαν ἐκ τοῦ διαβόλου ἐστίν, ὅτι ἀπ᾽ ἀρχῆς ὁ διάβολος ἁμαρτάνει 1 Йоан 3:8
който прави грях, е от дявола, защото дяволът съгрешава от началото

πᾶς ὁ ἐν αὐτῷ μένων οὐχ ἁμαρτάνει 1 Йоан 3:6
всеки, който пребъдва в Него, не съгрешава (не живее в грях)

5. Гномичен (обобщаващ) презент

Изразява общовалидна истина, факт, който е верен по всяко време. Обикновено е в пословици, правила и описания на естеството на нещата.

ἱλαρὸν γὰρ δότην ἀγαπᾷ ὁ θεός 2 Кор. 9:7
защото Бог обича онзи, който дава с радост

πᾶν δένδρον ἀγαθὸν καρποὺς καλοὺς ποιεῖ Мат. 7:17
всяко добро дърво дава добри плодове

6. Моментен (аористен) презент

Изразява действие, което се извършва в самия момент на изказването (често при глаголи на говорене, при които самото изказване е действието). Видът тук е по-близък до аористния.

τέκνον, ἀφίενταί σου αἱ ἁμαρτίαι Марк 2:5
синко, прощават ти се греховете

Αἰνέα, ἰᾶταί σε Ἰησοῦς Χριστός Деян. 9:34
Енее, Исус Христос те изцелява

7. Исторически презент (praesens historicum)

Описва минало събитие със сегашно време, за да го представи живо и картинно. Среща се често у Марк и Йоан, особено с глаголи на говорене (λέγει) и движение (ἔρχεται). На български се превежда с минало време (или със сегашно историческо).

καὶ ἔρχεται πρὸς αὐτὸν λεπρός Марк 1:40
и при Него дойде един прокажен

8. Футурен презент

Описва бъдещо действие като сигурно или предстоящо. Превежда се с бъдеще време.

μετὰ τρεῖς ἡμέρας ἐγείρομαι Мат. 27:63
след три дни ще възкръсна

καὶ ὁ υἱὸς τοῦ ἀνθρώπου παραδίδοται εἰς τὸ σταυρωθῆναι Мат. 26:2
и Човешкият Син ще бъде предаден на разпятие

πάλιν ἔρχομαι καὶ παραλήμψομαι ὑμᾶς πρὸς ἐμαυτόν Йоан 14:3
пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си

9. Конативен (опитващ) презент

Описва действие, което се опитва, но не се осъществява (или се намерява). Превежда се с „опитвам се да“, „искам да“.

οἵτινες ἐν νόμῳ δικαιοῦσθε Гал. 5:4
вие, които се опитвате да се оправдаете чрез закона

διὰ ποῖον αὐτῶν ἔργον ἐμὲ λιθάζετε; Йоан 10:32
за кое от тях искате да Ме убиете с камъни?

10. Презент, запазен в непряка реч

В непряката реч гръцкият запазва времето на пряката реч (вж. „Изречения. Непряка реч“). Затова презентът може да се отнася до минало време спрямо главния глагол. На български – както на гръцки – обикновено се запазва сегашно време.

ἀκούσας δὲ ὅτι Ἀρχέλαος βασιλεύει τῆς Ἰουδαίας Мат. 2:22
а като чу, че Архелай царува в Юдея

Имперфект

Основно значение: (1) минало време (имперфектът се среща само в индикатив); (2) несвършен (прогресивен) вид. Имперфектът изразява продължително или повтарящо се действие в миналото.

1. Прогресивен (описателен) имперфект

Описва действие в миналото, докато то протича, като създава картина на събитието.

ἐθεώρει πῶς ὁ ὄχλος βάλλει χαλκὸν εἰς τὸ γαζοφυλάκιον Марк 12:41
наблюдаваше как народът пуска пари в съкровищницата

καὶ ἤκουον οἱ μαθηταὶ αὐτοῦ Марк 11:14
и учениците Му слушаха

2. Ингресивен (начален) имперфект

Подчертава началото на действие, което после продължава. Превежда се със „започна да“.

καὶ ἀνοίξας τὸ στόμα αὐτοῦ ἐδίδασκεν αὐτοὺς λέγων Мат. 5:2
и като отвори устата Си, започна да ги поучава, като казваше

3. Итеративен имперфект

Описва действие, повтаряно в миналото.

παρεδίδοσαν αὐτοῖς φυλάσσειν τὰ δόγματα Деян. 16:4
предаваха им да пазят наредбите

ἔπινον γὰρ ἐκ πνευματικῆς ἀκολουθούσης πέτρας 1 Кор. 10:4
защото пиеха от духовната канара, която ги следваше

4. Обичаен имперфект

Описва действие, което е ставало редовно, по навик или обичай. Превежда се с „обикновено“, „имаше обичай да“.

κατὰ δὲ ἑορτὴν ἀπέλυεν αὐτοῖς ἕνα δέσμιον Марк 15:6
а на всеки празник им пускаше по един затворник

καὶ ἐπορεύοντο οἱ γονεῖς αὐτοῦ κατ᾽ ἔτος εἰς Ἰερουσαλήμ Лука 2:41
и родителите Му ходеха всяка година в Ерусалим

5. Конативен (опитващ) имперфект (imperfectum de conatu)

Описва опит за извършване на действие в миналото, който не е бил осъществен. Превежда се с „опитваше се да“, „искаше да“.

ὁ δὲ Ἰωάννης διεκώλυεν αὐτόν Мат. 3:14
но Йоан се опитваше да Го възпре

καὶ ἐκάλουν αὐτὸ ἐπὶ τῷ ὀνόματι τοῦ πατρὸς αὐτοῦ Ζαχαρίαν Лука 1:59
и искаха да го нарекат Захария, по името на баща му

6. Волеви (потенциален) имперфект

Изразява желание, което не може да бъде изпълнено (или учтиво желание). Обикновено при глаголите θέλω, βούλομαι, εὔχομαι. Превежда се с „бих искал“.

ἤθελον δὲ παρεῖναι πρὸς ὑμᾶς ἄρτι Гал. 4:20
бих искал сега да съм при вас

ηὐχόμην γὰρ ἀνάθεμα εἶναι αὐτὸς ἐγὼ ἀπὸ τοῦ Χριστοῦ Рим. 9:3
защото бих желал сам аз да бъда отлъчен от Христос

7. Имперфект, запазен в непряка реч

οὐκ ἐπίστευσαν οὖν οἱ Ἰουδαῖοι περὶ αὐτοῦ ὅτι ἦν τυφλὸς καὶ ἀνέβλεψεν Йоан 9:18
юдеите не повярваха, че той е бил сляп и е прогледнал

Аорист

Вид: аористът „представя действието като цяло, обобщено, погледнато отвън, без оглед на вътрешния му строеж“ (Fanning, цит. у Wallace, 554). Това го отличава от презента и имперфекта, които представят действието като протичащ процес.

Време: в индикатив аористът обикновено означава минало време спрямо момента на говоренето (абсолютно време). Аористното причастие обикновено означава предходност спрямо главния глагол (относително минало време). Извън индикатива и причастието времето не е белег на аориста.

1. Констативен (обобщаващ) аорист

Представя действието като цяло, без оглед на неговото начало, край или продължителност. Това е най-честата употреба на аориста. Действието може да е продължило дълго (вж. Йоан 2:20 по-горе) или да се е повторило.

τὴν δὲ φωνὴν οὐκ ἤκουσαν τοῦ λαλοῦντός μοι Деян. 22:9
но не разбраха гласа на Онзи, Който говореше с мене

ἀλλ᾽ ἐβασίλευσεν ὁ θάνατος ἀπὸ Ἀδὰμ μέχρι Μωϋσέως Рим. 5:14
но смъртта царува от Адам до Мойсей

ὑπὸ Ἰουδαίων πεντάκις τεσσεράκοντα παρὰ μίαν ἔλαβον 2 Кор. 11:24
пет пъти получих от юдеите по четиридесет удара без един

2. Ингресивен (начален) аорист

Подчертава началото на действието или навлизането в състояние. Такова значение имат главно глаголи, които в презент означават състояние („жив съм“, „мълча“, „царувам“, „беден съм“). Превежда се със „стана“, „започна да“, „запази“ и др.

ἐσίγησεν δὲ πᾶν τὸ πλῆθος Деян. 15:12
и цялото множество замлъкна

δι᾽ ὑμᾶς ἐπτώχευσεν πλούσιος ὤν 2 Кор. 8:9
заради вас обедня, макар че беше богат

Χριστὸς ἀπέθανεν καὶ ἔζησεν Рим. 14:9
Христос умря и оживя

3. Кулминативен (резултативен) аорист

Подчертава края, завършека или резултата на действието. Обикновено при глаголи, които по значение означават усилие или процес („уча се“ → „научих се“; „спирам“ → „спрях“).

ἐγὼ γὰρ ἔμαθον ἐν οἷς εἰμι αὐτάρκης εἶναι Фил. 4:11
защото аз се научих да бъда доволен от това, което имам

ὁ δὲ ἑκατοντάρχης … ἐκώλυσεν αὐτοὺς τοῦ βουλήματος Деян. 27:43
а стотникът … ги възпря от намерението им

4. Гномичен аорист

Изразява общовалидна истина (подобно на гномичния презент). Превежда се със сегашно време.

ἐξηράνθη ὁ χόρτος καὶ τὸ ἄνθος ἐξέπεσεν 1 Пет. 1:24
тревата изсъхва и цветът окапва

5. Епистоларен аорист

Авторът на писмо описва действие, което за него е настоящо, с аорист, защото ще бъде минало за читателите, когато получат писмото. Превежда се със сегашно време.

σπουδαιοτέρως οὖν ἔπεμψα αὐτόν Фил. 2:28
затова го изпращам по-скоро

ὃν ἔπεμψα πρὸς ὑμᾶς εἰς αὐτὸ τοῦτο Кол. 4:8
когото изпращам при вас тъкмо за това

6. Пролептичен (футурен) аорист

Описва бъдещо събитие с аорист, за да подчертае сигурността му – като че ли вече се е случило.

οὓς δὲ ἐδικαίωσεν, τούτους καὶ ἐδόξασεν Рим. 8:30
а които оправда, тях и прослави

ἐὰν μή τις μένῃ ἐν ἐμοί, ἐβλήθη ἔξω ὡς τὸ κλῆμα καὶ ἐξηράνθη Йоан 15:6
ако някой не пребъдва в Мене, изхвърля се вън като пръчката и изсъхва

7. Аорист за току-що минало действие (драматичен аорист)

Описва действие, което току-що е станало, или състояние, което току-що е настъпило. Превежда се с минало неопределено или със сегашно време.

ἴδε νῦν ἠκούσατε τὴν βλασφημίαν Мат. 26:65
ето, сега чухте богохулството

ἠγέρθη, οὐκ ἔστιν ὧδε Марк 16:6
възкръсна, не е тук

8. Аорист в подчинени изречения за време

В подчинените изречения за време и в относителните изречения аористът често означава действие, което е станало преди действието на главното изречение. На български обикновено се превежда с минало предварително време.

ὅτε οὖν ἔνιψεν τοὺς πόδας αὐτῶν [καὶ] ἔλαβεν τὰ ἱμάτια αὐτοῦ καὶ ἀνέπεσεν πάλιν, εἶπεν αὐτοῖς Йоан 13:12
и след като изми краката им, взе дрехите Си и отново седна, каза им

Футур

Основно значение: (1) бъдеще време от гледна точка на говорещия; (2) видът изглежда е свършен (действието е представено като цяло), макар понякога да е и прогресивен.

1. Предсказателен футур

Предсказва бъдещо събитие. Това е най-очевидната и най-честата употреба.

ἀπὸ τῶν καρπῶν αὐτῶν ἐπιγνώσεσθε αὐτούς Мат. 7:16
по плодовете им ще ги познаете

ἐκεῖνος ὑμᾶς διδάξει πάντα Йоан 14:26
Той ще ви научи на всичко

2. Заповеден (императивен) футур

Изразява заповед, като по значение се доближава до императива. Тази употреба е честа в цитатите от Стария Завет (под влияние на еврейския език).

ἀγαπήσεις τὸν πλησίον σου Мат. 5:43
да обичаш ближния си (букв. ще обичаш)

καὶ καλέσεις τὸ ὄνομα αὐτοῦ Ἰησοῦν Лука 1:31
и ще Го наречеш Исус

3. Делиберативен (обмислящ) футур

Във въпросите футурът може да изразява колебание, обмисляне (подобно на делиберативния конюнктив). Често на такива въпроси не се очаква отговор (реторически въпроси).

κύριε, πρὸς τίνα ἀπελευσόμεθα; Йоан 6:68
Господи, при кого да отидем? (букв. ще отидем)

4. Гномичен футур

Изразява общовалидна истина, нещо, което би станало при определени обстоятелства.

μόλις γὰρ ὑπὲρ δικαίου τις ἀποθανεῖται Рим. 5:7
защото едва ли някой ще умре за праведен човек

Перфект

Силата на перфекта е, че описва събитие, което, завършено в миналото (говорим за перфект в индикатив), има резултат, съществуващ в настоящето (спрямо момента на говоренето). Или, както го казва M. Zerwick, перфектът „означава не миналото действие като такова, а настоящото положение на нещата, произтичащо от миналото действие“.

Перфектът съчетава видовете на аориста и презента: говори за завършено действие (аорист) с продължаващ резултат (презент). Основният въпрос е кой от двата аспекта е подчертан в даден контекст. На български перфектът обикновено се превежда с минало неопределено време, а понякога и със сегашно.

1. Интензивен (резултативен) перфект

Подчертава резултата, настоящото състояние, произтичащо от минало действие. Това е честа употреба. Тя не изключва завършеното действие, но се съсредоточава върху състоянието. Затова е особено честа при глаголите за състояние. Често най-добрият превод е със сегашно време.

γέγραπται· οὐκ ἐπ᾽ ἄρτῳ μόνῳ ζήσεται ὁ ἄνθρωπος Мат. 4:4
писано е: Не само с хляб ще живее човек

τῇ γὰρ χάριτί ἐστε σεσῳσμένοι διὰ πίστεως Еф. 2:8
защото по благодат сте спасени чрез вяра

2. Екстензивен (завършен) перфект

Подчертава завършеността на миналото действие или процес, от който произтича настоящото състояние. Обикновено се превежда с минало неопределено време. Тази употреба също е честа. Ударението е върху завършеното събитие, а не върху настоящия резултат; както и при интензивния перфект, другата „половина“ на значението не изчезва, а просто не е подчертана.

ἐξῆλθον ἐκ τοῦ πατρὸς καὶ ἐλήλυθα εἰς τὸν κόσμον Йоан 16:28
излязох от Отца и съм дошъл на света

ἀπεκρίθη ὁ Πιλᾶτος· ὃ γέγραφα, γέγραφα Йоан 19:22
Пилат отговори: Каквото съм написал, написал съм

πεπληρώκατε τὴν Ἰερουσαλὴμ τῆς διδαχῆς ὑμῶν Деян. 5:28
изпълнили сте Ерусалим с учението си

3. Перфект със значение на презент

Някои глаголи се употребяват често (или само) в перфект, без обичайното му видово значение, като глаголи в сегашно време. Тази употреба е честа. Най-често срещаният глагол от тази група е οἶδα („зная“). Такива са и ἕστηκα („стоя“), πέποιθα („уверен съм“), μέμνημαι („помня“). Причината е, че при тях почти няма разлика между действието и неговия резултат.

μέσος ὑμῶν ἕστηκεν ὃν ὑμεῖς οὐκ οἴδατε Йоан 1:26
сред вас стои Един, Когото вие не познавате

οἶδα γὰρ ᾧ πεπίστευκα 2 Тим. 1:12
защото зная в Кого съм повярвал

4. Драматичен (аористен) перфект

Понякога перфектът се употребява живо, като исторически перфект, за минало събитие – почти без разлика от аориста.

οὐκ ἔσχηκα ἄνεσιν τῷ πνεύματί μου 2 Кор. 2:13
нямах покой в духа си

καὶ ἦλθεν καὶ εἴληφεν Откр. 5:7
и Той дойде и взе (свитъка)

Плусквамперфект

Перфектът и плусквамперфектът имат еднакъв вид, но се различават по време. И двата говорят за състояние, произтичащо от предходно събитие, но перфектът – за резултат, съществуващ в настоящето (спрямо говорещия), а плусквамперфектът – за резултат, съществувал в миналото (плусквамперфектът се среща само в индикатив). Затова може да се каже, че плусквамперфектът съчетава видовете на аориста (за събитието) и имперфекта (за резултата). С други думи, плусквамперфектът описва събитие, което, завършено в миналото, е имало резултат, също съществувал в миналото. Той не казва нищо за това дали резултатът продължава до момента на говоренето. На български обикновено се превежда с минало предварително време.

1. Интензивен (резултативен) плусквамперфект

Подчертава съществувалото в миналото състояние.

καὶ σκοτία ἤδη ἐγεγόνει καὶ οὔπω ἐληλύθει πρὸς αὐτοὺς ὁ Ἰησοῦς Йоан 6:17
вече се беше стъмнило, а Исус още не беше дошъл при тях

2. Екстензивен (завършен) плусквамперфект

Подчертава завършеността на действието в миналото.

οὔπω δὲ ἐληλύθει ὁ Ἰησοῦς εἰς τὴν κώμην Йоан 11:30
а Исус още не беше влязъл в селото

3. Плусквамперфект със значение на обикновено минало време

При глаголите, чиито перфекти имат значение на презент (οἶδα, ἕστηκα), плусквамперфектът има значение на имперфект или аорист.

τῇ ἐπαύριον πάλιν εἱστήκει ὁ Ἰωάννης Йоан 1:35
на другия ден Йоан пак стоеше там

ὅτι ᾔδεισαν τὸν χριστὸν αὐτὸν εἶναι Лука 4:41
защото знаеха, че Той е Христос

Залог

Залогът е онова свойство на глагола, което показва как подлогът е свързан с действието (или състоянието), изразено от глагола. Най-общо залогът може да показва, че подлогът извършва действието (актив), понася действието (пасив) или едновременно го извършва и е засегнат от него (поне от резултата му) (медий).

Залог и преходност. Залогът лесно се бърка с преходността, но двете трябва да се различават. Преходността свързва действието на глагола с обекта, а залогът – с подлога. Ако глаголът е преходен, той изисква пряко допълнение (изразено или подразбрано); ако е непреходен, не приема пряко допълнение. Освен това: преходният глагол има и активна (или медиална), и пасивна форма, докато непреходният глагол няма пасив.

В гръцкия глаголът има три залога: актив, медий и пасив. В презента, имперфекта, перфекта и плусквамперфекта медият и пасивът имат еднакви форми (медиопасив); различават се по форма само в аориста и футура. Затова в тези времена залогът трябва да се определя от контекста.

