Кратка граматика на новозаветния гръцки език

А. Т. РОБЕРТСЪН

Кратка граматика

на новозаветния гръцки език

за студенти, запознати с основите на гръцкия език

Καὶ τὰ βιβλία, μάλιστα τὰς μεμβράνας. – 2 Тим. 4:13

Второ преработено българско издание

Редакция: Венцислав Стойков

София

На W. B. Royall, D.D., LL.D.,

професор по гръцки език в Wake Forest College,

истински елинист и учител

Съдържание

Настоящата граматика е част от „Граматика на гръцкия библейски език – Ветхи и Нови Завет“ под редакцията на проф. д-р Н. Н. Глубоковски (София, 1927; Университетска библиотека № 67).

Граматиката на A. T. Robertson (1863–1934) излиза за първи път през 1908 г. под заглавие A Short Grammar of the Greek New Testament, for Students Familiar with the Elements of Greek. Българският превод е направен по третото издание (Robertson, A. T. A Short Grammar of the Greek New Testament, for Students Familiar with the Elements of Greek. 3rd ed. New York: Hodder & Stoughton, 1912), но в него са изпуснати предговорите към първото, второто и третото издание, кратката библиография и допълнителната библиография към третото издание. В настоящото издание всички те са преведени и поместени.

За автора е било важно да покаже връзката на гръцкия език със санскрит и латински, за да обоснове новия за времето си подход към гръцкия език на Новия Завет като част от говоримия гръцки на епохата и оттам – от семейството на индоевропейските езици. Днес читателят няма нужда да бъде убеждаван в това, а сравнителното изучаване на древните и съвременните езици се е превърнало в доста по-специализирано занимание. Затова при редактирането на текста са изпуснати онези паралели със санскрит и латински, които за съвременния читател са загубили поясняващата си функция.

Първоначално текстът на граматиката бе набран от Марти Хачикян. На него дължим и някои от бележките под линия, които той постави при работата си по текста. При редакцията текстът е сверен с английското издание и допълнен на местата, където българският превод от 1927 г. пропуска или съкращава оригинала. Гръцкият текст е преобразуван в Unicode. Граматическата терминология е осъвременена и уеднаквена: вместо „именителен“, „родително-аблативен“, „винителен“ и „дателен падеж“ се използват „номинатив“, „генитив“, „акузатив“ и „датив“; когато се обсъжда морфологията, „локативният, инструменталният и дателният падеж“ са обобщени като „датив“, а в синтаксиса, следвайки Робертсън, се говори за аблатив, локатив и инструментал. Наклоненията и времената също са назовани с утвърдените днес латински термини: индикатив, конюнктив, оптатив, императив; презент, имперфект, аорист, перфект, плусквамперфект, футур; залозите – актив, медиум и пасив. На места в бележка под линия са обяснени някои понятия. Отпаднаха препратките към страниците на изданието от 1927 г.

В. Стойков

[Текстът на предговора от 1927 г. предстои да бъде набран.]

Приемът на „Кратката граматика“ надхвърли очакванията ми. Италианското издание вече две години се използва в училищата в Италия. Преводът е на проф. G. Bonaccorsi от Флоренция, който добави и свои ценни бележки. Немското издание излезе в издателство J. C. Hinrichs’sche Buchhandlung в Лайпциг. Преводът е на проф. д-р H. Stocks, Seminar-Oberlehrer в Котбус. На д-р Stocks бе предоставен списъкът с добавки и поправки (Addenda et Corrigenda) към настоящото трето издание. Освен това той внимателно преработи и разшири цялата книга. В началната ѝ част д-р Stocks добави много ценни илюстрации и препратки към немски трудове и така значително увеличи стойността на изданието за немските студенти. Готово е и френското издание. То излиза в издателство M. Paul Geuthner в Париж и издателят го представя като „първата граматика на новозаветния гръцки на френски език“ (la première grammaire en français du Grec du N. T.). Преводът е изпълнен сполучливо от проф. д-р Edouard Montet, ректор на Женевския университет. И той разполагаше със списъка с добавки и поправки към това издание. Холандското издание се подготвя под ръководството на проф. д-р H. Bavinck от Амстердам. Подготвя се и испанско издание от проф. John S. Cheavens, D.D., от Салтильо, предназначено за Мексико.

Длъжен съм специално да изкажа благодарност за голямата любезност на г-н H. Scott от Бъркенхед, Англия, който провери всяка препратка в граматиката и направи много ценни предложения. Проф. Walter Petersen, Ph.D., от Линдсбърг, Канзас, също ме задължи особено с изключително полезните си бележки по въпроси на сравнителното езикознание. Преп. A. R. Bond, Th.D., от Мариета, Джорджия, направи полезни предложения по типографски въпроси. Сред останалите, които ми помогнаха, ще спомена преп. проф. Samuel Dickey, D.D., от McCormick Theological Seminary в Чикаго, и преп. д-р Gross Alexander, редактор на изданията на Methodist Book Concern в Нашвил. Различни предложения на тези учени са включени тук-там в текста, освен в списъка с добавки и поправки, в допълнителната библиография и в значителните допълнения към глава VIII.

В заключение мога да добавя, че голямата граматика от мащаба на тази на Winer е към своя край, но тя не е предназначена да замести настоящата книга, която, вярвам, вече е намерила своето място. Надявам се да подобрявам всяко следващо издание с помощта на многото приятели, на които вече дължа толкова много. Радост е да виждам с каква жажда хора от всички страни и на много езици искат да познават гръцкия Нов Завет.

А. Т. Робертсън
Луисвил, Кентъки, 1912

Преподавам гръцкия език на Новия Завет от двадесет години, а гръцки изучавам от тридесет. Но времето е слабо мерило за истинския интерес на човек към гръцкия език, ако той наистина го обича – ако е истински филелин. Този благороден език не съдържа съкровище, сравнимо с Новия Завет. Много по-лесно бихме се лишили от Платон и Демостен, отколкото от Йоан и Павел. Смятам за чест и радост да помагам на младите служители да достигнат до правилно разбиране на гръцкия Нов Завет. В основата си екзегетиката е граматика. Това не е цялата екзегетика, но е нейното истинско начало.

Преди няколко години издадох малък „Конспект по синтаксис на гръцкия език на Новия Завет“ (Syllabus of New Testament Greek Syntax) за един от курсовете си по гръцки. Впоследствие книгата започна да се използва и в редица други учебни заведения. Сега искам да я заменя с по-обширно и пълно изложение на граматиката на Новия Завет, което все пак да не е твърде обемисто. През годините, а и съвсем наскоро, получих многобройни молби за граматика на Новия Завет, която да не е толкова елементарна като тези на Huddilston², Green³ или Harper и Weidner⁴, но и да не е толкова подробна и изчерпателна като тези на Winer, Blass или Moulton. Който е изучавал класически гръцки, не иска да започва отново с буквар, но може и да не е готов за по-критичните подробности на книга като тази на Winer. Граматиката на Новия Завет се преподава в последната година на повечето колежи и се започва в първата година на богословските семинарии. Именно в това ясно очертано и незаето поле (последната година в колежа и първата в семинарията) иска да навлезе тази „Кратка граматика“. Тук има незапълнено място в американската образователна система. Вече съм написал няколко глави от по-голяма граматика на гръцкия Нов Завет от мащаба на тази на Winer и ще се постарая да я завърша възможно най-скоро. Тази нужда обаче ще бъде задоволена и от новата граматика на Moulton, чиито блестящи „Пролегомени“ вече излязоха, да не говорим за солидния труд на Blass. Schmiedel и Schwyzer също работят по цялостна преработка на Winer, част от която вече е излязла. Изданията Winer–Moulton и Winer–Thayer все още се продават и го заслужават. Rademacher също подготвя „Neutestamentliche Grammatik“. Перспективата за достатъчно големи граматики в бъдеще е добра. Но междинният тип граматика е практическа и неотложна необходимост. Нужни са три типа граматики на Новия Завет: начална граматика за онези, които никога не са учили гръцки; задълбочена и пълна граматика за учени и за по-критична работа в семинарията; и междинна, удобна работна граматика за онези, които познават основите на гръцкия – както в учебната зала, така и в пасторската служба. Заетият пастор има нужда от „Кратката граматика“.