Актив

При активния залог (activum) подлогът извършва действието. Действието може да бъде преходно, т.е. да се простира до лице или предмет, или непреходно, т.е. да не излиза от извършителя и често да изразява състояние. При активния залог подлогът и извършителят на действието съвпадат. Подлогът е в номинатив, а лицето или предметът, до които достига действието, са (обикновено) в акузатив.

1. Обикновен актив – подлогът извършва действието: ἠγάπησεν ὁ θεὸς τὸν κόσμον (Йоан 3:16).

2. Каузативен актив – подлогът е крайната причина за действието, но не го извършва лично: ὁ Πιλᾶτος ἐμαστίγωσεν τὸν Ἰησοῦν („Пилат заповяда да бичуват Исус“, срв. Йоан 19:1); ἵνα … βαπτίσῃ („накара да ги кръстят“, срв. Йоан 4:1).

3. Статичен актив – подлогът е в някакво състояние: ἐγὼ ζῶ („аз живея“); ἐπτώχευσεν („стана беден“).

4. Възвратен актив – действието се връща към подлога, като това се изразява с възвратно местоимение (вместо с медий): ἀγαπήσεις τὸν πλησίον σου ὡς σεαυτόν (Мат. 22:39).

Медий

При медиалния залог (medium) подлогът извършва или преживява действието по начин, който подчертава неговото участие. „Медият показва, че действието се извършва с особено отношение към подлога“ (Dana–Mantey). Може би най-добрата дефиниция е: „Медият обръща особено внимание на подлога … подлогът действа по някакъв начин по отношение на себе си“ (Robertson).

Разликата между актив и медий е в ударението. Активът подчертава действието, а медият – извършителя (подлога). „Той по някакъв начин свързва действието по-тясно с подлога.“ В много медиални форми (особено при непрекия медий) това подчертаване може да се предаде, ако мислено подчертаем подлога.

1. Пряк (възвратен) медий (medium directum)

Подлогът извършва действието върху самия себе си: „правя нещо на себе си“. Това е най-очевидната, но в Новия Завет сравнително рядка употреба (обикновено се използва възвратно местоимение с актив). Например λούομαι – „мия се“ = „мия самия себе си“.

ὁ Ἡρῴδης ἐνδυσάμενος ἐσθῆτα βασιλικήν Деян. 12:21
Ирод, облечен (като се облече) в царска одежда

καὶ ἀπελθὼν ἀπήγξατο Мат. 27:5
и отиде и се обеси

2. Непряк (косвен) медий (medium indirectum)

Подлогът извършва действието за себе си, в свой интерес, или със собствени средства; действието не пада върху самия подлог, а обикновено върху друг предмет. Например λούομαι τὰ ποτήρια – „мия си чашите“, т.е. правя нещо за собствена полза. Това е най-честата употреба на медия, но често е трудно да се разграничи от интензивния (вж. по-долу).

Μαριὰμ γὰρ τὴν ἀγαθὴν μερίδα ἐξελέξατο Лука 10:42
защото Мария си избра добрата част

Идеята е, че Мария избра добрата част за себе си. Макар че ἐκλέγω не се среща в актив в Новия Завет, той се среща в елинистичния гръцки изобщо и затова не трябва да се смята за депонентен.

καθὼς ἐξελέξατο ἡμᾶς ἐν αὐτῷ Еф. 1:4
както ни избра в Него (за Себе Си)

Бог ни избра за Себе Си, Сам, в Своя собствен интерес. Това, разбира се, не означава, че Бог се е нуждаел от вярващите. По-скоро, както главната цел на човека е да прославя Бога и вечно да се радва на Него, така и Бог действа, за да прослави Себе Си. Както се подчертава три пъти в Еф. 1, избраните принадлежат на Бога „за хвала на Неговата слава“.

3. Интензивен (динамичен) медий

Ударението е върху подлога като извършител, т.е. медият подчертава личното участие на подлога: „самият той, а не някой друг“. Думите „сам, самият“ могат да предадат тази идея. Например διδάσκεται τὴν ἀλήθειαν – „той самият поучава истината“ (идеята е, че той, а не някой друг, поучава).

διὸ προσλαμβάνεσθε ἀλλήλους, καθὼς καὶ ὁ Χριστὸς προσελάβετο ὑμᾶς εἰς δόξαν τοῦ θεοῦ Рим. 15:7
затова приемайте се един друг, както и самият Христос ви прие за слава на Бога

4. Взаимен (реципрочен) медий

Подобен е на прекия медий, но подлогът е в множествено число и неговите части действат една спрямо друга. Например οἱ ἄνθρωποι διδάσκονται – „хората се поучават един друг“. В Новия Завет тази идея обикновено се изразява с ἀλλήλων.

καὶ συνεβουλεύσαντο ἵνα τὸν Ἰησοῦν … κρατήσωσιν Мат. 26:4
и се съветваха помежду си как да хванат Исус

5. Каузативен медий

Подлогът кара някой друг да извърши действието за него: ἀναστὰς βάπτισαι καὶ ἀπόλουσαι τὰς ἁμαρτίας σου („стани, кръсти се и умий греховете си“, Деян. 22:16 – т.е. „остави да те кръстят“).

6. Депонентен медий

Някои глаголи имат медиална форма, но активно значение. Депонентен е медиален глагол, който няма активна форма, но има активно значение. Само това, че даден глагол няма активна форма в Новия Завет, обаче не е достатъчна причина да бъде наречен депонентен. Например ἐκλέγω не се среща в актив в Новия Завет, но медият запазва истинската си сила. Има и глаголи, които никога не са имали активна форма, но в които истинската медиална сила ясно личи. Например δέχομαι означава „приемам, посрещам“ – идея, която по природа е възвратна. Затова не е достатъчно да се отбележи, че глаголът няма актив в цялата си история; трябва да се покаже и че медиалната сила липсва.

Истински депонентни глаголи:

• γίνομαι (но активен в четвъртата основна форма γέγονα)

• δύναμαι

• ἐργάζομαι

• ἔρχομαι (но активен в третата и четвъртата основна форма ἦλθον, ἐλήλυθα)

• λήμψομαι (футурът на λαμβάνω)

• πορεύομαι

• προσεύχομαι

• χαρίζομαι

Глаголи, които изглеждат депонентни, но най-вероятно не са:

• ἀρνέομαι

• ἀσπάζομαι

• δέχομαι

• ἐκλέγομαι

• καυχάομαι

• λογίζομαι

• προσκαλέομαι

Съвременните изследвания (C. J. Caragounis, R. J. Decker, J. Taylor, R. Pennington) поставят под въпрос самото понятие „депонентност“ и предлагат такива глаголи да се разглеждат като истински медиални – изразяващи участие или засегнатост на подлога (движение, чувства, мисловна дейност, взаимност). Затова днес мнозина предпочитат да говорят за „медиални глаголи без актив“ вместо за „депонентни“.

Пасив

При пасивния залог (passivum) подлогът е предмет на глаголното действие: той понася или приема действието, изразено от глагола. Пасивът се среща понякога с изразен извършител (или средство), понякога – без. Всички употреби на пасива (освен депонентните) се срещат и с, и без извършител.

А. С изразен извършител

В гръцки могат да се изразят три вида извършители: основен (пряк) извършител, междинен извършител и безлично средство. Основният извършител е лицето, което в крайна сметка носи отговорност за действието. Понякога основният извършител използва междинен извършител, който извършва действието вместо него. Безличното средство е онова, което извършителят използва, за да извърши действието.

1. Основен (пряк) извършител. Лицето, което извършва действието, обикновено стои в генитив с предлога ὑπό („от“). Например τὸ τέκνον λούεται ὑπὸ τῆς μητρός – „детето се мие (бива измито) от майката“.

παρακαλούμεθα αὐτοὶ ὑπὸ τοῦ θεοῦ 2 Кор. 1:4
ние самите сме утешавани от Бога

ἀπεστάλη ὁ ἄγγελος Γαβριὴλ ἀπὸ τοῦ θεοῦ Лука 1:26
ангел Гавриил беше изпратен от Бога

2. Междинен извършител. Когато има посредник в извършването на действието, той обикновено стои в генитив с предлога διά („чрез“).

πάντα δι᾽ αὐτοῦ ἐγένετο Йоан 1:3
всичко чрез Него стана

ἵνα σωθῇ ὁ κόσμος δι᾽ αὐτοῦ Йоан 3:17
за да бъде светът спасен чрез Него

ἵνα ἐν πᾶσιν δοξάζηται ὁ θεὸς διὰ Ἰησοῦ Χριστοῦ 1 Пет. 4:11
за да се прославя Бог във всичко чрез Исус Христос

3. Безлично средство. Когато „извършителят“ не е лице, той стои в датив (инструментален датив) с или без ἐν, или с ἐκ + генитив.

λογιζόμεθα γὰρ δικαιοῦσθαι πίστει ἄνθρωπον Рим. 3:28
защото смятаме, че човек се оправдава чрез вяра

ἐκ τῶν ἔργων ἡ πίστις ἐτελειώθη Як. 2:22
чрез делата вярата стана съвършена

καὶ γὰρ ἐν ἑνὶ πνεύματι ἡμεῖς πάντες εἰς ἓν σῶμα ἐβαπτίσθημεν 1 Кор. 12:13
защото чрез един Дух ние всички бяхме кръстени в едно тяло

Като нарича Духа средство, авторът не отрича Неговата личност. Духът е по-скоро средството, което Христос използва, за да кръщава, въпреки че е лице. Както Йоан кръщаваше ἐν ὕδατι, така Христос кръщава ἐν πνεύματι.

Б. Без изразен извършител

Понякога страдателният залог се употребява, без да се споменава извършителят. Тогава непосредственият или по-широкият контекст подсказва кой е той.

1. Извършителят е ясен от контекста.

2. Извършителят не е нужен – авторът иска да съсредоточи вниманието върху подлога и действието, а не върху извършителя.

3. Божествен пасив (passivum divinum). Често очевидният извършител е Бог. Тази употреба вероятно се дължи на юдейското избягване на Божието име (по-вероятно – на стремежа към благоговейна сдържаност).

λογιζόμεθα γὰρ δικαιοῦσθαι πίστει ἄνθρωπον Рим. 3:28
смятаме, че човек се оправдава (от Бога) чрез вяра

κατὰ τὴν χάριν τοῦ θεοῦ τὴν δοθεῖσάν μοι 1 Кор. 3:10
според Божията благодат, която ми беше дадена (от Бога)

τῇ γὰρ χάριτί ἐστε σεσῳσμένοι Еф. 2:8
защото по благодат сте спасени (от Бога)

μακάριοι οἱ πενθοῦντες, ὅτι αὐτοὶ παρακληθήσονται Мат. 5:4
блажени скърбящите, защото те ще бъдат утешени (от Бога)

В. Други употреби на пасива

1. Пасив с пряко допълнение – вж. „Запазен акузатив при пасив“ (2 Сол. 2:15).

2. Депонентен пасив. Освен депонентните медиални глаголи има и такива, които имат пасивна форма (обикновено в аориста), но активно значение: ἀποκρίνομαι („отговарям“) – аорист ἀπεκρίθην; πορεύομαι – ἐπορεύθην; φοβέομαι – ἐφοβήθην.

ἀποκριθεὶς δὲ ὁ Ἰησοῦς εἶπεν Лука 9:41
а Исус в отговор каза

3. Пасив с медиално (възвратно) значение – в койне пасивните аористи често имат медиално значение: ἐγέρθητε („станете“), ἐφοβήθησαν („уплашиха се“), ὑποτάγητε („подчинете се“).

Наклонение

Най-общо наклонението е онова свойство на глагола, което представя глаголното действие или състояние като действително или възможно. В гръцкия има четири наклонения: индикатив, конюнктив, оптатив и императив (инфинитивът и причастието не са наклонения в строгия смисъл, вж. съответните глави). По-точно казано, наклонението е морфологичното свойство на глагола, чрез което говорещият изразява своето твърдение относно сигурността на действието или състоянието (дали то е действително, или възможно). Ключовото в тази дефиниция е, че наклонението (а) не отговаря непременно на действителността, (б) не изразява дори как говорещият възприема действителността, а (в) изразява как говорещият представя действието.

С други думи, наклонението показва отношението на действието към действителността от гледна точка на автора. В гръцкия има само едно наклонение, което представя действието като действително – индикативът. Останалите три наклонения – конюнктив, оптатив и императив – изразяват различни видове възможност (потенциалност): конюнктивът – вероятност или желание; оптативът – възможност; императивът – воля (намерение).

Отрицанието при индикатива е οὐ, а при другите наклонения (както и при инфинитива и причастието) – μή.

Индикатив

Индикативът (indicativus, изявително наклонение) е наклонението на твърдението, на представянето на нещо като сигурно. Неправилно е да се казва, че той е наклонението на сигурността или действителността: това се отнася до представянето (индикативът може да представи нещо като сигурно или действително, дори когато говорещият не вярва в това). Ако индикативът беше наклонението на сигурността или на факта, това би означавало (1) че в индикатив не може да се лъже (но срв. Деян. 6:13) и (2) че в индикатив не може да се греши (но срв. Лука 7:39). Затова е по-точно да се каже, че индикативът е наклонението на твърдението.

Индикативът се употребява предимно в съобщителни и въпросителни изречения. Той изразява положително или отрицателно твърдение.

1. Съобщителен индикатив

Изразява твърдение или съобщение – това е най-честата употреба.

πολλοὶ … ἐπίστευον εἰς τὸν Ἰησοῦν Йоан 12:11
мнозина … вярваха в Исус

ὃν ἀπέστειλεν ἐκεῖνος, τούτῳ ὑμεῖς οὐ πιστεύετε Йоан 5:38
на Онзи, Когото Той изпрати, вие не вярвате

2. Въпросителен индикатив

Използва се във въпроси, на които се очаква отговор (за разлика от делиберативния конюнктив).

τί λύετε τὸν πῶλον; Лука 19:33
защо отвързвате осленцето?

3. Условен индикатив

В условните изречения от първи и втори клас (вж. „Изречения. Условни изречения“).

4. Потенциален индикатив

Индикативът на безличните глаголи и изрази със значение „трябва“, „мога“, „подобава“ (обикновено в имперфект) често изразява неизпълнена или неизпълнима мисъл, както и на български: ἔδει, χρή, προσῆκε – „трябваше, би трябвало“; ἐξῆν – „можеше, би могло“; εἰκὸς ἦν, δίκαιον ἦν – „би било справедливо“. Подобно глаголите за желание (βούλομαι, θέλω, εὔχομαι) в имперфект изразяват учтиво или неосъществимо желание (вж. „Имперфект. Волеви имперфект“).

ἐπεὶ ἔδει αὐτὸν πολλάκις παθεῖν ἀπὸ καταβολῆς κόσμου Евр. 9:26
иначе би трябвало Той да страда много пъти от създанието на света

ἤθελον δὲ παρεῖναι πρὸς ὑμᾶς ἄρτι Гал. 4:20
бих желал да бъда сега при вас

5. Индикатив за неизпълнимо желание

Неизпълнимо желание се изразява с индикатив имперфект или аорист и частицата ὄφελον (застинала аористна форма на ὀφείλω), която се превежда „дано“, „де да“.

καὶ ὄφελόν γε ἐβασιλεύσατε 1 Кор. 4:8
и дано (наистина) да царувахте!

ὄφελον ψυχρὸς ἦς ἢ ζεστός Откр. 3:15
де да беше студен или горещ!

6. Заповеден индикатив

Футурен индикатив може да изразява заповед (вж. „Футур. Заповеден футур“): ἀγαπήσεις τὸν πλησίον σου (Мат. 5:43).

Конюнктив

Конюнктивът (coniunctivus) е наклонение, за което нямаме еднозначен еквивалент в българския език. Той се използва както в главни, така и в подчинени изречения. Затова названията „подчинително наклонение“ и още повече „условно наклонение“ са неподходящи. Конюнктивът представя действието като несигурно, но вероятно (или желано). Формално той е тясно свързан с футура и в койне често се смесва с него.

А. В главни (независими) изречения

1. Подбудителен (хортативен) конюнктив (coniunctivus adhortativus). Изразява насърчение или подкана, обикновено в 1 лице множествено число. Превежда се с „да“, „нека“. Отрицанието е μή.

ἐγείρεσθε, ἄγωμεν ἐντεῦθεν Йоан 14:31
ставайте, да вървим оттук

μὴ σχίσωμεν αὐτόν, ἀλλὰ λάχωμεν περὶ αὐτοῦ Йоан 19:24
да не го раздираме, а да хвърлим жребий за него

2. Делиберативен (обмислящ, колебателен) конюнктив (coniunctivus dubitativus). Изразява колебание или обмисляне във въпроси: „какво да направя?“. Въпросите могат да бъдат истински (очаква се отговор) или реторически.

δῶμεν ἢ μὴ δῶμεν; Марк 12:14
да даваме ли, или да не даваме?

πῶς οὖν πληρωθῶσιν αἱ γραφαί; Мат. 26:54
как тогава ще се изпълнят Писанията?

τί φάγωμεν; ἤ· τί πίωμεν; Мат. 6:31
какво ще ядем? или: какво ще пием?

3. Подчертано отрицание (οὐ μή + аористен конюнктив). Двойното отрицание οὐ μή с аористен конюнктив (по-рядко с футурен индикатив) е най-силният начин да се отрече нещо в бъдещето: „никога няма да“, „в никакъв случай“. Около 85 от общо 100-те случая на οὐ μή в Новия Завет са в думите на Исус или в цитати от Стария Завет – обикновено в обещания и заплахи.

οὐ μὴ ἀπόλωνται εἰς τὸν αἰῶνα Йоан 10:28
никога няма да загинат

οἱ δὲ λόγοι μου οὐ μὴ παρέλθωσιν Мат. 24:35
но Моите думи никога няма да преминат

4. Забранителен конюнктив (coniunctivus prohibitivus). Изразява забрана във 2 лице. Употребява се само μή + аористен конюнктив (в 3 лице се употребява императив).

καὶ μὴ εἰσενέγκῃς ἡμᾶς εἰς πειρασμόν Мат. 6:13
и не ни въвеждай в изкушение

μὴ φοβηθῇς παραλαβεῖν Μαρίαν τὴν γυναῖκά σου Мат. 1:20
не се бой да вземеш жена си Мария

За разлика от забраната с μή + презентен императив, която по-често (но не винаги) означава „престани да“ или се отнася за общо поведение, забраната с μή + аористен конюнктив по-често означава „не започвай“ или се отнася за конкретен случай. Тези разлики обаче са тенденции, а не правила (вж. „Императив. Вид при императива“).

Б. В подчинени изречения

В подчинените изречения конюнктивът изразява разнообразни идеи – цел, следствие, условие, неопределено време и др. Те са разгледани подробно в главата „Изречения“. Най-важните употреби са:

1. ἵνα / ὅπως + конюнктив – цел („за да“), следствие („така че“), съдържание (подчинено допълнително изречение: „да“).

2. ἐάν + конюнктив – условие от трети клас (вж. „Условни изречения“).

3. Неопределено относително изречение – ὃς ἄν, ὅστις ἄν, ὅσοι ἄν + конюнктив („който и да“).

4. Неопределено подчинено изречение за време – ὅταν, ἕως, ἄχρι, μέχρι + конюнктив („когато и да“, „докато“).

5. След глаголи за страх – μή + конюнктив („да не би“).

Оптатив

Оптативът (optativus, желателно наклонение) се употребява сравнително рядко – в Новия Завет само 68 пъти (почти изключително у Лука и Павел). Той изразява възможност, една стъпка по-далеч от действителността, отколкото конюнктивът. В койне оптативът постепенно изчезва и се заменя с конюнктива. В главните изречения той изразява желание или възможност. Превежда се с „дано“, „нека“, „би“. Може да се придружава от частиците εἴθε, εἰ γάρ („дано“) – в класическия гръцки.

1. Волеви оптатив (оптатив на желанието)

Изразява изпълнимо желание или молитва. Отрицанието е μή. Най-честият пример е изразът μὴ γένοιτο („да не бъде!“, „в никакъв случай!“), който Павел употребява 14 пъти, за да отхвърли енергично погрешен извод.

αὐτὸς δὲ ὁ θεὸς τῆς εἰρήνης ἁγιάσαι ὑμᾶς ὁλοτελεῖς 1 Сол. 5:23
а самият Бог на мира да ви освети изцяло

ἐπιμένωμεν τῇ ἁμαρτίᾳ, ἵνα ἡ χάρις πλεονάσῃ; μὴ γένοιτο Рим. 6:1–2
да останем ли в греха, за да се умножи благодатта? Да не бъде!

2. Потенциален оптатив

С частицата ἄν (в главното изречение на непълно условно изречение от четвърти клас) оптативът изразява възможност: „бих“. Среща се само у Лука.

εὐξαίμην ἂν τῷ θεῷ Деян. 26:29
бих се помолил на Бога

πῶς γὰρ ἂν δυναίμην ἐὰν μή τις ὁδηγήσει με; Деян. 8:31
как бих могъл, ако някой не ме упъти?

3. Делиберативен оптатив

В косвени въпроси (почти само у Лука) оптативът изразява колебание.

διελογίζετο ποταπὸς εἴη ὁ ἀσπασμὸς οὗτος Лука 1:29
размишляваше какво ли може да е това поздравление

4. Условен оптатив

В условните изречения от четвърти клас (εἰ + оптатив) – вж. „Условни изречения“.

ἀλλ᾽ εἰ καὶ πάσχοιτε διὰ δικαιοσύνην, μακάριοι 1 Пет. 3:14
но дори и да страдате за правдата, блажени сте

Императив

Императивът (imperativus, повелително наклонение) е наклонението на намерението, волята. Той е най-отдалечен от действителността, защото изразява не това, което е, а това, което трябва да бъде. Обикновено се употребява във 2 лице, но гръцкият има и императив в 3 лице („нека“, „да“), който на български се превежда описателно.

1. Заповед

Изразява заповед, обикновено от висшестоящ към нисшестоящ. Това е най-честата употреба.

λάβετε φάγετε, τοῦτό ἐστιν τὸ σῶμά μου Мат. 26:26
вземете, яжте, това е Моето тяло

φεύγετε ἀπὸ τῆς εἰδωλολατρίας 1 Кор. 10:14
бягайте от идолопоклонството

2. Забрана

μή + императив (обикновено презентен) изразява забрана. Срв. „Забранителен конюнктив“.

μὴ θησαυρίζετε ὑμῖν θησαυροὺς ἐπὶ τῆς γῆς Мат. 6:19
не си събирайте съкровища на земята

μὴ φοβοῦ, μόνον πίστευε Марк 5:36
не бой се, само вярвай

3. Молба

Когато императивът е отправен към висшестоящ (обикновено към Бога), той изразява молба. Обикновено е аористен.

πάτερ ἡμῶν … ἁγιασθήτω τὸ ὄνομά σου· ἐλθέτω ἡ βασιλεία σου· γενηθήτω τὸ θέλημά σου Мат. 6:9–10
Отче наш … да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля

κύριε, ἐλέησον ἡμᾶς Мат. 20:30
Господи, смили се над нас!

4. Позволение (допускане)

Императивът (обикновено в 3 лице) може да изразява позволение или неохотно съгласие: „нека“.

εἰ δὲ ὁ ἄπιστος χωρίζεται, χωριζέσθω 1 Кор. 7:15
но ако невярващият се отделя, нека се отделя

5. Условен императив

Императив, последван от καί + футур, може да изразява условие: „ако направите…, ще…“. Тази употреба е рядка.

λύσατε τὸν ναὸν τοῦτον καὶ ἐν τρισὶν ἡμέραις ἐγερῶ αὐτόν Йоан 2:19
разрушете този храм (= ако разрушите този храм), и за три дни ще го издигна

6. Изявление (произнасяне)

Императив в пасив, който изразява изявление, при което се случва нещо: „бъди очистен!“ (= „ти си очистен“).

θέλω, καθαρίσθητι Марк 1:41
искам, очисти се!

7. Поздрав

Някои императиви (χαῖρε, χαίρετε – „радвай се, здравей“; ἔρρωσθε – „бъдете здрави, сбогом“) са застинали като поздрави.

χαῖρε, κεχαριτωμένη Лука 1:28
радвай се, благодатна!

Вид при императива

Изборът между презентен и аористен императив е въпрос на вид, а не на време.

• Презентният императив обикновено представя действието като продължително или повтарящо се; често се използва за общи наставления за поведение (каквото трябва да бъде постоянно): φεύγετε ἀπὸ τῆς εἰδωλολατρίας (1 Кор. 10:14) – заповедта е трайна и се отнася за всички случаи.

• Аористният императив представя действието като цяло; често се използва за конкретни заповеди за определено действие в определена ситуация (заповед „за момента“): λάβετε φάγετε (Мат. 26:26). Той може да изразява и спешност или настоятелност.

Често се твърди, че μή + презентен императив означава „престани да правиш“, а μή + аористен конюнктив – „не започвай да правиш“. Това наистина е често така (напр. Йоан 2:16 μὴ ποιεῖτε τὸν οἶκον τοῦ πατρός μου οἶκον ἐμπορίου – „не правете (престанете да правите) дома на Моя Отец търговска къща“), но не е правило: решаващ е контекстът (срв. Еф. 4:30 μὴ λυπεῖτε τὸ πνεῦμα – общо наставление, без да се предполага, че читателите вече оскърбяват Духа).

Наречията (adverbium) са несклоняеми думи (често застинали падежни форми или частици), които най-често определят глагол или друга определяща дума. В граматическите изследвания на новозаветния гръцки наречието е пренебрегван клас думи. То е втората категория определящи думи (след прилагателните), която трябва да се взема предвид.

Форми на наречието

Има различни формални белези, които отличават наречието от другите части на речта. Най-честото наречно окончание е -ως (καλῶς „добре“, ταχέως „бързо“), но се срещат и наречни окончания на -θεν (означаващо „от“: ἄνωθεν „отгоре“, ἔσωθεν „отвътре“), на -ι, -ει (πανοικεί „с целия дом“) и застинали датива на -ῃ, -ῳ (εἰκῇ „напразно“, κύκλῳ „наоколо“). Числителните наречия завършват на -άκις (πολλάκις „много пъти“, ἑπτάκις „седем пъти“). Прилагателните (особено в среден род акузатив) също могат да се употребят като наречия (πρῶτον „първо“, μόνον „само“, λοιπόν „впрочем“). Наречието може да има сравнителна и превъзходна степен, както и прилагателното (μᾶλλον „повече“, μάλιστα „най-вече“; περισσοτέρως „още повече“).

Понеже почти всяко прилагателно може да се превърне в наречие чрез окончанието -ως, не е възможно тук да се изброят всички наречия в Новия Завет. Списъкът по-долу е кратък (съставен главно от наречия, които не завършват на -ως) и ги представя в няколко общи групи:

• за време: αὔριον („утре“), νῦν („сега“), πέρυσι („миналата година“), πρωΐ („рано сутрин“), σήμερον („днес“), τότε („тогава“), ἤδη („вече“), ἔτι („още“), οὔπω („още не“), πάλιν („пак“), πάντοτε („винаги“), εὐθύς („веднага“);

• за място: ἄνω („горе“), ἐκεῖ („там“), ἐκεῖθεν („оттам“), ἐνθάδε („тук, насам“), ἐντεῦθεν („оттук“), κάτω („долу“), πόρρω („далеч“), ὧδε („тук“), ἔξω („вън“), ἔσω („вътре“);

• за начин: ἅπαξ („веднъж“), εἰκῇ („напразно, без причина“), ἐξαίφνης („изведнъж, ненадейно“), ἡδέως („с радост“), οὕτω(ς) („така“), παραχρῆμα („на мига“), ταχέως („бързо“), ὁμοίως („също така“), μάλιστα („най-вече“).

Съществителните и прилагателните в акузатив, генитив и датив, които могат да се употребяват като наречия (напр. δωρεάν, ἀμήν, λοιποῦ, πέραν, χάριν, αὐτοῦ („там“), ἰδίᾳ („насаме“), πεζῇ („пешком“)), не са изброени в горния списък, но също не трябва да се забравят. Т.нар. несъщински предлози, които обикновено се смятат за наречия, са изброени в главата „Предлози“.

Функции на наречието

Въпреки че формите на наречието не са много разнообразни, начините, по които то може да се употребява, са изненадващо много. Основната функция на наречието е да определя (допълва) глагола, глаголния израз или други определящи думи и да уточнява обстоятелства като време, честота, място и начин. Но наречието може да определя и съществителни, особено в предложни изрази. (За наречната употреба на причастията вж. „Причастие“.)

1. Определяне на глагола

Най-честата употреба на наречието е да определя глагола или глаголния израз (често е трудно, а и обикновено не е нужно да се уточни колко тясно е това определяне). Ето няколко начина, по които наречието определя глагола:

τὸν ἄρτον ἡμῶν τὸν ἐπιούσιον δὸς ἡμῖν σήμερον Мат. 6:11
насъщния ни хляб дай ни днес

Наречието показва кога се очаква да бъде извършено действието.

πολλάκις γὰρ πίπτει εἰς τὸ πῦρ Мат. 17:15
защото често пада в огъня

Наречието показва честотата (колко пъти?).

ἦσαν δὲ ἐκεῖ γυναῖκες πολλαὶ ἀπὸ μακρόθεν θεωροῦσαι Мат. 27:55
а там имаше много жени, които гледаха отдалеч

И двете наречия (ἐκεῖ и μακρόθεν) са за място, но второто е част от предложен израз.

παρεκάλουν αὐτὸν σπουδαίως Лука 7:4
молеха Го настойчиво

Наречието показва с каква настойчивост са Го молили.

μόλις γὰρ ὑπὲρ δικαίου τις ἀποθανεῖται· ὑπὲρ γὰρ τοῦ ἀγαθοῦ τάχα τις καὶ τολμᾷ ἀποθανεῖν Рим. 5:7
защото едва ли някой ще умре за праведен човек; но за добрия може би някой би се осмелил да умре

Първото наречие (μόλις – „едва, трудно“) е за начин, а второто (τάχα – „може би“) изразява вероятност.

καὶ προσήνεγκαν αὐτῷ πάντας τοὺς κακῶς ἔχοντας Мат. 14:35
и доведоха при Него всички болни (букв. всички, които бяха зле)

2. Определяне на съществително или употреба като съществително

В някои случаи наречието се употребява подобно на прилагателно или на друга дума, определяща съществителното, включително субстантивно.

ἐν τῷ νῦν καιρῷ Рим. 3:26
в сегашното време

Наречието е употребено атрибутивно, за да определи съществителното.

ὡς ὁσίως καὶ δικαίως καὶ ἀμέμπτως ὑμῖν τοῖς πιστεύουσιν ἐγενήθημεν 1 Сол. 2:10
колко свято, праведно и безукорно се държахме към вас, вярващите

Тук трите наречия са почти равнозначни на сказуемни определения.

τὰ ἄνω ζητεῖτε … τὰ ἄνω φρονεῖτε, μὴ τὰ ἐπὶ τῆς γῆς Кол. 3:1–2
търсете горното … мислете за горното, а не за земното

Тук наречието функционира като съществително с члена за среден род.

ἀπὸ δὲ τῶν ἡμερῶν Ἰωάννου τοῦ βαπτιστοῦ ἕως ἄρτι Мат. 11:12
а от дните на Йоан Кръстител досега

Тук първото наречие (ἕως) служи като предлог на второто (ἄρτι).

3. Определяне на друга определяща дума

Наречието може да определя друга определяща дума – най-често прилагателно или друго наречие.

αὐτοὶ μᾶλλον περισσότερον ἐκήρυσσον Марк 7:36
те още повече го разгласяваха

Тук μᾶλλον определя περισσότερον – прилагателно в сравнителна степен, употребено като наречие (двойно усилване).

καὶ ὁμολογουμένως μέγα ἐστὶν τὸ τῆς εὐσεβείας μυστήριον 1 Тим. 3:16
и безспорно, голяма е тайната на благочестието

Наречието определя прилагателното, употребено като сказуемно определение (или цялото изречение).

4. Определяне на цялото изречение

Някои наречия (напр. ἀμήν, ναί, ἀληθῶς) се отнасят до цялото изречение и изразяват отношението на говорещия към казаното: ἀμὴν λέγω ὑμῖν („истина ви казвам“).

Съюзът е неизменяема част на речта, която свързва думи, изрази или изречения. Чрез съюзите се изразяват сложни логически връзки, напр. противопоставяне (ἀλλά, δέ, πλήν), причина (γάρ, ὅτι, διότι), извод (οὖν, διό, ἄρα), времеви отношения (ὅτε, ὅταν, ἐπεί), условие (εἰ, ἐάν), сравнение (ὡς, καθώς, ὥσπερ), цел (ἵνα, ὅπως), следствие (ὥστε), предел (ἕως, μέχρι). За класификацията на съюзите като съчинителни и подчинителни вж. „Изречения“.

Основните съюзи в Новия Завет (без да са изчерпани всички значения) са:

Частицата е неизменяема част на речта, която служи да изрази различни нюанси на значението, отношението на говорещия или логическата връзка между изреченията. Граница между частиците, наречията и съюзите не е ясно прокарана. Частиците в Новия Завет са много на брой и това прави изучаването им трудно. По азбучен ред по-важните са: ἀλλά, ἀμήν, ἄν, ἄρα, ἆρα, γέ, γοῦν, δέ, δή, εἰ, ἤ, ἴδε, ἰδού, καίτοι, κἄν, μέν, μέντοι, μή, μηδέ, μήν, μήποτε, μήτι, ναί, νή, οὐ, οὖν, περ, ποτέ, πώς, τε, τοί, τοιγαροῦν, τοίνυν.

Някои важни частици

• ἄν – непреводима частица, която изразява условност или неопределеност. Употребява се: (1) в главното изречение на условните изречения от втори клас (с индикатив на историческо време): „би …“; (2) с потенциалния оптатив; (3) в подчинени изречения с конюнктив – неопределени относителни изречения (ὃς ἄν – „който и да“) и изречения за време (ὅταν = ὅτε + ἄν; ἕως ἄν – „докато“).

• μέν … δέ – „от една страна … от друга“; „едни … други“. Често μέν не се превежда.

• γέ – усилваща частица („поне“, „наистина“, „дори“).

• ἰδού, ἴδε – „ето“; привличат вниманието към следващото.

• ἀμήν – „истина“, „наистина“ (в началото на изказване у Исус: ἀμὴν λέγω ὑμῖν); „амин“, „така да бъде“ (в края на молитва или славословие).

• ναί – „да“, „наистина“.

• ἆρα (въпросителна), μή, μήτι (въпрос, който очаква отрицателен отговор), οὐ, οὐχί (въпрос, който очаква положителен отговор) – вж. „Въпросителни изречения“.

Отрицания

В гръцкия има две отрицателни частици: οὐ (οὐκ, οὐχ) и μή. По правило οὐ отрича факти и се употребява с индикатив (обективно отрицание), а μή отрича мисли, желания, предположения и се употребява с всички останали наклонения, както и с инфинитива и причастието (субективно отрицание). Така μή може да се срещне и в изречения с индикатив, когато отрича инфинитив или причастие. Частицата обикновено стои непосредствено пред думата, която отрича.

От двете отрицания се образуват и сложни отрицания: οὐδέ и μηδέ („и не, нито, дори не“); οὔτε и μήτε („и не“). Често се употребяват в двойки: οὔτε … οὔτε, μήτε … μήτε – „нито … нито“. Срещат се и сложните отрицателни местоимения и наречия οὐδείς, μηδείς („никой“), οὐκέτι, μηκέτι („вече не“), οὔπω, μήπω („още не“).

Двойно отрицание οὐ μή (с аористен конюнктив или футурен индикатив) = „никак не, в никакъв случай, никога“ – най-силното отрицание за бъдещето (вж. „Конюнктив“).

Натрупване на отрицания. Когато просто отрицание е последвано от сложно отрицание (или от няколко сложни), отрицанието не се унищожава, а се засилва (както и в българския):

οὐκ ἔφαγεν οὐδὲν ἐν ταῖς ἡμέραις ἐκείναις Лука 4:2
не яде нищо през онези дни

οὗ οὐκ ἦν οὐδεὶς οὔπω κείμενος Лука 23:53
където още никой никога не беше полаган

Когато простото отрицание стои след сложното и се отнася до отделен глагол, двете отрицания се неутрализират и мисълта е положителна (класическо правило): οὐδεὶς … οὐ – „всеки“ (срв. Деян. 4:20 οὐ δυνάμεθα γὰρ ἡμεῖς ἃ εἴδαμεν καὶ ἠκούσαμεν μὴ λαλεῖν – „защото не можем да не говорим това, което видяхме и чухме“ = трябва да говорим).

Определение и основни белези

Инфинитивът (infinitivus) е несклоняемо отглаголно съществително. Исторически той е застинала падежна форма (датив или локатив) на отглаголно съществително, и затова съчетава в себе си свойствата на глагола и на съществителното.

Като глагол инфинитивът има време (вид) и залог, но няма лице и наклонение. Той може да има пряко допълнение, да се определя с наречия и да има подлог (в акузатив). Числото му е винаги единствено. Подобно на непряките наклонения (т.е. всички освен индикатива), инфинитивът обикновено се отрича с μή, а не с οὐ.