Гръцкият текст в настоящата граматика е този на Westcott и Hort, като постоянно са използвани и изданията на Nestle и Tischendorf. Приятно е да се отбележи колко често отличният критичен текст на Nestle съвпада с този на Westcott и Hort.

Планът на граматиката е определен от поставената цел. Изложението е възможно най-сбито, доколкото това позволява яснотата. Парадигмите не са дадени, понеже изучаващият вече ги познава, но има кратки обсъждания на вариантите във формите в Новия Завет. За преговор на формите могат да се използват граматиките на Hadley и Allen или на Goodwin.⁵ Критиката на възгледите на различните граматици е сведена до минимум. Мястото е отделено главно за положителното изложение на основните въпроси от граматиката на Новия Завет. Стремял съм се основните факти да бъдат представени така, че да събудят интереса на добре подготвените читатели, които познават атическия гръцки.

Тази граматика е написана след продължително изучаване на съвременните методи във филологията и изследването. Авторът признава, че е задължен особено на д-р Adolf Deissmann и д-р J. Hope Moulton, които поставиха началото на нова епоха в граматическото изучаване на Новия Завет. Резултатите от съвременното изследване на сравнителната граматика, новогръцкия език, надписите, папирусите и т.н. са постоянно имани предвид. Поради липса на място не можах да черпя обилно примери от тези съкровищници.

Интересът ми към новия метод на граматическо изучаване обаче води началото си от времето, когато за пръв път слушах John A. Broadus, „vir doctissimus“ (Gregory, Prolegomena, Vol. III, Nov. Test. Graece, p. 1266), да преподава гръцкия език на Новия Завет от гледна точка на сравнителното езикознание. Той го преподаваше така благодарение на работата си с Gessner Harrison от Университета на Вирджиния, който изнасяше лекции върху идеите на Bopp, когато те все още бяха новост в Америка. На този импулс дължа повече, отколкото на всичко друго. От десет години подготвям граматика на гръцкия Нов Завет и сега изпращам тази книга като своего рода поръчение от моя велик предшественик тук.

Не мога да се надявам, че не съм допуснал грешки. Казал съм това, което съм видял, и не съм се колебал да изложа нещата различно от съвременните граматики, ако истината ме е водила натам. Ще бъда благодарен за всяко указание за грешки или за предложения, които биха направили книгата по-полезна за целта, която си поставя.

Наричам тази книга „Кратка граматика на гръцкия Нов Завет“, а не „Кратка граматика на новозаветния гръцки“. Вече не можем да третираме гръцкия език на Новия Завет като диалект или говор (patois), още по-малко като свещен език, различен от всичко друго на земята. Той е просто говоримото κοινή на I в. сл. Хр., на което са писали хора с различна култура, но всички докоснати от Духа на Христос и запознати с гръцкия на Септуагинта (LXX); повечето от тях показват и познания по арамейския език на своето време. Повечето от писателите са били юдеи. Но това не е еврейски гръцки. Това е гръцкият език на група книги, а не отделен диалект.

Не мога да изброя тук всичките си задължения към многото автори, чиито трудове съм ползвал. В по-голямата граматика това ще бъде отбелязано подробно на всяка страница, но тук трябва да се задоволя с обща благодарност. Където ми се е сторило необходимо, съм споменал по име няколко автори. Никога няма да забравя няколкото месеца през 1905 г., прекарани сред граматическите съкровища на Бодлианската библиотека в Оксфорд, а по-късно и в Британския музей, нито многото любезности, които получих там. Тази граматика не претендира да е изцяло оригинална. Ако претендираше, това нямаше да е истина. И все пак не държа никого другиго отговорен за изразените в нея възгледи. Трудът няма да е напразен, ако чрез нея студентите бъдат въведени в по-пълно и по-дълбоко познание на Христовото богатство. Ταῦτα μελέτα, ἐν τούτοις ἴσθι (1 Тим. 4:15).