Като съществително инфинитивът може да има повечето падежни функции на обикновеното съществително (подлог, допълнение, апозиция и др.). Той може да бъде обект на предлог, да бъде нечленуван или членуван и да се определя от прилагателно. Технически инфинитивът няма род, но често получава члена за среден род единствено число. Членът за среден род няма друго значение освен формално (макар че падежът на члена понякога е важен): не бива да се влага в инфинитива някаква безлична идея само защото е употребен членът за среден род. Самият инфинитив не се скланя; падежът му се познава по формата на члена. В генитив и датив, както и в акузатив след предлог, членът е задължителен; в номинатив и акузатив без предлог инфинитивът може да бъде и с член, и без член.

Инфинитивът често стои след предлози. В такъв случай той винаги е членуван. Но би било погрешно да се заключи, че затова той функционира като съществително. Нужно е да се види по-широката картина: предложните изрази обикновено се отнасят към глаголи, т.е. имат наречна сила. Когато инфинитивът стои след предлог, предлогът заедно с инфинитива образува израз с наречно значение.

Време (вид) при инфинитива. Инфинитивът най-често е в презент или аорист. Разликата между тях е преди всичко във вида: презентният инфинитив представя действието като продължително (или повтарящо се), а аористният – като цяло, обобщено (без оглед на продължителността). Само в непряката реч времето на инфинитива отразява времето на пряката реч: там аористният инфинитив след verba dicendi et sentiendi означава предходно действие.

Превод. Понеже в българския език вече няма инфинитив, той се превежда винаги описателно: с „да“-конструкция, с подчинено изречение, с отглаголно съществително или с лична глаголна форма.

Структура и семантика. Тук инфинитивът е представен първо според значенията му (цел, следствие, причина, време и др.), защото това е важно за общото разбиране на начина, по който функционират инфинитивите. Да предположим обаче, че изучавате 1 Солунци и стигнете до εἰς τὸ ἀναπληρῶσαι в 1 Сол. 2:16. Как да разберете инфинитива? Може да познавате добре значенията, но какви са обичайните възможности на тази конструкция? Затова по-нататък са обсъдени конструкциите и значенията, които всяка от тях може да има.

κωλυόντων ἡμᾶς τοῖς ἔθνεσιν λαλῆσαι ἵνα σωθῶσιν, εἰς τὸ ἀναπληρῶσαι αὐτῶν τὰς ἁμαρτίας πάντοτε. ἔφθασεν δὲ ἐπ᾽ αὐτοὺς ἡ ὀργὴ εἰς τέλος 1 Сол. 2:16
като ни пречат да говорим на езичниците, за да се спасят; така те винаги допълват мярката на греховете си. Но гневът ги постигна напълно

Започваме със значенията, за да дадем техните определения. Но след като ги усвоите, при екзегетиката най-вероятно ще започвате от конструкцията.

Значения на инфинитива

I. Наречни употреби

Има шест основни наречни употреби на инфинитива: цел, следствие, време, причина, средство и допълнителен инфинитив.

А. Инфинитив за цел („за да“)

Инфинитивът показва целта на действието или състоянието на управляващия глагол. Той отговаря на въпроса „защо?“ в смисъл, че гледа напред, към очаквания и желан резултат. Това е една от най-честите употреби на инфинитива. Понякога е трудно да се отличи от следствието.

Структурни белези: (а) прост инфинитив (обикновено след непреходен глагол за движение: „идвам, изпращам, давам“); (б) τοῦ + инфинитив (главно у Матей, Лука и Деянията); (в) εἰς τό + инфинитив; (г) πρὸς τό + инфинитив; (д) ὥστε + инфинитив (рядко); (е) ὡς + инфинитив (рядко). Ако подозирате инфинитив за цел, поставете „за да“, „с цел да“.

μὴ νομίσητε ὅτι ἦλθον καταλῦσαι τὸν νόμον ἢ τοὺς προφήτας Мат. 5:17
не мислете, че съм дошъл да разруша закона или пророците

Текстът добре илюстрира особеностите на инфинитива за цел: прост инфинитив след непреходен глагол за движение; освен това преводът може да се разшири до „дойдох, за да разруша“, без да се промени смисълът.

καὶ ἀπήγαγον αὐτὸν εἰς τὸ σταυρῶσαι Мат. 27:31
и Го отведоха, за да Го разпнат

ὁ πέμψας με βαπτίζειν ἐν ὕδατι Йоан 1:33
Онзи, Който ме прати да кръщавам с вода

ἰδοὺ ἐξῆλθεν ὁ σπείρων τοῦ σπείρειν Мат. 13:3
ето, сеячът излезе да сее

εἰς τὸ στηρίξαι ὑμῶν τὰς καρδίας ἀμέμπτους 1 Сол. 3:13
за да утвърди сърцата ви непорочни

πρὸς τὸ δύνασθαι ὑμᾶς στῆναι πρὸς τὰς μεθοδείας τοῦ διαβόλου Еф. 6:11
за да можете да устоите срещу хитрините на дявола

Б. Инфинитив за следствие („така че“)

Инфинитивът за следствие показва резултата, произведен от управляващия глагол. Той е подобен на инфинитива за цел, но целта подчертава намерението, а следствието – резултата (който може да е бил, но може и да не е бил целен). Тази употреба е сравнително честа.

Структурни белези: (а) прост инфинитив; (б) τοῦ + инфинитив; (в) εἰς τό + инфинитив; (г) ὥστε + инфинитив (най-честата конструкция за следствие); (д) ὡς + инфинитив (рядко); (е) ἐν τῷ + инфинитив (рядко). Изразите „така че“, „с резултат, че“ показват силата на този инфинитив.

τὰ γὰρ ἀόρατα αὐτοῦ ἀπὸ κτίσεως κόσμου … καθορᾶται … εἰς τὸ εἶναι αὐτοὺς ἀναπολογήτους Рим. 1:20
защото Неговите невидими свойства от създанието на света … се виждат ясно … така че те са без извинение

καὶ ἐὰν ἔχω πᾶσαν τὴν πίστιν ὥστε ὄρη μεθιστάναι 1 Кор. 13:2
и ако имам всичката вяра, така че да премествам планини

σεισμὸς ἐγένετο μέγας ὥστε σαλευθῆναι τὰ θεμέλια τοῦ δεσμωτηρίου Деян. 16:26
стана голямо земетресение, така че основите на тъмницата се разклатиха

οὐ γὰρ ἄδικος ὁ θεὸς ἐπιλαθέσθαι τοῦ ἔργου ὑμῶν Евр. 6:10
защото Бог не е несправедлив, та да забрави делото ви

В. Инфинитив за време

Тази употреба показва времева връзка между действието на инфинитива и действието на управляващия глагол. Тя отговаря на въпроса „кога?“. Има три вида, ясно определени по структура: предходност, едновременност и следване. Трябва да се различават, а не просто да се определя инфинитивът като „времеви“. Като цяло времевата употреба на инфинитива е сравнително честа.

1. Предходно действие (μετὰ τό + инфинитив) – „след като“. Действието на инфинитива става преди действието на управляващия глагол, но се превежда със „след като“ + подходяща лична форма.

μετὰ δὲ τὸ ἐγερθῆναί με προάξω ὑμᾶς εἰς τὴν Γαλιλαίαν Мат. 26:32
а след като бъда възкресен, ще отида преди вас в Галилея

μετὰ δὲ τὸ παραδοθῆναι τὸν Ἰωάννην ἦλθεν ὁ Ἰησοῦς εἰς τὴν Γαλιλαίαν Марк 1:14
а след като Йоан беше предаден, Исус дойде в Галилея

2. Едновременно действие (ἐν τῷ + инфинитив) – „докато, когато“. Действието на инфинитива става едновременно с действието на управляващия глагол. Превежда се с „докато“ (при презентен инфинитив) или „когато“ (при аористен инфинитив) + подходяща лична форма.

καὶ ἐν τῷ σπείρειν αὐτὸν ἃ μὲν ἔπεσεν παρὰ τὴν ὁδόν Мат. 13:4
и докато сееше, едни зърна паднаха край пътя

ἐν δὲ τῷ καθεύδειν τοὺς ἀνθρώπους ἦλθεν αὐτοῦ ὁ ἐχθρός Мат. 13:25
а докато хората спяха, дойде неговият враг

ἐγένετο δὲ ἐν τῷ βαπτισθῆναι ἅπαντα τὸν λαόν Лука 3:21
и когато целият народ се кръщаваше

3. Последващо действие (πρὸ τοῦ, πρίν или πρὶν ἤ + инфинитив) – „преди да“. Действието на инфинитива става след действието на управляващия глагол. Превежда се с „преди да“ + подходяща лична форма.

οἶδεν γὰρ ὁ πατὴρ ὑμῶν ὧν χρείαν ἔχετε πρὸ τοῦ ὑμᾶς αἰτῆσαι αὐτόν Мат. 6:8
защото Отец ви знае от какво имате нужда, преди да Му поискате

πρὸ τοῦ σε Φίλιππον φωνῆσαι ὄντα ὑπὸ τὴν συκῆν εἶδόν σε Йоан 1:48
преди да те повика Филип, видях те, когато беше под смокинята

κύριε, κατάβηθι πρὶν ἀποθανεῖν τὸ παιδίον μου Йоан 4:49
Господи, ела, преди да е умряло детето ми

πρὶν ἀλέκτορα φωνῆσαι τρὶς ἀπαρνήσῃ με Мат. 26:34
преди да пропее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене

Г. Инфинитив за причина („понеже“)

Причинният инфинитив показва причината за действието на управляващия глагол. Той отговаря на въпроса „защо?“. За разлика от инфинитива за цел обаче той дава отговор, който гледа назад (към основанието), докато инфинитивът за цел гледа напред (към очаквания резултат). В Лука-Деянията тази категория е сравнително честа, другаде е рядка.

Структурни белези: (1) διὰ τό + инфинитив (най-често); (2) τοῦ + инфинитив (рядко). Превеждайте с „понеже“, „защото“ + подходяща лична форма.

καὶ διὰ τὸ μὴ ἔχειν ῥίζαν ἐξηράνθη Марк 4:6
и понеже нямаше корен, изсъхна

αὐτὸς δὲ Ἰησοῦς οὐκ ἐπίστευεν αὐτὸν αὐτοῖς διὰ τὸ αὐτὸν γινώσκειν πάντας Йоан 2:24
но Исус не им се доверяваше, понеже познаваше всички

Д. Инфинитив за средство („като“, „чрез това, че“)

Инфинитивът за средство описва начина, по който се осъществява действието на управляващия глагол. Той отговаря на въпроса „как?“. Тази употреба е рядка. Почти винаги се изразява с ἐν τῷ + инфинитив; следователно структурата ѝ е същата като на инфинитива за едновременност, но е много по-рядка от него.

ὁ θεὸς … ἀπέστειλεν αὐτὸν εὐλογοῦντα ὑμᾶς ἐν τῷ ἀποστρέφειν ἕκαστον ἀπὸ τῶν πονηριῶν ὑμῶν Деян. 3:26
Бог … Го изпрати да ви благославя, като отвръща всеки от вас от злините ви

δὸς τοῖς δούλοις σου μετὰ παρρησίας πάσης λαλεῖν τὸν λόγον σου, ἐν τῷ τὴν χεῖρά [σου] ἐκτείνειν σε εἰς ἴασιν Деян. 4:29–30
дай на слугите Си да говорят словото Ти с пълно дръзновение, като простираш ръката Си за изцеление

Е. Допълнителен инфинитив

Инфинитивът често се употребява с „помощни“ глаголи, за да допълни мисълта им. Най-честите глаголи, които приемат допълнителен инфинитив, са ἄρχομαι („започвам“), βούλομαι („искам“), δύναμαι („мога“ – най-честият), ἐπιτρέπω („позволявам“), ζητέω („търся“), θέλω („искам“), μέλλω („ще, предстои ми“), ὀφείλω („длъжен съм“), δεῖ („трябва“). Самият инфинитив е прост (без член).

Втори белег е, че допълнителният инфинитив се употребява особено с подлог в номинатив, както се очаква. Например в Лука 19:47 четем οἱ γραμματεῖς ἐζήτουν αὐτὸν ἀπολέσαι („книжниците търсеха да Го погубят“). Но когато инфинитивът изисква друг извършител, той се поставя в акузатив (напр. γινώσκειν δὲ ὑμᾶς βούλομαι – „искам да знаете“, Фил. 1:12). И тогава инфинитивът се смята за допълнителен.

οὐ δύνασθε θεῷ δουλεύειν καὶ μαμωνᾷ Мат. 6:24
не можете да служите на Бога и на мамона

εἰ γὰρ ἐδόθη νόμος ὁ δυνάμενος ζῳοποιῆσαι Гал. 3:21
защото ако беше даден закон, който може да оживотвори

Тук управляващата дума е прилагателно причастие.

ὑμεῖς οὐ δύνασθε ἐλθεῖν Йоан 13:33
вие не можете да дойдете

Формата ἐλθεῖν допълва δύνασθε и се превежда „да дойдете“, защото зависи от глагол във 2 лице мн.ч.

II. Субстантивни употреби

Има четири основни субстантивни употреби на инфинитива: подлог, пряко допълнение, апозиция и епексегетичен инфинитив. Специален случай на прякото допълнение е непряката реч; понеже тя е много честа, е разгледана отделно. Така практически има пет основни субстантивни употреби: подлог, пряко допълнение, непряка реч, апозиция и епексегетичен инфинитив.

А. Инфинитив като подлог (infinitivus subiecti)

Тази категория включва особено случаите, когато инфинитивът стои при безлични глаголи и изрази като δεῖ („трябва“), ἔξεστιν („позволено е“), δοκεῖ („изглежда“), καλόν ἐστιν („добре е“) и др. Инфинитивът може да бъде членуван или не.

ῥαββί, καλόν ἐστιν ἡμᾶς ὧδε εἶναι Марк 9:5
Равви, добре е да сме тук

ἔδει δὲ αὐτὸν διέρχεσθαι διὰ τῆς Σαμαρείας Йоан 4:4
а трябваше да мине през Самария

οὐ γάρ ἐστιν καλὸν λαβεῖν τὸν ἄρτον τῶν τέκνων Марк 7:27
защото не е добре да се вземе хлябът на децата

Тук λαβεῖν е подлог и може да се преведе и с отглаголно съществително („вземането на хляба“).

Често при подлога-инфинитив стои генитив, който означава на кого е присъщо нещо (класически пример):

τῶν ἀνθρώπων ἐστὶν ἁμαρτάνειν
свойствено е на хората да грешат

Инфинитивът ἁμαρτάνειν е подлог и може да се преведе с „грешенето“, а по-свободно – „да се греши е човешко“.

ἐμοὶ γὰρ τὸ ζῆν Χριστὸς καὶ τὸ ἀποθανεῖν κέρδος Фил. 1:21
защото за мене животът е Христос, а смъртта – печалба

Текстът илюстрира още две особености на гръцкия синтаксис: (1) подлогът е членуван (в първото изречение, понеже едното име е членувано, а другото е собствено име [за Павел], подлогът се определя от словореда); (2) времената на инфинитивите са обусловени лексикално. Не е случайно, че първият инфинитив е в презент („да продължавам да живея“), а вторият – в аорист („да умра“).

τὸ γὰρ θέλειν παράκειταί μοι Рим. 7:18
защото желанието е в мене

Б. Инфинитив като пряко допълнение (infinitivus obiecti)

Инфинитивът или инфинитивният израз понякога функционира като пряко допълнение на лична глаголна форма. Освен в непряката реч тази употреба е рядка. Инфинитивът може да бъде членуван или не. Превежда се с „да“-конструкция или с отглаголно съществително.

ὥσπερ γὰρ ὁ πατὴρ ἔχει ζωὴν ἐν ἑαυτῷ, οὕτως καὶ τῷ υἱῷ ἔδωκεν ζωὴν ἔχειν ἐν ἑαυτῷ Йоан 5:26
защото както Отец има живот в Себе Си, така е дал и на Сина да има живот в Себе Си

νυνὶ δὲ καὶ τὸ ποιῆσαι ἐπιτελέσατε 2 Кор. 8:11
а сега довършете и делото (извършването)

οὐ παραιτοῦμαι τὸ ἀποθανεῖν Деян. 25:11
не отказвам да умра

В. Инфинитив в непряка реч

Това е употребата на инфинитива след глагол за възприемане или общуване (verba sentiendi et dicendi). Управляващият глагол въвежда непряката реч, в която инфинитивът е главният глагол. Тази употреба е доста честа в Новия Завет.

Глаголите за възприемане и общуване, които могат да въведат инфинитив в непряка реч, са много: глаголи за знаене, мислене, вярване, говорене, питане, умоляване и заповядване. Най-честите са δοκέω, ἐρωτάω, κελεύω, κρίνω, λέγω, νομίζω, παραγγέλλω и παρακαλέω. Подлогът на инфинитива обикновено е в акузатив (accusativus cum infinitivo; вж. по-долу).

ὑμεῖς δὲ τίνα με λέγετε εἶναι; Марк 8:29
а вие какво казвате, кой съм Аз?

Σαδδουκαῖοι … οἵτινες λέγουσιν ἀνάστασιν μὴ εἶναι Марк 12:18
садукеи …, които казват, че няма възкресение

παρακαλῶ οὖν ὑμᾶς, ἀδελφοί, … παραστῆσαι τὰ σώματα ὑμῶν Рим. 12:1
и така, умолявам ви, братя, … да представите телата си

Г. Инфинитив в апозиция („а именно“)

Като всяко друго съществително, субстантивираният инфинитив може да стои в апозиция на съществително, местоимение или субстантивирано прилагателно. Инфинитивът в апозиция обикновено посочва конкретен пример, който попада в по-широката категория, назована от главното име. Тази употреба е сравнително честа.

Тази категория лесно се бърка с епексегетичния инфинитив. Разликата е, че епексегетичният инфинитив обяснява съществителното или прилагателното, към което се отнася, а апозицията го определя. Епексегетичният инфинитив (израз) обикновено не може да замести своя антецедент, а инфинитивът в апозиция може. За проверка поставете думите „а именно“ пред инфинитива.

τοῦτο γάρ ἐστιν θέλημα τοῦ θεοῦ, ὁ ἁγιασμὸς ὑμῶν, ἀπέχεσθαι ὑμᾶς ἀπὸ τῆς πορνείας 1 Сол. 4:3
защото това е Божията воля – вашето освещение, а именно да се въздържате от блудство

θρησκεία καθαρὰ καὶ ἀμίαντος … αὕτη ἐστίν, ἐπισκέπτεσθαι ὀρφανοὺς καὶ χήρας Як. 1:27
чистото и непорочно благочестие … е това: да посещаваш сираци и вдовици

Д. Епексегетичен (обясняващ) инфинитив

Епексегетичният инфинитив пояснява, обяснява или уточнява съществително или прилагателно. Тази употреба обикновено е обусловена от лексикалното значение на съществителното или прилагателното: това са обикновено думи, които означават способност, власт, желание, свобода, надежда, нужда, задължение или готовност. Тази употреба е сравнително честа.

ἰδοὺ δέδωκα ὑμῖν τὴν ἐξουσίαν τοῦ πατεῖν ἐπάνω ὄφεων καὶ σκορπίων Лука 10:19
ето, дадох ви власт да стъпвате върху змии и скорпиони

ἐγὼ βρῶσιν ἔχω φαγεῖν ἣν ὑμεῖς οὐκ οἴδατε Йоан 4:32
Аз имам храна за ядене, за която вие не знаете

ἔστω δὲ πᾶς ἄνθρωπος ταχὺς εἰς τὸ ἀκοῦσαι, βραδὺς εἰς τὸ λαλῆσαι Як. 1:19
всеки човек да бъде бърз да слуша, бавен да говори

III. Независими употреби

Има две независими употреби на инфинитива, и двете твърде редки в Новия Завет: заповедна и абсолютна.

А. Заповеден инфинитив

Много рядко инфинитивът може да функционира като императив. Само ако инфинитивът очевидно не зависи от друг глагол, той може да се смята за заповеден. Следващите три случая (в два стиха) са по всяка вероятност единствените примери в Новия Завет.

χαίρειν μετὰ χαιρόντων, κλαίειν μετὰ κλαιόντων Рим. 12:15
радвайте се с онези, които се радват, плачете с онези, които плачат

πλὴν εἰς ὃ ἐφθάσαμεν, τῷ αὐτῷ στοιχεῖν Фил. 3:16
само – докъдето сме стигнали, нека постъпваме според същото правило

Б. Абсолютен инфинитив

Подобно на абсолютния генитив, инфинитивът може да функционира независимо от останалата част на изречението, т.е. да няма синтактична връзка с нищо в него. Една дума – χαίρειν – се употребява особено често като абсолютен инфинитив в началото на писмата. Идеята може да се изрази с „поздравявам ви“ (т.е. като индикатив) или „Здравейте!“ (като междуметие).

Ἰάκωβος … ταῖς δώδεκα φυλαῖς … χαίρειν Як. 1:1
Яков … до дванадесетте племена …: Поздрав!

Срв. също Деян. 15:23; 23:26. Тук спада и застиналият израз ὡς ἔπος εἰπεῖν („тъй да се каже“, Евр. 7:9).

Конструкции на инфинитива

I. Нечленувани инфинитиви

Голямото мнозинство от инфинитивите в Новия Завет са нечленувани (почти 2000 от общо 2291).

А. Прост инфинитив – най-гъвкавата от всички конструкции; има единадесет от петнадесетте значения:

1. цел;

2. следствие;

3. допълнителен инфинитив;

4. средство (рядко);

5. подлог;

6. пряко допълнение (рядко);

7. непряка реч;

8. апозиция;

9. епексегетичен инфинитив;

10. заповеден (рядко);

11. абсолютен (рядко).

Б. πρίν (ἤ) + инфинитив: само последващо действие („преди да“).

В. ὡς + инфинитив: 1) цел; 2) следствие.

Г. ὥστε + инфинитив: 1) цел (рядко); 2) следствие.

II. Членувани инфинитиви

От 314-те членувани инфинитива в Новия Завет около две трети са управлявани от предлог. И обратно – всички инфинитиви, управлявани от предлог, са членувани.

А. Без управляващ предлог

1. Членуван инфинитив в номинатив: а) подлог; б) апозиция (рядко).

2. Членуван инфинитив в акузатив: а) пряко допълнение; б) апозиция.

3. Членуван инфинитив в генитив (τοῦ + инф.): а) цел; б) следствие; в) едновременност (рядко); г) причина (рядко); д) пряко допълнение (спорно); е) апозиция; ж) епексегетичен инфинитив.

4. Членуван инфинитив в датив (τῷ + инф.): в Новия Завет има само един пример (2 Кор. 2:13); той е или причинен, или за едновременност.

Б. С управляващ предлог

1. διὰ τό + инфинитив: а) причина; б) едновременност (рядко).

2. εἰς τό + инфинитив: а) цел; б) следствие; в) епексегетичен (рядко).

3. ἐν τῷ + инфинитив: а) следствие (рядко); б) едновременност; в) средство.

4. μετὰ τό + инфинитив: предходност.

5. πρὸς τό + инфинитив: а) цел; б) следствие.

6. Други предлози (ἀντί, ἐκ, ἕνεκεν, ἕως, πρό): различни значения според предлога.

Подлог на инфинитива

Акузатив с инфинитив (accusativus cum infinitivo)

Акузативът с инфинитив е особена гръцка конструкция, която се състои от име (съществително, местоимение, числително или прилагателно) в акузатив и инфинитив. Двете думи зависят от глагол, който се нарича управляващ глагол (verbum regens). Понеже в българския няма такава конструкция, тя се превежда описателно: развива се в подчинено допълнително изречение, което започва със съюза „да“ или „че“. Името (акузативът) се превежда като подлог (в именителен падеж), а инфинитивът – като сказуемо (спрегнат глагол).

ἀκούω σχίσματα ἐν ὑμῖν ὑπάρχειν 1 Кор. 11:18
чувам, че между вас има разцепления

Конструкцията σχίσματα … ὑπάρχειν се превежда с подчинено изречение, а управляващият глагол е ἀκούω.

Σαδδουκαῖοι … οἵτινες λέγουσιν ἀνάστασιν μὴ εἶναι Марк 12:18
садукеите казват, че няма възкресение

εὐκοπώτερόν ἐστιν κάμηλον διὰ τῆς τρυμαλιᾶς τῆς ῥαφίδος διελθεῖν ἢ πλούσιον εἰς τὴν βασιλείαν τοῦ θεοῦ εἰσελθεῖν Марк 10:25
по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство

Управляващи глаголи на конструкцията са:

• verba dicendi (глаголи за казване): казвам, твърдя, отричам, заявявам и подобни – λέγω, φημί, ἀρνέομαι и др.;

• verba sentiendi (глаголи за мислене и чувстване): мисля, смятам, чувствам, надявам се и подобни – νομίζω, δοκέω, αἰσθάνομαι, ἐλπίζω и др.;

• verba iubendi (глаголи за заповед и желание): нареждам, заповядвам, забранявам, искам, желая, настоявам и подобни – κελεύω, βούλομαι, θέλω и др.;

• verba impersonalia (безлични глаголи и изрази): δεῖ („трябва“), χρή („необходимо е“), δίκαιόν ἐστιν („справедливо е“), ὥρα ἐστίν („време е“) и др.

Подлог, различен от подлога на главния глагол. Конструкцията акузатив с инфинитив се употребява, когато инфинитивът има свой подлог, различен от подлога на управляващия глагол.

λογιζόμεθα γὰρ δικαιοῦσθαι πίστει ἄνθρωπον Рим. 3:28
защото смятаме, че човек се оправдава чрез вяра

Подлогът на управляващия глагол е „ние“, а на инфинитива – „човек“ (ἄνθρωπον). Затова тук има акузатив с инфинитив.

По изключение може да има акузатив с инфинитив и при един и същ подлог, но в такъв случай обикновено се появява възвратно или лично местоимение:

πέποιθάς τε σεαυτὸν ὁδηγὸν εἶναι τυφλῶν Рим. 2:19
и си уверен, че ти си водач на слепи

Конструкцията е σεαυτὸν … εἶναι (с предикативния акузатив ὁδηγόν), а управляващият глагол е πέποιθας; подлогът и на двата глагола е „ти“.

Акузатив на подлога и акузатив на допълнението. За разграничаването им вж. „Акузатив като подлог на инфинитива“.

Номинатив с инфинитив (nominativus cum infinitivo)

Когато подлогът на инфинитива е същият като подлога на управляващия глагол, той не се изразява отделно, а предикативните думи към него стоят в номинатив. Ако управляващият глагол е в пасив, конструкцията се превежда безлично.

φάσκοντες εἶναι σοφοὶ ἐμωράνθησαν Рим. 1:22
като се представяха за мъдри, обезумяха

ἐμαρτυρήθη εἶναι δίκαιος Евр. 11:4
получи свидетелство, че е праведен

В Евр. 11:4 подлогът на инфинитива (αὐτός) не е изразен, понеже се разбира от управляващия глагол; δίκαιος е в номинатив, защото се съгласува с него.

Разликата между двете конструкции личи ясно в следния класически пример, където подлогът на управляващия глагол и на инфинитива е един и същ и затова стои в номинатив:

ἡ ἀρχὴ λέγεται ἥμισυ παντὸς εἶναι
казва се, че началото е половината от цялото (Аристотел)

Подлогът и на λέγεται, и на εἶναι е ἀρχή – затова тук има номинатив с инфинитив. Ако същото се каже с активен глагол (λέγουσι τὴν ἀρχὴν ἥμισυ παντὸς εἶναι – „казват, че началото е половината от цялото“), подлозите са различни и се употребява акузатив с инфинитив.

Основни белези

Причастието (participium) е отглаголно прилагателно. Като прилагателно то има форми за род, число и падеж и се съгласува по род, число и падеж с името, към което се отнася. Като глаголна форма то има време (вид) и залог, определя се с наречие и може да има пряко допълнение. С помощта на причастието в гръцкия се изразяват много и разнообразни идеи; това го прави една от най-трудните за превод части на речта.

Всички причастия попадат в една от две категории (в съответствие с факта, че са отглаголни прилагателни): всяко причастие подчертава или своята прилагателна, или своята глаголна страна. В рамките на всяка от тези две категории причастието е или зависимо, или независимо. Ако се държи сметка за тази проста схема, ще има широко, систематизирано разбиране за причастието:

Време (вид) на причастието

В гръцки има четири причастия според времето: презентно, аористно, футурно и перфектно. Времето на причастието изразява преди всичко вида; времевото му отношение е относително – определя се спрямо времето на главния глагол.

1. Презентното причастие (participium praesentis) представя действието като продължително и обикновено означава едновременност с действието на главния глагол.

2. Аористното причастие (participium aoristi) представя действието като цяло и обикновено (но не винаги) означава предходност.

3. Футурното причастие (participium futuri) означава действие, което предстои, т.е. следване. В българския няма бъдеще причастие, затова то винаги се превежда описателно. Най-често футурното причастие изразява намерение или цел.

4. Перфектното причастие (participium perfecti) изразява резултат (състояние) от извършено в миналото действие. Често се превежда като аористното причастие, понеже в българския не може да се направи разлика между двете.

Прилагателни причастия

Тази категория включва зависимите и независимите прилагателни причастия. Обърнете внимание на члена: ако той стои пред причастието и функционира като определящ член (нормалната употреба), причастието непременно е прилагателно. Ако причастието няма член, то може да бъде прилагателно. Затова първият въпрос, който трябва да зададем, когато определяме значението на дадено причастие, е: „Има ли член?“ Ако отговорът е „да“, причастието е прилагателно; ако е „не“, то може да бъде прилагателно или всеки друг вид причастие (напр. наречно).

А. Същинско прилагателно причастие (зависимо)

Причастието може да функционира точно като прилагателно и или да определя съществително (атрибутивно), или да твърди нещо за него (предикативно). Атрибутивното причастие е често, предикативното – рядко.

Начинът, по който се определя дали причастието е атрибутивно или предикативно, е съвсем същият като при прилагателното. Прилагателното причастие може да заема всяка от трите атрибутивни позиции и двете предикативни позиции (вж. „Прилагателно име“). Атрибутивното причастие обикновено се превежда с относително изречение (напр. ὁ πατήρ σου ὁ βλέπων ἐν τῷ κρυπτῷ ἀποδώσει σοι – „твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде“, Мат. 6:4) или с причастие. Освен това предикативното причастие никога няма член (член имат само атрибутивните и субстантивираните причастия).

1. Атрибутивно причастие (participium attributivum)

τοῦ φαινομένου ἀστέρος Мат. 2:7
на звездата, която се беше явила

Пример за първа атрибутивна позиция.

πόθεν οὖν ἔχεις τὸ ὕδωρ τὸ ζῶν; Йоан 4:11
откъде тогава имаш живата вода?

Пример за втора атрибутивна позиция – най-честата конструкция при атрибутивните причастия.

Μεσσίας ἔρχεται ὁ λεγόμενος χριστός Йоан 4:25
идва Месия, Който се нарича Христос

ἔδωκεν ἄν σοι ὕδωρ ζῶν Йоан 4:10
щеше да ти даде жива вода

τοῦτο γάρ ἐστιν τὸ αἷμά μου τῆς διαθήκης τὸ περὶ πολλῶν ἐκχυννόμενον Мат. 26:28
защото това е Моята кръв на завета, която се пролива за мнозина

Μαρία ἡ καλουμένη Μαγδαληνή Лука 8:2
Мария, наричана Магдалина

2. Предикативно причастие (participium praedicativum)

ζῶν γὰρ ὁ λόγος τοῦ θεοῦ Евр. 4:12
защото Божието слово е живо

Б. Субстантивирано причастие (независимо)

Това е независимата употреба на прилагателното причастие (т.е. то не се отнася към съществително). То функционира вместо съществително и може да има всяка функция на съществителното – подлог, пряко допълнение, непряко допълнение, апозиция и др. Тази категория е много честа в Новия Завет.

Ако причастието има член, то е или същинско прилагателно, или субстантивирано. Ако е членувано и не е свързано със съществително в изречението, то е субстантивирано. Обикновено се превежда с „този, който …“, „онова, което …“, като причастието се превежда с лична глаголна форма (напр. ὁ ποιῶν – „този, който прави“).

Субстантивираното причастие може да бъде членувано или не, макар че повечето са членувани. Падежът му се определя както при всяко съществително – според функцията му в изречението.

καὶ ἦσαν οἱ φαγόντες τοὺς ἄρτους πεντακισχίλιοι ἄνδρες Марк 6:44
а онези, които ядоха хляба, бяха пет хиляди мъже

καὶ μακαρία ἡ πιστεύσασα Лука 1:45
и блажена е онази, която повярва

ἵνα πᾶς ὁ πιστεύων εἰς αὐτὸν μὴ ἀπόληται Йоан 3:16
за да не погине всеки, който вярва в Него

ὁ ἔχων ὦτα ἀκούειν ἀκουέτω Лука 8:8
който има уши да слуша, нека слуша

καὶ ἔθεντο πάντες οἱ ἀκούσαντες ἐν τῇ καρδίᾳ αὐτῶν Лука 1:66
и всички, които чуха, го взеха присърце

ἐγὼ φωνὴ βοῶντος ἐν τῇ ἐρήμῳ Йоан 1:23
аз съм глас на викащия в пустинята

Някои причастия са станали обикновени съществителни: ἡ οἰκουμένη („вселената“) е всъщност сегашно причастие от глагола οἰκέω („населявам“) – „населената (земя)“; τὸ ῥηθέν („казаното“); τὸ γεννώμενον („роденото“ = детето, Лука 1:35); οἱ βόσκοντες („пасящите“ = пастирите); τὰ ὑπάρχοντα („имуществото“, Мат. 19:21).

Глаголни причастия

Тази категория включва причастията, които подчертават глаголния, а не прилагателния нюанс. Тя обхваща и независимите, и (далеч по-често) зависимите глаголни причастия.

А. Зависими глаголни причастия

Това е далеч по-голямата от двете категории. Тя включва следните подкатегории: обстоятелствено (наречно) причастие, причастие на съпътстващо обстоятелство, причастие в непряка реч, допълнително, перифрастично и плеонастично причастие.

I. Обстоятелствено (наречно) причастие

Обстоятелственото причастие е граматически подчинено на управляващия глагол (обикновено главния глагол на изречението). Като обикновено наречие то определя глагола и отговаря на въпросите „кога?“ (време), „как?“ (средство, начин), „защо?“ (цел, причина) и т.н. Обстоятелственото причастие е нечленувано и се съгласува с името, към което се отнася – най-често с подлога (participium coniunctum). На български то се превежда почти винаги с подчинено обстоятелствено изречение (за време, причина, условие, отстъпка, начин, цел) или с деепричастие.

Контекстът играе главна роля при определянето на значението на гръцкото причастие – особено на обстоятелственото. „Разнообразието в наречната употреба не идва от промени в основната функция на причастието, а от различията в отношението на неговото име към главния глагол и в контекста“ (Burton). Понеже подлогът на причастието обикновено е подлог на личния глагол, причастието обикновено е в номинатив (в почти 70% от случаите).

Повечето обстоятелствени причастия попадат в една от осем категории: (1) време, (2) начин, (3) средство, (4) причина, (5) условие, (6) отстъпка, (7) цел, (8) следствие.

1) Време. По отношение на управляващия глагол причастието за време отговаря на въпроса „кога?“. Има три вида време: предходност, едновременност и следване. Предходното причастие се превежда със „след като“, едновременното – с „докато“, „когато“, а последващото – с „преди да“. Тази употреба е честа.

След като сте установили, че причастието има времево значение, трябва да се запитате дали не е налице и друго, по-конкретно значение. (Макар причастието за време да е често, студентите са склонни да прибягват до тази категория твърде често.) Трябва да изследвате употребата му с въпроси като: „Авторът само описва кога е станало това, или показва и защо или как е станало?“

• Аористното причастие обикновено – макар и не винаги – означава предходност спрямо главния глагол. Но когато е свързано с главен глагол в аорист, често означава едновременност. Това се вижда в честата плеонастична формула ἀποκριθεὶς εἶπεν („в отговор каза“): отговарянето не става преди казването – то е казването.

• Презентното причастие обикновено означава едновременност с главния глагол, особено когато е свързано с главен глагол в презент. Понякога обаче може да означава предходност, особено когато е членувано (и следователно прилагателно; срв. Марк 6:14; Еф. 2:13).

• Футурното причастие винаги означава следване (срв. Мат. 27:49; Деян. 8:27).

• Перфектното причастие почти винаги означава предходност спрямо главния глагол. Когато означава едновременност, това се дължи на интензивната употреба на перфекта или на значението на презент в лексикалното значение на глагола.