А. Т. Робертсън
Луисвил, Кентъки, 1908

Изминаха едва седем месеца, откакто първото издание на тази граматика излезе от печат. Сега тя вече е учебник в много американски учебни заведения, а още много ще я въведат през есента. Във Великобритания е издадена от Hodder & Stoughton. Италиански превод е под печат в издателство Libreria Editrice Fiorentina във Флоренция. Първокласни учени в много части на света посрещнаха книгата като отговор на отдавнашна нужда.

Грешките, особено в библиографията, бяха повече, отколкото би трябвало. С благодарност отбелязвам бележките по този въпрос от преп. проф. H. A. Kennedy, D.D., от Торонто, преп. проф. J. H. Farmer, D.D., от Торонто, преп. проф. Alexander Souter, D.D., от Оксфорд, преп. George Milligan, D.D., от Мъртли, Шотландия, преп. проф. Eberhard Nestle, D.D., от Маулброн, Германия, преп. проф. A. Debrunner, Германия, преп. проф. B. C. Deweese от Лексингтън, Кентъки, преп. J. C. C. Dunford и преп. проф. W. O. Carver, D.D., от Луисвил. Постарах се да освободя това издание от грешки, но не претендирам за съвършенство и ще продължа да приемам с благодарност указания за други грешки в бъдещите издания.

Общият план на „Кратката граматика“ ѝ налага неизбежни ограничения, които критиците ясно признават. Структурата на труда е оправдана от неговата цел. В това издание са направени някои дребни промени. Използвам случая да поздравя с най-добри пожелания всички труженици в областта на граматиката на Новия Завет.

А. Т. Робертсън
Май 1909

След като бяха изготвени печатните плочи за това издание, беше уговорено и немско издание на граматиката.

Abbott, Johannine Vocabulary (1905).

Abbott, Johannine Grammar (1906).

Bevier, Brief Greek Syntax.

Blass, Philology of the Gospels (1898).

Blass, Grammar of New Testament Greek (1905). Вж. също Kühner–Blass.

Boatti, Grammatica del greco del Nuovo Testamento (1908).

Boisacq, Les dialectes doriens (1891).

Brugmann, Grundriss der vergleichenden Grammatik (1892, 1901).

Brugmann, Griechische Grammatik (1900).

Brugmann, Comparative Grammar (Wright’s tr., 5 vols., 1895).

Brugmann, Kurze vergleichende Grammatik der indogermanischen Sprachen (1904).

Burton, Syntax of the Moods and Tenses of New Testament Greek (1893).

Buttmann, Grammar of New Testament Greek (1880).

Cary, Introduction to New Testament Greek.

Claflin, Syntax of Boeotian Dialect Inscriptions (1905).

Clapperton, First Steps in New Testament Greek.

Clyde, Greek Syntax (1876).

Conybeare and Stock, Selections from the LXX, with Grammar (1905).

Crönert, Memoria Graeca Herculanensis (1903).

Cremer, Biblico-Theological Lexicon of N. T. Greek (1892).

Curtius, Greek Etymology (1886).

Dalman, The Words of Jesus (1902).

Dalman, Grammatik des jüdisch-palästinischen Aramäisch (1895).

Deissmann, Bible Studies (1901).

Deissmann, Licht vom Osten (1908).

Deissmann, New Light on the New Testament (1907).

Deissmann, Philology of the Greek Bible (1908).

Delbrück, Die Grundlagen der griechischen Syntax (1879).

Delbrück, The Study of Language (1882).

Delbrück, Vergleichende Syntax der indogermanischen Sprachen (1893–1900).

Dieterich, Untersuchungen zur Geschichte der griechischen Sprache (1898).

Donaldson, New Cratylus (1859).

Farrar, Greek Syntax (1876).

Gildersleeve, Syntax of Classical Greek, Part I (1900), Part II (1911).

Giles, A Short Manual of Comparative Philology (1901).

Goodwin, Greek Grammar (1894).

Goodwin, Greek Moods and Tenses (1889).

Green, Handbook of the Grammar of the Greek New Testament (1904).

Gregory, Prolegomena. Tischendorf, Novum Testamentum Graece (1894).

Hadley and Allen, Greek Grammar (1895).

Harper and Weidner, Introductory New Testament Greek Method (1888).

Harrison, Greek Prepositions (1858).