καὶ νηστεύσας ἡμέρας τεσσεράκοντα … ὕστερον ἐπείνασεν Мат. 4:2
и след като пости четиридесет дни …, накрая огладня

καὶ παράγων εἶδεν Λευὶν τὸν τοῦ Ἁλφαίου Марк 2:14
и като минаваше, видя Левий, сина на Алфей

καὶ εὐθὺς πᾶς ὁ ὄχλος ἰδόντες αὐτὸν ἐξεθαμβήθησαν Марк 9:15
и веднага, щом Го видя, цялото множество се смая

ἀκούσας τὴν καθ᾽ ὑμᾶς πίστιν … οὐ παύομαι εὐχαριστῶν Еф. 1:15–16
откакто чух за вашата вяра …, не преставам да благодаря

εὐχαριστῶ τῷ θεῷ μου … πάντοτε … μετὰ χαρᾶς τὴν δέησιν ποιούμενος Фил. 1:3–4
благодаря на моя Бог … винаги, когато принасям с радост молитва

2) Начин. Причастието показва начина, по който се извършва действието на главния глагол – обикновено чувството или нагласата, които го съпровождат. Трябва да се отличава от причастието за средство: макар и двете да отговарят на въпроса „как?“, отвъд това обикновено нямат голямо сходство. Причастието за начин е сравнително рядко в сравнение с причастието за средство. То би могло да се нарече „причастие на стила“: докато причастието за средство определя действието на главния глагол, причастието за начин само му придава допълнителен цвят. Основният въпрос е: обяснява ли (определя ли) това причастие действието на главния глагол (средство), или само му придава цвят (начин)?

ἀπῆλθεν λυπούμενος Мат. 19:22
отиде си натъжен

Причастието отговаря на въпроса „как?“, но не определя начина на придвижване. Ако попитаме „Как си отиде?“, „натъжен“ би било причастие за начин, а „пеша“ – причастие за средство.

οἱ μὲν οὖν ἐπορεύοντο χαίροντες Деян. 5:41
и те си отидоха, като се радваха

3) Средство. Причастието показва средството, чрез което се извършва действието на главния глагол. Тази употреба е честа. В известен смисъл причастието за средство почти винаги определя действието на главния глагол, т.е. изяснява онова, което авторът е искал да каже с главния глагол. То би могло да се нарече епексегетично (обясняващо) причастие. Обикновено следва главния глагол. Превежда се с „като“, „чрез това, че“.

ἥμαρτον παραδοὺς αἷμα ἀθῷον Мат. 27:4
съгреших, като предадох невинна кръв

καὶ κοπιῶμεν ἐργαζόμενοι ταῖς ἰδίαις χερσίν 1 Кор. 4:12
и се трудим, като работим със собствените си ръце

ἣν ἐνήργησεν ἐν τῷ Χριστῷ ἐγείρας αὐτὸν ἐκ νεκρῶν Еф. 1:20
която Той прояви в Христос, като Го възкреси от мъртвите

ὁ ποιήσας τὰ ἀμφότερα ἕν … τὸν νόμον … καταργήσας Еф. 2:14–15
Който направи двете страни едно … като обезсили закона

ταπεινώθητε οὖν ὑπὸ τὴν κραταιὰν χεῖρα τοῦ θεοῦ … πᾶσαν τὴν μέριμναν ὑμῶν ἐπιρίψαντες ἐπ᾽ αὐτόν 1 Пет. 5:6–7
смирете се под мощната Божия ръка …, като възложите на Него всяка ваша грижа

4) Причина. Причинното причастие показва причината или основанието за действието на главния глагол. Тази употреба е честа. То отговаря на въпроса „защо?“; значението му се предава с „понеже“, „тъй като“. Обикновено стои пред глагола, който определя.

Ἰωσὴφ δὲ ὁ ἀνὴρ αὐτῆς, δίκαιος ὢν Мат. 1:19
а мъжът ѝ Йосиф, понеже беше праведен

ὁ οὖν Ἰησοῦς κεκοπιακὼς ἐκ τῆς ὁδοιπορίας ἐκαθέζετο Йоан 4:6
а Исус, понеже беше уморен от пътуването, седна

καὶ ἠγαλλιάσατο πανοικεὶ πεπιστευκὼς τῷ θεῷ Деян. 16:34
и се зарадва с целия си дом, че беше повярвал в Бога

5) Условие. Причастието изразява условие, от което зависи изпълнението на главния глагол. Значението му се предава с „ако“. Тази употреба е сравнително честа. Причастието почти винаги отговаря на условие от трети клас (обикновено с известна несигурност), а не на условие от първи клас. Понякога се припокрива с причастието за средство.

καὶ πάντα ὅσα ἂν αἰτήσητε ἐν τῇ προσευχῇ πιστεύοντες λήμψεσθε Мат. 21:22
и всичко, което поискате в молитва, ако вярвате, ще получите

καὶ οὐδὲν ἀπόβλητον μετὰ εὐχαριστίας λαμβανόμενον 1 Тим. 4:4
и нищо не е за отхвърляне, ако се приема с благодарност

6) Отстъпка. Отстъпителното причастие показва, че състоянието или действието на главния глагол е вярно въпреки състоянието или действието на причастието. Значението му обикновено се предава с „въпреки че“, „макар че“. Тази категория е сравнително честа. Подобно на причинното, отстъпителното причастие обикновено стои пред глагола. Освен това често има частици, които правят отстъпителната идея по-очевидна (като καίπερ, καίτοιγε и др.).

ὀφθαλμοὺς ἔχοντες οὐ βλέπετε καὶ ὦτα ἔχοντες οὐκ ἀκούετε; Марк 8:18
макар че имате очи, не виждате ли? И макар че имате уши, не чувате ли?

διότι γνόντες τὸν θεὸν οὐχ ὡς θεὸν ἐδόξασαν Рим. 1:21
защото, макар че познаха Бога, не Го прославиха като Бог

ὃν οὐκ ἰδόντες ἀγαπᾶτε 1 Пет. 1:8
Когото обичате, макар че не сте Го видели

καίπερ ὢν υἱὸς ἔμαθεν … τὴν ὑπακοήν Евр. 5:8
макар и да беше Син, научи се на покорство

7) Цел. Причастието за цел показва целта на действието на главния глагол. Тази употреба е сравнително честа. За да се изясни, че дадено причастие изразява цел, то може да се преведе като инфинитив („за да“). Понеже целта се постига в резултат от действието на главния глагол, перфектните причастия са изключени от тази категория (те обикновено означават предходност). Футурното обстоятелствено причастие винаги принадлежи тук; презентното причастие – често; аористното – рядко. Много презентни причастия от тази категория са лексикално обусловени: глаголи като „търся“ (ζητέω) или „означавам“ (σημαίνω) съдържат идеята за цел лексикално. Това причастие почти винаги следва главния глагол.

Подобно на причинното, причастието за цел отговаря на въпроса „защо?“, но причастието за цел гледа напред, а причинното – назад. Разликата между причастието за цел и инфинитива за цел е, че причастието подчертава извършителя, а инфинитивът – действието.

καὶ ἰδοὺ νομικός τις ἀνέστη ἐκπειράζων αὐτὸν λέγων· διδάσκαλε, τί ποιήσας ζωὴν αἰώνιον κληρονομήσω; Лука 10:25
и ето, един законник стана, за да Го изпита, и каза: Учителю, какво да направя, за да наследя вечен живот?

ἀπέστειλεν αὐτὸν εὐλογοῦντα ὑμᾶς Деян. 3:26
изпрати Го да ви благославя

ὃς ἐληλύθει προσκυνήσων εἰς Ἰερουσαλήμ Деян. 8:27
който беше дошъл в Ерусалим, за да се поклони

8) Следствие. Причастието за следствие показва действителния резултат от действието на главния глагол. Подобно е на причастието за цел, понеже и то гледа към края на действието, но докато целта подчертава намерението, следствието подчертава какво действително постига главният глагол. Тази употреба е сравнително честа. Има два вида:

• Вътрешно (логическо) следствие – показва импликация на действието на управляващия глагол. Всъщност е едновременно и дава логическия резултат на глагола. Така в Йоан 5:18: „наричаше Бога Свой Отец, с което правеше Себе Си равен на Бога (ποιῶν)“.

• Външно (времево) следствие – показва истинския резултат от действието на управляващия глагол. То е последващо и посочва хронологичния резултат. Така в Марк 9:7: „дойде облак и ги засенчи (ἐπισκιάζουσα)“.

Причастието за следствие обикновено е в презент и следва главния глагол. За да проверите дали е причастие за следствие, поставете „в резултат на което“, „така че“ пред него.

αὐτὸς ἐδίδασκεν ἐν ταῖς συναγωγαῖς αὐτῶν δοξαζόμενος ὑπὸ πάντων Лука 4:15
Той поучаваше в синагогите им и (в резултат) всички Го славеха

ἀλλὰ καὶ πατέρα ἴδιον ἔλεγεν τὸν θεὸν ἴσον ἑαυτὸν ποιῶν τῷ θεῷ Йоан 5:18
но и наричаше Бога Свой Отец, като (с това) правеше Себе Си равен на Бога

Обобщение. Като следите времето, словореда, контекста и значението на глагола и на причастието, обикновено можете да стесните възможностите за категорията на причастието. Внимателното отношение към семантичната ситуация на всяко обстоятелствено причастие е от жизнено значение за правилната екзегетика.

II. Причастие на съпътстващо обстоятелство

Причастието на съпътстващото обстоятелство изразява действие, което в известен смисъл е съчинено с личния глагол. В това отношение то не е зависимо, понеже се превежда като глагол. И все пак то е семантично зависимо, защото не може да съществува без главния глагол. Превежда се като лична глаголна форма, свързана с главния глагол чрез „и“. Тази употреба е сравнително честа, но често се разбира погрешно.

Следните пет белега се срещат поне в 90% от случаите на съпътстващо обстоятелство. Изводът е, че ако тези белези липсват (или липсват един-два от тях), определянето на причастието като съпътстващо обстоятелство изисква сериозни допълнителни доказателства:

• времето на причастието обикновено е аорист;

• времето на главния глагол обикновено е аорист;

• наклонението на главния глагол обикновено е императив или индикатив;

• причастието предхожда главния глагол – и по словоред, и по време на действието (обикновено с много голяма близост);

• причастията на съпътстващото обстоятелство се срещат често в разказната литература и рядко другаде.

πορευθέντες οὖν μαθητεύσατε πάντα τὰ ἔθνη Мат. 28:19
идете, прочее, и научете всички народи

Тук аористното причастие πορευθέντες предхожда аористния императив μαθητεύσατε и споделя неговата заповедна сила: „идете и научете“. Да се преведе „като отивате“ (причастие за време) би отслабило смисъла.

ἀναστὰς πορεύσομαι πρὸς τὸν πατέρα μου Лука 15:18
ще стана и ще отида при баща си

ἐγερθεὶς παράλαβε τὸ παιδίον καὶ τὴν μητέρα αὐτοῦ Мат. 2:13
стани, вземи Детето и майка Му

III. Причастие в непряка реч и допълнително причастие

Някои глаголи изразяват мисъл, която е непълна сама по себе си и изисква или инфинитив, или причастие, за да бъде допълнена. Допълнителното причастие допълва идеята на главния глагол. Причастието в непряка реч също спада към тази категория.

Допълнително причастие. Стои при глаголи като παύομαι („преставам“), τελέω („свършвам“), ἐπιμένω („продължавам“), διαλείπω („преставам“), λανθάνω („скрит съм“), φθάνω („изпреварвам“) и подобни. При тях причастието се превежда по-свободно – с „да“ или дори като сказуемо.

καὶ ἐγένετο ὅτε ἐτέλεσεν ὁ Ἰησοῦς διατάσσων τοῖς δώδεκα μαθηταῖς αὐτοῦ Мат. 11:1
и когато Исус свърши да дава наставления на дванадесетте Си ученици

οὐκ ἐπαύοντο διδάσκοντες καὶ εὐαγγελιζόμενοι τὸν χριστὸν Ἰησοῦν Деян. 5:42
не преставаха да поучават и да благовестят, че Исус е Христос

ὁ δὲ Πέτρος ἐπέμενεν κρούων Деян. 12:16
а Петър продължаваше да чука

Буквалният превод би бил „Петър продължаваше, чукайки“, което на български не звучи добре. Същото е и в:

ὡς δὲ ἐπαύσατο λαλῶν Лука 5:4
когато престана да говори

αὕτη δὲ ἀφ᾽ ἧς εἰσῆλθον οὐ διέλιπεν καταφιλοῦσά μου τοὺς πόδας Лука 7:45
а тя, откакто влязох, не престана да целува краката Ми

ἔλαθόν τινες ξενίσαντες ἀγγέλους Евр. 13:2
някои, без да знаят, са приели на гости ангели

Причастие в непряка реч (акузатив с причастие). При глаголите със значение „виждам“, „чувам“, „намирам“, „узнавам“, „зная“ и подобни (ὁράω, ἀκούω, εὑρίσκω, γινώσκω, οἶδα) причастието се съгласува с прякото допълнение и се образува особена конструкция – акузатив с причастие (accusativus cum participio). Изразът се превежда като конструкцията акузатив с инфинитив – с подчинено изречение („че“).

ἀκούσας δὲ Ἰακὼβ ὄντα σιτία εἰς Αἴγυπτον Деян. 7:12
а като чу Яков, че в Египет има жито

μειζοτέραν τούτων οὐκ ἔχω χαράν, ἵνα ἀκούω τὰ ἐμὰ τέκνα ἐν τῇ ἀληθείᾳ περιπατοῦντα 3 Йоан 4
нямам по-голяма радост от това – да чувам, че моите деца ходят в истината

καὶ εἶδεν δύο πλοῖα ἑστῶτα παρὰ τὴν λίμνην Лука 5:2
и видя две лодки да стоят край езерото

εὗρον τὸν δοῦλον ὑγιαίνοντα Лука 7:10
намериха слугата здрав

καὶ εὗρον καθήμενον τὸν ἄνθρωπον Лука 8:35
и намериха човека да седи

ἐγὼ γὰρ ἔγνων δύναμιν ἐξεληλυθυῖαν ἀπ᾽ ἐμοῦ Лука 8:46
защото Аз усетих, че сила излезе от Мене

IV. Перифрастично (описателно) причастие

Нечленувано причастие може да се употреби с глагол „съм“ (εἰμί, ὑπάρχω, понякога γίνομαι), за да образува личен глаголен израз. Това причастие се нарича перифрастично, защото е „заобиколен“ начин да се каже онова, което може да се изрази с един глагол. Затова обикновено се превежда с лична глаголна форма. Тази употреба е честа при презентното и перфектното причастие, но не и при другите времена. Причастието почти винаги е в номинатив и обикновено следва глагола. Перифрастичните конструкции често подчертават вида (обикновено продължителността) повече от простите форми.

Различните съчетания на глагол и причастие образуват следните перифрастични времена:

1) Перифрастичен презент:

καθὼς καὶ ἐν παντὶ τῷ κόσμῳ ἐστὶν καρποφορούμενον Кол. 1:6
както и по целия свят принася плод

2) Перифрастичен имперфект:

ἦν γὰρ διδάσκων αὐτοὺς ὡς ἐξουσίαν ἔχων Мат. 7:29
защото ги поучаваше като Един, Който има власт

καὶ αὐτὸς ἦν προσδεχόμενος τὴν βασιλείαν τοῦ θεοῦ Марк 15:43
който също очакваше (букв. беше очакващ) Божието царство

3) Перифрастичен футур. Поради съчетанието на футурна лична форма и презентно причастие видът на тази употреба е прогресивен (за разлика от простия футур). Категорията е рядка.

καὶ οἱ ἀστέρες ἔσονται ἐκ τοῦ οὐρανοῦ πίπτοντες Марк 13:25
и звездите ще падат от небето

4) Перифрастичен перфект:

καὶ ἓν ἐξ αὐτῶν οὐκ ἔστιν ἐπιλελησμένον ἐνώπιον τοῦ θεοῦ Лука 12:6
и нито едно от тях не е забравено пред Бога

τῇ γὰρ χάριτί ἐστε σεσῳσμένοι Еф. 2:8
защото по благодат сте спасени

5) Перифрастичен плусквамперфект:

ἦσαν γὰρ προεωρακότες Τρόφιμον Деян. 21:29
защото бяха видели преди това Трофим

V. Плеонастично (излишно) причастие

Някои причастия от глаголите за говорене и движение изглеждат излишни, понеже повтарят идеята на главния глагол. Най-честата формула е ἀποκριθεὶς εἶπεν, буквално „като отговори, каза“, както и λέγων след глаголи за говорене. Подобни изрази се дължат на семитско влияние. По-добре е да се преведе с „в отговор каза“, „отговори с думите“ или направо „отговори“.

καὶ ἀποκριθεὶς ὁ ἄγγελος εἶπεν αὐτῷ Лука 1:19
ангелът му отговори

ἀπεκρίθη αὐτοῖς ὁ Ἰωάννης λέγων· ἐγὼ βαπτίζω ἐν ὕδατι Йоан 1:26
Йоан им отговори: Аз кръщавам с вода

VI. Абсолютен генитив (genitivus absolutus)

В старобългарската граматика конструкцията се нарича родителен самостоятелен; вж. бележката в главата „Генитив“.

Абсолютният генитив е особена гръцка конструкция, която се състои от име (съществително, местоимение, прилагателно или числително) в генитив и причастие, съгласувано с него по род, число и падеж. Такъв израз в българския няма и затова той се превежда описателно – като се развива в подчинено обстоятелствено изречение за време, причина, условие, отстъпка, начин или цел. Името се превежда като подлог (в именителен падеж), а причастието – с лична глаголна форма (като сказуемо). Обстоятелственото изречение на български започва със съответния съюз:

• за време – „когато“, „след като“, „щом като“, „като“, „докато“ и др.;

• за причина – „понеже“, „защото“, „тъй като“, „поради това че“ и др.;

• за условие – „ако“, „ако не“;

• за отстъпка – „макар че“, „въпреки че“, „ако и да“;

• за цел – „за да“.

По правило името в конструкцията не може да бъде подлог или допълнение на изречението, в което се намира конструкцията. Изключенията от това правило са малко (напр. Мат. 1:20 ταῦτα δὲ αὐτοῦ ἐνθυμηθέντος ἰδοὺ ἄγγελος κυρίου κατ᾽ ὄναρ ἐφάνη αὐτῷ – „а когато той мислеше за това, ето, ангел Господен му се яви насън“). В Новия Завет конструкцията се употребява често и обикновено изразява обстоятелство за време, както се вижда от примерите.

ταῦτα δὲ αὐτοῦ λέγοντος ἐγένετο νεφέλη καὶ ἐπεσκίαζεν αὐτούς Лука 9:34
докато Той говореше това, появи се облак и ги засенчи

Конструкцията е αὐτοῦ λέγοντος: името е местоимението αὐτός, а причастието е от глагола λέγω. Превежда се с подчинено изречение за време: „докато Той говореше“. Подлогът на изречението, в което се намира конструкцията, е νεφέλη.

πορευομένων αὐτῶν ἐν τῇ ὁδῷ εἶπέν τις πρὸς αὐτόν Лука 9:57
когато вървяха по пътя, някой Му каза

Конструкцията е πορευομένων αὐτῶν с презентно медиално (депонентно) причастие.

ἀρνουμένων δὲ πάντων εἶπεν ὁ Πέτρος Лука 8:45
и понеже всички отричаха, Петър каза

Конструкцията е ἀρνουμένων πάντων – името е прилагателно (местоимение).