Hatch, Essays in Biblical Greek (1892).

Hatzidakis, Einleitung in die neugriechische Grammatik (1892).

Heine, Synonymik des neutestamentlichen Griechisch (1898).

Heinrici, Der litterarische Charakter der neutestamentlichen Schriften (1908).

Helbing, Grammatik der Septuaginta. Laut- und Wortlehre (1907).

Hirt, Handbuch der griechischen Laut- und Formenlehre (1902).

Hoffmann, Die griechischen Dialekte (1891–1898).

Hoole, The Classical Element in the N. T. (1888).

Hort, Appendix (Vol. II) to Greek N. T.

Huddilston, Essentials of New Testament Greek.

Jannaris, Historical Greek Grammar (1897).

Kennedy, Sources of New Testament Greek (1895).

King and Cookson, Principles of Sound and Inflexion, etc. (1888).

Kroll, Geschichte der klassischen Philologie (1908).

Kühner–Blass, Ausführliche Grammatik, Erster Teil, 2 Bde (1890, 1892).

Kühner–Gerth, Ausführliche Grammatik, Zweiter Teil, 2 Bde (1898, 1904).

Mayser, Grammatik der griechischen Papyri. Laut- und Wortlehre (1906).

Meillet, Introduction à l’étude comparative des langues indo-européennes (1908).

Meister, Die griechischen Dialekte (1882, 1889).

Meisterhans, Grammatik der attischen Inschriften (1900).

Meltzer, Griechische Grammatik: Bd. I, Formenlehre; Bd. II, Bedeutungslehre und Syntax.

Meyer, Jesu Muttersprache (1896).

Monro, Homeric Grammar (1891).

Moulton (J. H.), Grammatical Notes in Expositor (1901) and Classical Review (1901, 1904); Characteristics of N. T. Greek, Expositor (1904).

Moulton and Milligan, Lexical Notes on the Papyri, Expositor (1908 сл.).

Moulton (J. H.), Introduction to N. T. Greek.

Moulton, Prolegomena to Grammar of N. T. Greek, 3rd ed. (1908).

Moulton (J. H.), The Science of Language (1903).

Moulton (W. F.) and Geden, Concordance to the Greek Testament (1897).

Müller, Historische Grammatik der hellenischen Sprache (1891).

Mutzbauer, Die Grundbedeutung des Konjunktiv und Optativ und ihre Entwicklung im Griechischen (1908).

Nachmanson, Laute und Formen der magnetischen Inschriften (1903).

Nägeli, Der Wortschatz des Apostels Paulus (1905).

Nestle, Novum Testamentum Graece (1906).

Oertel, Five Linguistic Lectures (1901).

Pallis, Ἡ Νέα Διαθήκη (1902).

Preuschen, Vollständiges griechisch-deutsches Handwörterbuch zu den Schriften des Neuen Testaments und der übrigen urchristlichen Literatur (1908 сл.).

Reinhold, De Graecitate Patrum Apostolicorum, etc. (1898).

Riemann et Goelzer, Grammaire comparée du grec et du latin (1897, 1901).

Rutherford, The New Phrynichus (1881).

Sandys, A History of Classical Scholarship, Vols. I–III (1906, 1908).

Sayce, Principles of Comparative Philology.

Schleicher, Vergleichende Grammatik (1876).

Schmid, Der Atticismus, etc., 4 Bde (1887–1897).

Schwyzer, Grammatik der pergamenischen Inschriften (1898).

Simcox, The Language of the New Testament (1890).

Simcox, The Writers of the New Testament.

Smyth (H. W.), The Greek Dialects (1894). The Ionic.

Sophocles, Greek Lexicon of the Roman and Byzantine Periods (1870).

Stahl, Kritisch-historische Syntax des griechischen Verbums (1907).

Sterrett, Homer’s Iliad (1907). Отличен очерк на Омировия диалект.

Sweet, History of Language (1900).

Swete, Introduction to the Old Testament in Greek (1900).

Thayer, Greek-English Lexicon of the New Testament (1887).

Thieme, Die Inschriften von Magnesia am Mäander und das Neue Testament (1906).

Thompson, A Greek Grammar for Schools, new ed. (1907).

Thompson, The Greek Tenses in the New Testament (1895).

Thumb, Die griechische Sprache im Zeitalter des Hellenismus (1901).

Thumb, Handbuch der neugriechischen Volkssprache (1895).

Tischendorf, Novum Testamentum Graece, 2 Vols., editio octava (1869, 1872).

Trench, Synonyms of the New Testament (1890).

Vincent and Dickson, Handbook of Modern Greek (1887).

Viteau, Étude sur le grec du Nouveau Testament (Le Verbe, 1893; Sujet, 1896).

Völker, Syntax der griechischen Papyri, I (1903).

Votaw, The Use of the Infinitive in Biblical Greek (1896).

Wackernagel, Die griechische Sprache (Die Kultur der Gegenwart, Teil I, Abt. 8, 1905).

Wellhausen, Einleitung in die drei ersten Evangelien (1905).

Westcott and Hort, Greek New Testament.

Whitney, Sanskrit Grammar (1891).

Winer–Moulton, много издания.

Winer–Schmiedel (and Schwyzer), излязла е само част.

Winer–Thayer, много издания.

Многобройните издания на гръцки папируси и голяма част от надписите могат да се намерят в различни библиотеки в Америка и в чужбина. Библиотеката на институцията, в която преподавам, притежава доста пълна колекция от тази непрекъснато разрастваща се поредица.

Заглавията на най-важните издания на надписи и папируси са:

Archiv für Papyrusforschung, Wilcken.

Audollent, Defixionum Tabellae (1904).

British Museum Papyri, F. G. Kenyon (1893, 1898).

Cauer, Delectus inscriptionum Graecarum (1883).

Cooke, North Semitic Inscriptions (1903).

Corpus Papyrorum Raineri (1895).

Dittenberger, Orientis Graeci Inscriptiones Selectae (2 vols., 1903–1905).

Florence Papyri (1905).

Gaertringen und Paton, Inscriptiones Maris Aegaei (1903, 1908).

Geneva Papyri (1896, 1900).

Goodspeed, Greek Papyri from the Cairo Museum (1902).

Grenfell and Hunt, Amherst Papyri (1901, 1905).

Grenfell and Hunt, Fayûm Towns and their Papyri (1900).

Grenfell and Hunt, Hibeh Papyri (1906).

Grenfell and Hunt, Oxyrhynchus Papyri (1898 сл.).

Grenfell and Hunt, Tebtunis Papyri (1901 сл.).

Griechische Urkunden (Berlin Papyri, 1895 сл.).

Hicks and Hill, Greek Historical Inscriptions (1901).

Inscriptiones Graecae (Berlin), 1873–1908, XIV Vols.

Kern, Die Inschriften von Magnesia am Mäander (1900).

Letronne, Recueil des inscriptions grecques et latines de l’Égypte (1842–1848).

Mahaffy, Petrie Papyri (1891).

Michel, Recueil d’inscriptions grecques (1900).

Paris Papyri (1865).

Paton and Hicks, Inscriptions of Cos (1891).

Solmsen, Inscriptiones Graecae ad inlustrandas dialectos selectae (1905).

Turin Papyri (1826).

За по-пълен списък вж. Moulton, Prolegomena, p. 251 сл.; Mayser, Grammatik der griechischen Papyri, S. vii сл.

Angus, Modern Methods in N. T. Philology (Harvard Theological Review, Oct. 1909); The κοινή, the Language of the New Testament (Princeton Theological Review, Jan. 1910).

Buck, Greek Dialects (1910).

Cremer, Biblisch-theologisches Wörterbuch (1902).

Deissmann, Neue Britische Sept.-Arbeiten (Neue Jahrbücher, 1909).

Deissmann, Die Urgeschichte des Christentums im Lichte der Sprachforschung (Internationale Wochenschrift, Oktober 1909).

Deissmann, Light from the Ancient East (1910).

Dieterich, Die präpositionalen Präfixe in der griechischen Sprachentwicklung (Indogermanische Forschungen, März 1909).

Harnack, Sayings of Jesus (1908).

Harnack, Acts of the Apostles (1909).