καὶ τῶν θυρῶν κεκλεισμένων ὅπου ἦσαν οἱ μαθηταί Йоан 20:19
и когато вратите на мястото, където бяха учениците, бяха заключени

Конструкцията е θυρῶν κεκλεισμένων – името е съществителното θύρα („врата“) в генитив мн.ч., а причастието е от глагола κλείω в перфект пасив.

За упражнение:

συνηγμένων οὖν αὐτῶν εἶπεν αὐτοῖς ὁ Πιλᾶτος Мат. 27:17
и така, когато те се събраха, Пилат им каза

δύνοντος δὲ τοῦ ἡλίου ἅπαντες ὅσοι εἶχον ἀσθενοῦντας νόσοις ποικίλαις ἤγαγον αὐτοὺς πρὸς αὐτόν Лука 4:40
а когато залязваше слънцето, всички, които имаха болни от различни болести, ги доведоха при Него

ὀψίας δὲ γενομένης ἦλθεν ἄνθρωπος πλούσιος Мат. 27:57
а когато се свечери, дойде един богат човек

οὔσης οὖν ὀψίας τῇ ἡμέρᾳ ἐκείνῃ Йоан 20:19
и когато беше вечер в онзи ден

ὀψίας δὲ γενομένης ἀνέκειτο μετὰ τῶν δώδεκα Мат. 26:20
а когато се свечери, седна на трапезата с дванадесетте

ἐσθιόντων δὲ αὐτῶν λαβὼν ὁ Ἰησοῦς ἄρτον καὶ εὐλογήσας ἔκλασεν Мат. 26:26
а докато ядяха, Исус взе хляб, благослови и разчупи

καὶ ἔτι αὐτοῦ λαλοῦντος ἰδοὺ Ἰούδας εἷς τῶν δώδεκα ἦλθεν Мат. 26:47
и докато Той още говореше, ето, Юда, един от дванадесетте, дойде

πλεόντων δὲ αὐτῶν ἀφύπνωσεν Лука 8:23
а докато плаваха, Той заспа

αὕτη ἀπογραφὴ πρώτη ἐγένετο ἡγεμονεύοντος τῆς Συρίας Κυρηνίου Лука 2:2
това беше първото преброяване, когато Квириний управляваше Сирия

ἀπελθόντων δὲ τῶν ἀγγέλων Ἰωάννου ἤρξατο λέγειν Лука 7:24
а след като пратениците на Йоан си отидоха, Той започна да говори

ὁ γὰρ Ἰησοῦς ἐξένευσεν ὄχλου ὄντος ἐν τῷ τόπῳ Йоан 5:13
защото Исус се беше отдалечил, понеже на това място имаше множество

Б. Независими глаголни причастия

В тази категория са причастията, които функционират като лични глаголи и не зависят за своето наклонение от друг глагол в контекста (затова се различават от причастието на съпътстващото обстоятелство). Независимите глаголни причастия могат да функционират като индикативи или като императиви, но и двете употреби са изключително редки.

1. Заповедно причастие

Причастието може да функционира като императив. Тази употреба не е свързана с глагол в контекста, а е граматически независима. Заповедното причастие е доста рядко (и вероятно отразява юдейската практика за изразяване на правила за поведение).

ἡ ἀγάπη ἀνυπόκριτος. ἀποστυγοῦντες τὸ πονηρόν, κολλώμενοι τῷ ἀγαθῷ Рим. 12:9
любовта да бъде нелицемерна; отвращавайте се от злото, придържайте се към доброто

οἱ οἰκέται ὑποτασσόμενοι ἐν παντὶ φόβῳ τοῖς δεσπόταις 1 Пет. 2:18
слуги, подчинявайте се на господарите си с пълен страх

2. Абсолютен номинатив (причастие)

Причастие в номинатив, което няма граматическа връзка с изречението (вж. „Висящ номинатив“ – Откр. 3:12 ὁ νικῶν ποιήσω αὐτὸν στῦλον).

Бележки за превода на причастието

Причастието се употребява много често в гръцкия и превеждането му в много случаи изисква по-голяма свобода. Например сегашното причастие от глагола ἔχω („имам“) с пряко допълнение може да се преведе с предлога „с“: ἔχων φίλους (букв. „имайки приятели“) = „с приятелите си“. Някои причастия могат да се превеждат и като наречия: καὶ ἦλθαν σπεύσαντες – „и дойдоха бързайки“ = „и дойдоха бързо“ (Лука 2:16).

Причастието може да има пряко допълнение във всичките си служби:

ὁ ἔχων δύο χιτῶνας μεταδότω τῷ μὴ ἔχοντι Лука 3:11
който има две ризи, нека даде на онзи, който няма

καὶ ἰδοὺ γυνὴ πνεῦμα ἔχουσα ἀσθενείας Лука 13:11
и ето една жена, която имаше дух на немощ

Отрицание. Отрицанието при причастието в Новия Завет обикновено е μή. Отрицанието οὐ (около 17 пъти, главно у Павел и Петър) подчертава конкретен, действителен факт: срв. 1 Пет. 1:8 ὃν οὐκ ἰδόντες ἀγαπᾶτε („Когото не сте видели (факт), но обичате“) с μὴ ὁρῶντες („макар че сега не Го виждате“).

Основни понятия

Простото изречение (clause) е единица на мисълта, която е част от сложно изречение. Всяко просто изречение обикновено съдържа подлог и сказуемо или нелична глаголна форма (инфинитив или причастие).

Сложно съчинено изречение е изречение, в което две или повече прости изречения са свързани съчинително, т.е. като равнопоставени (паратаксис). Съчинителната връзка се осъществява без съюзи или със съчинителни съюзи (на български „и“, „или“, „а“, „но“ и др.). Простите изречения в сложното съчинено изречение са независими едно от друго.

Сложно съставно изречение е изречение, в което едно или повече прости изречения са подчинени на друго изречение (хипотаксис). Подчинителната връзка се осъществява чрез подчинителни съюзи или съюзни думи („че“, „който“, „какъвто“, „когато“ и др.). Сложното съставно изречение се състои от главно и подчинено изречение. Главното изречение е самостоятелно, независимо, а подчиненото – несамостоятелно, зависимо.

Според изказаната мисъл изреченията се делят на съобщителни, подбудителни (заповедни и желателни) и въпросителни. Съобщителните изречения представят мисълта като факт – станал или нестанал. Подбудителните изразяват заповед, желание, молба или забрана. С въпросителните изречения се пита за нещо.

Най-чести гръцки съюзи

А. Най-честите съчинителни съюзи (по честота): καί, δέ, γάρ, ἀλλά, οὖν, ἤ, τε, οὐδέ, οὔτε и εἴτε.

Б. Най-честите подчинителни съюзи, които обикновено управляват индикатив (по честота): ὅτι, εἰ, καθώς, ὡς, γάρ и ὅτε.

В. Най-честите подчинителни съюзи, които обикновено управляват конюнктив: ἵνα, ὅταν, ἐάν, ὅπως, ἕως, μή и μήποτε.

Два вида прости изречения

А. Независимо изречение

Независимото изречение не е подчинено на друго изречение. Ядрото му обикновено е: подлог – сказуемо – (допълнение). Съчинителният съюз прави две независими изречения равнопоставени (паратактични) и образува сложно съчинено изречение.

• „Тя изяде един сандвич, а той изпи мляко.“

• „Той отиде в библиотеката и (той) работи над задачата си.“

Б. Зависимо (подчинено) изречение

Зависимото изречение стои в субстантивно или подчинено (хипотактично) отношение към друго изречение – независимо или също зависимо.

• „Той отиде в библиотеката, за да работи над задачата си.“ (наречно, подчинено отношение)

• „Студентът, който отиде в библиотеката, завърши задачата си навреме.“ (прилагателно отношение)

Класификация на независимите изречения

А. Въведени със съчинителен съюз

Функцията на независимото изречение обикновено се определя от логическата функция на съчинителния съюз, който го въвежда. Тази функция може да бъде:

1. съединителна – най-често с καί или δέ;

2. противопоставителна – най-често с ἀλλά, δέ или πλήν;

3. съотносителна – обикновено с μέν … δέ или καί … καί;

4. разделителна – с ἤ;

5. обяснителна – обикновено с γάρ;

6. изводна (заключителна) – най-често с ἄρα, διό, οὖν или ὥστε;

7. преходна (въвежда нова мисъл или етап в разказа) – обикновено с δέ или οὖν.

Б. Въведени с предложен израз

Понякога независимото изречение е въведено с предложен израз, чиято функция определя функцията на изречението. Например:

1. διὰ τί – „защо?“ (срв. Мат. 9:11);

2. διὰ τοῦτο – „затова, по тази причина“ (срв. Мат. 13:13);

3. εἰς τί – „защо?, за какво?“ (срв. Марк 14:4);

4. ἐκ τούτου – „оттогава; в резултат на това“ (срв. Йоан 6:66);

5. ἐπὶ τοῦτο – „затова, за тази цел“ (срв. Лука 4:43);

6. κατὰ τί – „как?, по какво?“ (срв. Лука 1:18);

7. μετὰ τοῦτο / μετὰ ταῦτα – „след това“ (срв. Откр. 7:1).

В. Асиндетон (без съюз)

Понякога независимото изречение не е въведено със свързваща дума или израз. Това явление се нарича асиндетон (конструкция „без свързване“). В такива случаи функцията на изречението се разбира от литературния контекст. Асиндетонът е изразно стилистично средство, което се използва за подчертаване, тържественост или реторичен ефект (отсечен ритъм), или при рязка смяна на темата. Среща се например:

1. при заповеди и наставления, изредени в бърза последователност (срв. Йоан 5:8; Еф. 4:26–29; Фил. 4:4–6; 1 Сол. 5:15–22);

2. при поредица от изречения (срв. Мат. 5:3–11 – блаженствата; 2 Тим. 3:15–16);

3. при изречения, несвързани помежду си, или при смяна на темата (срв. 1 Кор. 5:9).

Класификация на зависимите изречения

Зависимите изречения могат да се анализират според структурата или според синтактичната функция. Има четири основни структури (инфинитивни, причастни, съюзни и относителни изречения) и три синтактични функции (субстантивни, прилагателни и наречни изречения).

А. Структура

1. Инфинитивни изречения – съдържат инфинитив.

2. Причастни изречения – съдържат причастие.

3. Съюзни изречения – въведени с подчинителен съюз.

4. Относителни изречения – въведени с:

• относително местоимение (ὅς – „който“);

• относително прилагателно (οἷος – „какъвто“, ὅσος – „колкото, всички които“);

• относително наречие (напр. ὅπου – „където“, ὅτε – „когато“).

Относителните изречения могат да бъдат и определени (с индикатив) или неопределени (обикновено с ἄν/ἐάν и конюнктив).

Б. Синтактична функция

1. Субстантивно изречение (изречението функционира като съществително)

Употреби:

1. Подлог: а) субстантивиран инфинитив (напр. Евр. 10:31); б) субстантивирано причастие (Йоан 3:18); в) ὅτι + индикатив (Гал. 3:11); г) ἵνα + конюнктив (1 Кор. 4:2); д) относително местоимение (Мат. 13:12).

2. Сказуемно определение: а) инфинитив (Рим. 1:12); б) причастие (Йоан 4:26); в) ἵνα + конюнктив (Йоан 4:34).

3. Пряко допълнение: а) инфинитив (1 Тим. 2:8); б) причастие (Фил. 3:17); в) ὅτι + индикатив (Йоан 3:33); г) ἵνα + конюнктив (Мат. 12:16); д) относително местоимение (Лука 11:6).

4. Непряка реч: а) инфинитив (Лука 24:23; 1 Кор. 11:18); б) причастие (Деян. 7:12; 2 Сол. 3:11); в) ὅτι + индикатив (Мат. 5:17; Йоан 4:1).

5. Апозиция: а) инфинитив (Як. 1:27); б) ὅτι + индикатив (Лука 10:20); в) ἵνα + конюнктив (Йоан 17:3).

2. Прилагателно изречение (определя съществително, израз или друга субстантивирана дума)

Всяко прилагателно изречение описва, обяснява или ограничава съществително, местоимение или друга субстантивирана дума. То няма функционални подкатегории. Тази основна функция се изразява със следните структури:

1. епексегетичен инфинитив (напр. Рим. 1:15);

2. прилагателно (атрибутивно) причастие (2 Кор. 3:3);

3. ὅτι + индикатив (Лука 8:25);

4. ἵνα + конюнктив (Йоан 2:25);

5. относително изречение (Еф. 6:17; 1 Йоан 2:7).

3. Наречно изречение (определя глагол, както наречие)

1. Причина (и четирите структури): а) инфинитив (Як. 4:2); б) обстоятелствено причастие (Рим. 5:1); в) ὅτι + индикатив (Еф. 4:25); г) относително местоимение οἵτινες (Рим. 6:2).

2. Сравнение (съюзни и относителни изречения): а) καθώς + индикатив (Еф. 4:32); б) относително прилагателно ὅσος (τοσούτῳ … ὅσῳ, Евр. 1:4).

3. Отстъпка (всички без инфинитива): а) обстоятелствено причастие (Фил. 2:6); б) εἰ καί + индикатив (Лука 11:8); в) относително местоимение οἵτινες (Як. 4:13–14).

4. Условие (всички без инфинитива): а) обстоятелствено причастие (Евр. 2:3); б) съюзно (условно) изречение; в) относително прилагателно ὅσοι (Рим. 2:12).

5. Допълване (инфинитивни и съюзни изречения): а) инфинитив (1 Йоан 3:16); б) ἵνα + конюнктив (Лука 6:31; Йоан 8:56).

6. Място (съюзни изречения и относителни наречия): а) οὗ + индикатив (Рим. 4:15); б) относително наречие ὅπου (Марк 4:5).

7. Начин/средство (всички без съюзните изречения): а) членуван инфинитив (ἐν τῷ + инф. в Деян. 3:26); б) обстоятелствено причастие (Деян. 16:16); в) относително местоимение (Деян. 1:11).

8. Цел (и четирите структури): а) инфинитив (1 Тим. 1:15); б) обстоятелствено причастие (1 Кор. 4:14); в) ἵνα + конюнктив (1 Пет. 3:18); г) относително местоимение (Мат. 21:41).

9. Следствие (и четирите структури): а) инфинитив (Гал. 5:7); б) обстоятелствено причастие (Йоан 5:18); в) ἵνα + конюнктив (Рим. 11:11); г) относително наречие ὅθεν (Евр. 8:3).

10. Време (и четирите структури): а) членуван инфинитив (πρὸ τοῦ + инф. в Мат. 6:8); б) обстоятелствено причастие (Мат. 21:18, 23); в) ὅτε + индикатив (Мат. 19:1); г) относително изречение (ἀφ᾽ ἧς … в Кол. 1:9; ἐν ᾧ … в Марк 2:19).

В. Как да се определи зависимото изречение

1. Определете структурата на изречението: инфинитивно? причастно? съюзно? относително?

2. Определете синтактичната функция, като класифицирате ключовия структурен белег в изречението (т.е. инфинитива, причастието, съюза или относителното местоимение). Това става на две стъпки:

• а) определете основната функционална категория: субстантивна, прилагателна или наречна;

• б) определете подходящата подкатегория в рамките на основната категория (напр. при наречните: причина, условие, цел, следствие, време и т.н.).

3. Отбележете думата или думите в контекста, към които се отнася зависимото изречение. Например във Фил. 1:6 ὅτι въвежда съюзно изречение, което е субстантивно и стои в апозиция на τοῦτο (ст. 6а).

Видове подчинени изречения според значението

1. Подчинени допълнителни (изяснителни) изречения

Подчинените допълнителни изречения (изречения на съдържанието) изясняват съдържанието на глагол за говорене, мислене, възприемане и т.н. Те могат да бъдат изразени по няколко начина:

а) С ὅτι (по-рядко ὡς) + индикатив – „че“. Запазва се наклонението и времето на пряката реч.

πεπίστευκα ὅτι σὺ εἶ ὁ χριστὸς ὁ υἱὸς τοῦ θεοῦ Йоан 11:27
повярвах, че Ти си Христос, Божият Син

б) С ἵνα (ὅπως) + конюнктив – след глаголи за молба, заповед, желание: „да“ (вж. по-долу „Непряка заповед“).

в) С оптатив вместо индикатив – в класическия гръцки, ако в главното изречение има историческо (минало) време; в Новия Завет – рядко, само у Лука.

г) С инфинитивна или причастна конструкция (вж. „Инфинитив“ и „Причастие“).

ὅτι recitativum. Понякога ὅτι въвежда пряка реч; тогава то не се превежда и съответства на нашето двоеточие и кавички: καὶ ὡμολόγησεν ὅτι ἐγὼ οὐκ εἰμὶ ὁ χριστός („и призна: Аз не съм Христос“, Йоан 1:20).

2. Непряка реч

Непряката реч предава чужди думи, мисли или въпроси не дословно, а чрез подчинено изречение. Има три вида непряка реч: непряко твърдение, непряк въпрос и непряка заповед.

Основно правило: в гръцката непряка реч се запазват времето и наклонението на пряката реч (за разлика от българския и английския, където често се изменя времето). Срв. Мат. 2:22 ἀκούσας δὲ ὅτι Ἀρχέλαος βασιλεύει („като чу, че Архелай царува“).

а) Непряко твърдение се изразява: (1) с ὅτι + индикатив (най-често); (2) с инфинитив (акузатив с инфинитив); (3) с причастие (акузатив с причастие).

б) Непряк въпрос. Зависимите въпросителни изречения се наричат непреки (косвени) въпроси. Главните и зависимите въпросителни изречения започват с въпросителни местоимения (τίς, τί – „кой, какво“), въпросителни наречия (ποῦ – „къде“, πόθεν – „откъде“, πῶς – „как“, πότε – „кога“), въпросителни частици (εἰ – „дали“; πότερον … ἤ – „дали … или“). Непреките въпроси запазват наклонението на прекия въпрос (индикатив, делиберативен конюнктив; у Лука понякога оптатив).

ἐπυνθάνετο παρ᾽ αὐτῶν ποῦ ὁ χριστὸς γεννᾶται Мат. 2:4
разпитваше ги къде трябва да се роди Христос

οὐ γὰρ ᾔδει τί ἀποκριθῇ Марк 9:6
защото не знаеше какво да отговори

в) Непряка заповед се изразява с ἵνα / ὅπως + конюнктив или с инфинитив след глаголи за молба, заповед, увещание.

εἰπὲ ἵνα οἱ λίθοι οὗτοι ἄρτοι γένωνται Мат. 4:3
кажи тези камъни да станат хлябове

παρακαλῶ … ὑμᾶς … ἀξίως περιπατῆσαι τῆς κλήσεως Еф. 4:1
умолявам ви … да живеете достойно за призванието

3. Въпросителни изречения

Преките въпроси могат да бъдат: (а) частични – с въпросителна дума (τίς, τί, ποῦ, πῶς, πότε, διὰ τί, ἵνα τί); (б) общи – без въпросителна дума (тогава само контекстът показва, че имаме въпрос, понеже гръцкият няма словоред за въпрос) или с въпросителни частици:

• οὐ, οὐχί – въпросът очаква положителен отговор („нали…?“): οὐχὶ ἡ ψυχὴ πλεῖόν ἐστιν τῆς τροφῆς; („не е ли животът повече от храната?“, Мат. 6:25);

• μή, μήτι – въпросът очаква отрицателен отговор или изразява колебание („нима…?“, „да не би…?“): μήτι οὗτός ἐστιν ὁ χριστός; („да не би Той да е Христос?“, Йоан 4:29); μὴ ἀπώσατο ὁ θεὸς τὸν λαὸν αὐτοῦ; („нима Бог е отхвърлил народа Си?“, Рим. 11:1);

• ἆρα – „нима, дали“ (рядко).

4. Причинни изречения

Подчинените изречения за причина обосновават мисълта на главното изречение. Те започват най-често със съюзите ὅτι, διότι, ἐπεί, ἐπειδή, καθότι („понеже, защото, тъй като“). Отрицанието в тях е οὐ (изключение – Йоан 3:18 ὅτι μὴ πεπίστευκεν). Причинните изречения имат наклоненията на съобщителните изречения (индикатив). Причината може да се изрази и с διὰ τό + инфинитив, с обстоятелствено причастие и с относително изречение. Съчинителният съюз γάρ изразява причина или обяснение в независимо изречение.

μακάριοι οἱ εἰρηνοποιοί, ὅτι αὐτοὶ υἱοὶ θεοῦ κληθήσονται Мат. 5:9
блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове

5. Изречения за цел

Подчинените изречения за цел посочват целта (намерението) на действието в главното изречение. Те започват със съюзите ἵνα, ὅπως („за да“), а отрицателните – с ἵνα μή, ὅπως μή, μή („за да не“). Сказуемото им стои в конюнктив, рядко във футурен индикатив. Целта може да се изрази и с инфинитив (прост, τοῦ, εἰς τό, πρὸς τό), с причастие (футурно или презентно) и с относително изречение (с футурен индикатив).

ἐγὼ ἦλθον ἵνα ζωὴν ἔχωσιν Йоан 10:10
Аз дойдох, за да имат живот

ἵνα πᾶς ὁ πιστεύων εἰς αὐτὸν μὴ ἀπόληται ἀλλ᾽ ἔχῃ ζωὴν αἰώνιον Йоан 3:16
за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот

ἵνα извън целта. В койне ἵνα + конюнктив разширява употребата си и измества инфинитива. Освен цел то може да изразява:

• следствие („така че“): τίς ἥμαρτεν, οὗτος ἢ οἱ γονεῖς αὐτοῦ, ἵνα τυφλὸς γεννηθῇ; („кой съгреши, той или родителите му, та се е родил сляп?“, Йоан 9:2);

• съдържание (допълнително изречение, „да“) – след глаголи за молба, заповед, желание (вж. „Непряка заповед“), и в апозиция: αὕτη δέ ἐστιν ἡ αἰώνιος ζωὴ ἵνα γινώσκωσιν σέ (Йоан 17:3);

• цел и следствие едновременно – особено когато става дума за Божия замисъл (вж. второто ἵνα в Йоан 1:7);

• заповед (независимо ἵνα, рядко): ἡ δὲ γυνὴ ἵνα φοβῆται τὸν ἄνδρα („а жената да уважава мъжа си“, Еф. 5:33).

6. Изречения за следствие

Подчинените изречения за следствие изразяват мисълта като резултат на главното изречение. Затова в главното изречение често има думата οὕτως („така“). Следствените изречения започват най-често с ὥστε („така че“, „та“), по-рядко с ὡς; понякога и ἵνα въвежда изречение, което се схваща като следствие (вж. по-горе). В Новия Завет след ὥστε се употребява предимно инфинитив (с отрицание μή), който се превежда с лична глаголна форма; по-рядко – индикатив (с отрицание οὐ), който изразява действителен резултат. ὥστε в началото на независимо изречение (с индикатив, императив или конюнктив) означава „затова, следователно“.

ἄφνω δὲ σεισμὸς ἐγένετο μέγας, ὥστε σαλευθῆναι τὰ θεμέλια τοῦ δεσμωτηρίου Деян. 16:26
и изведнъж стана голямо земетресение, така че основите на тъмницата се разклатиха

οὕτως γὰρ ἠγάπησεν ὁ θεὸς τὸν κόσμον, ὥστε τὸν υἱὸν τὸν μονογενῆ ἔδωκεν Йоан 3:16
защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син

7. Условни изречения

Условните изречения започват с εἰ или ἐάν („ако“). Сложното изречение, състоящо се от условно подчинено изречение (протасис) и главно изречение (аподосис), се нарича условен период. Обикновено условното изречение стои пред главното. В условното изречение отрицанието обикновено е μή (с индикатив в първи клас – по-често οὐ).

Гръцкият има четири вида (класа) условни изречения. Класификацията се основава на това как авторът представя условието – не на това дали то действително е вярно.

а) Първи клас – реален условен период (условие, представено като действително). Отношението между главното и условното изречение се представя като факт. В протасиса има εἰ + индикатив, а в аподосиса – всяко наклонение (често индикатив или императив). Отрицанието в протасиса е οὐ. Авторът представя условието като вярно за целите на разсъждението, без да твърди непременно, че то е вярно в действителност (затова често се превежда „ако“, а понякога – по смисъла – „понеже“).

εἰ ταῦτα οἴδατε, μακάριοί ἐστε ἐὰν ποιῆτε αὐτά Йоан 13:17
ако знаете това, блажени сте, ако го вършите

εἰ υἱὸς εἶ τοῦ θεοῦ, εἰπὲ ἵνα οἱ λίθοι οὗτοι ἄρτοι γένωνται Мат. 4:3
ако си Божий Син, кажи тези камъни да станат хлябове

В Мат. 4:3 дяволът приема за целите на изкушението, че Исус е Божий Син („ако си – а Ти си – …“). Напротив, в 1 Кор. 15:13 (εἰ δὲ ἀνάστασις νεκρῶν οὐκ ἔστιν, οὐδὲ Χριστὸς ἐγήγερται) Павел приема условието само за целите на аргумента, за да покаже абсурдните му следствия.

б) Втори клас – нереален (иреален) условен период (условие, представено като невярно). Отношението между двете изречения се представя като неизпълнимо или вече неизпълнено. И в двете изречения има индикатив на историческо (минало) време, а в главното изречение обикновено и частицата ἄν. Имперфектът обикновено се отнася до настоящето („ако беше…, щеше да…“), а аористът и плусквамперфектът – до миналото („ако беше станало…, щеше да е станало…“). Отрицанието в условното изречение е μή.

οὗτος εἰ ἦν προφήτης, ἐγίνωσκεν ἂν τίς καὶ ποταπὴ ἡ γυνή Лука 7:39
ако Този беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената

κύριε, εἰ ἦς ὧδε οὐκ ἂν ἀπέθανεν ὁ ἀδελφός μου Йоан 11:21
Господи, ако беше тук, брат ми нямаше да умре

в) Трети клас – вероятен (очакван) условен период. Условието се представя като несигурно, но възможно или вероятно в бъдещето. В протасиса има ἐάν + конюнктив, а в аподосиса – обикновено футур или императив (понякога презент). Отрицанието в условното изречение е μή. Тук спада и т.нар. общо условие в настоящето (ἐάν + конюнктив, презент в аподосиса), което изразява общовалидна истина.

ἐάν τις θέλῃ τὸ θέλημα αὐτοῦ ποιεῖν, γνώσεται περὶ τῆς διδαχῆς Йоан 7:17
ако някой иска да върши Неговата воля, ще познае за учението

ἐὰν ὁμολογῶμεν τὰς ἁμαρτίας ἡμῶν, πιστός ἐστιν καὶ δίκαιος ἵνα ἀφῇ ἡμῖν τὰς ἁμαρτίας 1 Йоан 1:9
ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете

г) Четвърти клас – потенциален (възможен) условен период. Условието се представя като само възможно, малко вероятно. И в двете изречения има оптатив, а в главното – и ἄν. В Новия Завет обаче няма пълен условен период от този клас; среща се само в смесени или непълни форми, т.е. оптатив има само в едното от двете изречения.

ἀλλ᾽ εἰ καὶ πάσχοιτε διὰ δικαιοσύνην, μακάριοι 1 Пет. 3:14
но дори и да страдате за правдата, блажени сте

εἰ τύχοι 1 Кор. 14:10
ако се случи; може би

Смесени условни изречения. Понякога протасисът е от един клас, а аподосисът – от друг (напр. Лука 17:6 εἰ ἔχετε πίστιν … ἐλέγετε ἄν – първи клас в протасиса, втори в аподосиса).

8. Отстъпителни изречения

Отстъпителните изречения са по-редки. Те започват със съюзите εἰ καί, ἐὰν καί, κἄν, καίτοι, καίτοιγε („ако и да“, „макар че“, „дори ако“). Отстъпката може да се изрази и с причастие (често с καίπερ).

εἰ καὶ ἐγνώκαμεν κατὰ σάρκα Χριστόν, ἀλλὰ νῦν οὐκέτι γινώσκομεν 2 Кор. 5:16
ако и да сме познали Христос по плът, сега вече не Го познаваме така

Съюзът καίπερ стои само при причастия:

καίπερ ὢν υἱός, ἔμαθεν ἀφ᾽ ὧν ἔπαθεν τὴν ὑπακοήν Евр. 5:8
макар и да беше Син, научи се на покорство от това, което претърпя

Според степента на сигурност Dana–Mantey различават: (1) логическа отстъпка – εἰ καί + индикатив (отстъпката е действителна); (2) съмнителна отстъпка – ἐὰν καί + конюнктив (отстъпката е възможна); (3) подчертана отстъпка – καὶ ἐάν, καὶ εἰ („дори ако“).

9. Изречения за време

Подчинените изречения за време определят времето на действието в главното изречение. Те започват със съюзите:

Сказуемото на подчинените изречения за време стои най-често в индикатив (за определено, действително събитие). Когато изречението се отнася до неопределено или бъдещо време и започва със съюзите ὅταν, ἐπάν, ὡς ἄν, ἕως (ἄν) и др., сказуемото стои в конюнктив. След πρίν, πρὶν ἤ и πρὸ τοῦ стои инфинитив (рядко конюнктив). Времето може да се изрази и с инфинитив (ἐν τῷ, μετὰ τό, πρὸ τοῦ), с обстоятелствено причастие и с абсолютен генитив.

καὶ οὐκ ἔγνωσαν ἕως ἦλθεν ὁ κατακλυσμός Мат. 24:39
и не разбраха, докато не дойде потопът

ἐπὰν δὲ εὕρητε, ἀπαγγείλατέ μοι Мат. 2:8
а когато го намерите, известете ми

πρὶν ἀλέκτορα φωνῆσαι τρὶς ἀπαρνήσῃ με Мат. 26:34
преди да пропее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене

ὅταν δὲ ἔλθῃ ὁ υἱὸς τοῦ ἀνθρώπου ἐν τῇ δόξῃ αὐτοῦ Мат. 25:31
а когато Човешкият Син дойде в славата Си

10. Относителни изречения

Относителните изречения започват с относителни местоимения: ὅς, ἥ, ὅ („който, която, което“), ὅστις, ἥτις, ὅ τι („който, който и да“), ὅσος („колкото, всички които“), οἷος („какъвто“), или с относителни наречия (ὅπου – „където“, ὅθεν – „откъдето“, οὗ – „където“). Относителното местоимение се съгласува с името, към което се отнася (антецедента), по род и число, а падежът му зависи от службата му в изречението – както и в българския.

ἰδοὺ ὁ ἀστήρ, ὃν εἶδον ἐν τῇ ἀνατολῇ Мат. 2:9
ето, звездата, която бяха видели на изток

καὶ ἄλλα πρόβατα ἔχω ἃ οὐκ ἔστιν ἐκ τῆς αὐλῆς ταύτης Йоан 10:16
имам и други овце, които не са от тази кошара

ἐγώ εἰμι Ἰησοῦς ὃν σὺ διώκεις Деян. 9:5
Аз съм Исус, Когото ти гониш

Наклонение. В относителните изречения има индикатив, когато се изразява факт (определено относително изречение). Когато относителното изречение е неопределено („който и да“) или изразява цел, намерение или условие, сказуемото стои в конюнктив (обикновено с ἄν/ἐάν) или във футурен индикатив. Неопределеното относително изречение е по значение близко до условното.

ὃς ἂν γὰρ ἔχῃ, δοθήσεται αὐτῷ Лука 8:18
защото, който има, на него ще се даде

ἰδοὺ ἀποστέλλω τὸν ἄγγελόν μου πρὸ προσώπου σου, ὃς κατασκευάσει τὴν ὁδόν σου Лука 7:27
ето, изпращам пред лицето Ти Своя пратеник, който да приготви пътя Ти

Атракция. Когато относителното местоимение се отнася към име в генитив или датив, а по службата си трябва да стои в акузатив, то може да се съгласува с името и по падеж, а не само по род и число. Това се нарича атракция (привличане) на относителното местоимение.

ὃς δ᾽ ἂν πίῃ ἐκ τοῦ ὕδατος οὗ ἐγὼ δώσω αὐτῷ Йоан 4:14
а който пие от водата, която Аз ще му дам

Тук οὗ (генитив) стои вместо ὅ (акузатив), привлечено от τοῦ ὕδατος. Класически пример е и ἄξιοι ἔσεσθε τῆς ἐλευθερίας ἧς κέκτησθε („ще бъдете достойни за свободата, която имате“ – Ксенофонт, Анабазис 1.7.3), където ἧς стои вместо ἥν.

11. Сравнителни изречения

Сравнителните изречения сравняват действието на главното изречение с друго действие. Въвеждат се с ὡς, ὥσπερ, καθώς, καθάπερ, καθό („както“), ὡσεί („като че ли“), често със съотносителното οὕτως („така“) в главното изречение. Наклонението е обикновено индикатив; понякога конюнктив (ὡς ἐάν).

καθὼς ἠγάπησα ὑμᾶς ἵνα καὶ ὑμεῖς ἀγαπᾶτε ἀλλήλους Йоан 13:34
както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг

ὥσπερ γὰρ ὁ πατὴρ ἐγείρει τοὺς νεκροὺς … οὕτως καὶ ὁ υἱὸς οὓς θέλει ζῳοποιεῖ Йоан 5:21
защото както Отец възкресява мъртвите …, така и Синът оживотворява, които иска

12. Местни изречения

Местните изречения посочват мястото на действието. Въвеждат се с относителни наречия: ὅπου („където“), οὗ („където“), ὅθεν („откъдето“). Наклонението е индикатив за определено място и конюнктив (с ἄν/ἐάν) за неопределено („където и да“).

ὅπου γάρ ἐστιν ὁ θησαυρός σου, ἐκεῖ ἔσται καὶ ἡ καρδία σου Мат. 6:21
защото където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти

ἀκολουθήσω σοι ὅπου ἐὰν ἀπέρχῃ Мат. 8:19
ще Те следвам, където и да отидеш

Заповеди и забрани (обобщение)

На български език

• Милев, Ал., Ап. Михайлов. Учебник по гръцки език за духовните училища. Велико Търново, 1995.

• Милев, Ал., Г. Михайлов. Старогръцка граматика. София: Наука и изкуство, 1979.

• Робертсън, А. Т. Кратка граматика на новозаветния гръцки език. Прев. под ред. на Н. Глубоковски. София, 1927.

• Самърс, Р. Основи на новозаветния гръцки. София: Нов човек, 2000.

Граматики и синтаксиси на новозаветния гръцки

• Blass, F., A. Debrunner, R. W. Funk. A Greek Grammar of the New Testament and Other Early Christian Literature (BDF). Chicago: University of Chicago Press, 1961.

• Brooks, J. A., C. L. Winbery. Syntax of New Testament Greek. Lanham: University Press of America, 1979.

• Burton, E. D. Syntax of the Moods and Tenses in New Testament Greek. 3rd ed. Edinburgh: T&T Clark, 1898.

• Campbell, C. R. Basics of Verbal Aspect in Biblical Greek. Grand Rapids: Zondervan, 2008.

• Dana, H. E., J. R. Mantey. A Manual Grammar of the Greek New Testament. New York: Macmillan, 1927, 1955.

• Fanning, B. M. Verbal Aspect in New Testament Greek. Oxford: Clarendon, 1990.

• Moule, C. F. D. An Idiom-Book of New Testament Greek. 2nd ed. Cambridge: Cambridge University Press, 1959.

• Moulton, J. H., N. Turner. A Grammar of New Testament Greek. Vol. 3: Syntax (N. Turner). Edinburgh: T&T Clark, 1963.

• Porter, S. E. Idioms of the Greek New Testament. 2nd ed. Sheffield: Sheffield Academic Press, 1994.

• Robertson, A. T. A Grammar of the Greek New Testament in the Light of Historical Research. 4th ed. Nashville: Broadman, 1934.

• Runge, S. E. Discourse Grammar of the Greek New Testament. Peabody: Hendrickson, 2010.

• Wallace, D. B. Greek Grammar Beyond the Basics: An Exegetical Syntax of the New Testament. Grand Rapids: Zondervan, 1996.

• Young, R. A. Intermediate New Testament Greek: A Linguistic and Exegetical Approach. Nashville: Broadman & Holman, 1994.

• Zerwick, M. Biblical Greek Illustrated by Examples. Rome: Pontifical Biblical Institute, 1963.

Речници и помагала

• Bauer, W., F. W. Danker, W. F. Arndt, F. W. Gingrich. A Greek-English Lexicon of the New Testament and Other Early Christian Literature (BDAG). 3rd ed. Chicago: University of Chicago Press, 2000.

• Carson, D. A. Exegetical Fallacies. 2nd ed. Grand Rapids: Baker, 1996.

• Chapman, B., G. S. Shogren. Greek New Testament Insert. Quakertown, PA: Stylus, 1994.

• Stoykov, V. Bibliotheca Auxiliaria Graeca – Novum Testamentum (помагало за четене на текстовете).

Текст и софтуер

• Novum Testamentum Graece (Nestle–Aland). 28. Aufl. Stuttgart: Deutsche Bibelgesellschaft, 2012.

• Holmes, M. W., ed. The Greek New Testament: SBL Edition. Atlanta: SBL; Bellingham: Logos, 2010.

• BibleWorks (Norfolk, VA: BibleWorks LLC).

• Logos Bible Software (Bellingham, WA: Faithlife).