Hawkins, Horae Synopticae (2nd ed., 1909).

Milligan, Selections from the Greek Papyri (1910).

Moulton–Dieterich, Einleitung in die Sprache des Neuen Testaments (1911).

Petersen, Greek Diminutives in -ιον. A Study in Semantics (1910).

Psichari, Essai sur le grec de la Septante (1908).

Radermacher, Neutestamentliche Grammatik (1911).

Robertson–Bonaccorsi, Breve grammatica del Nuovo Testamento greco (1909).

Robertson–Montet, Grammaire du grec du Nouveau Testament (1911).

Robertson–Stocks, Kurzgefasste Grammatik des neutestamentlichen Griechisch mit Berücksichtigung der Ergebnisse der vergleichenden Sprachwissenschaft und der Κοινή-Forschung (1911).

Souter, Novum Testamentum Graece (1910).

Thackeray, A Grammar of the Old Testament in Greek, Vol. I (1909).

Thomson, The Language of Palestine during the Time of Our Lord.

Thumb, Prinzipienfragen der Koine-Forschung (Neue Jahrbücher, 1906).

Thumb, Handbuch der griechischen Dialekte (1909).

Thumb–Angus, Handbook of the Modern Greek Vernacular (1912).

Wilcken, Die Forschungen über die hellenistische Sprache in den Jahren 1902–1904.

1. Съществува съвременен метод. Според стария подход гръцкият език на Новия Завет се е смятал за нещо отделно – особен вид гръцки, несравним с нищо друго на земята, религиозен диалект, единствено подходящ за изразяване на християнската истина. Терминът „библейски гръцки“ се е смятал за правилното название на особения тип гръцки език, който се среща в Септуагинта (LXX) и в Новия Завет. Съвременният метод се стреми да изучава езика на Новия Завет като част от едно по-голямо цяло, а не като изолирано явление. Старият спор на пуристите и хебраистите – дали гръцкият на Новия Завет е напълно подобен на „класическия“ гръцки, или е изпълнен с много хебраизми – отдавна е загубил интереса на учените, но целият въпрос получи нова насока.

2. Еволюционният принцип е приложим и към езика. Всеки член на индоевропейското езиково семейство има обща основа с останалите. Някои от тези езици са в много тясна връзка помежду си. Затова сравнителното езикознание е съществено помагало за съвременния изследовател на новозаветния гръцки. Известни познания по сравнителна граматика могат да се получат от всеки от многобройните наръчници по този предмет. Гръцкият не е език, който стои напълно сам за себе си. Санскрит, латински и други езици хвърлят много светлина върху развитието на гръцкия.

3. Самият гръцки език е едно цяло и трябва да се разглежда като такова. Той има дълга и забележителна история, но езикът, който днес се чува по улиците на Атина, в основните си черти е същият, който Аристофан предава в своите комедии. Всъщност новогръцкият се различава от езика на Омир не повече, отколкото съвременният български – от старобългарския. Трябва да се имат предвид и различните гръцки диалекти. Понятието „гръцки“ е достатъчно широко, за да обхване Омир и Софокъл, Херодот и Тукидид, Платон и Плутарх, Демостен и Павел, Йоан и Трикупис (гръцки държавник от XIX в.). Гръцкият език не е мъртъв. Езикът има история и може да бъде правилно разбран само ако се погледне на целия му път.

4. По-старите граматики приемаха литературния атически диалект за основа на новозаветния гръцки и оставяха всички останали диалекти извън полезрението си, освен в бележки под линия. Дори към по-късния атически се отнасяха несправедливо, а говоримият език почти не беше вземан под внимание. През последните години той получава по-заслужено внимание в съвременните граматики. Учените вече виждат, че именно потокът на говоримия език е онова, което се е запазило без прекъсване. Новогръцкият говорим език трябва да се сравнява с древногръцкия говорим език, за да се проследи правилната линия на развитие. Литературният език винаги е повече или по-малко изкуствен и откъснат от живота на народа. Езикът е живот и трябва да се изучава като живот, ако искаме да разкрием тайните му.

5. Затова задачата на граматика е да регистрира и да тълкува фактите, а не да ги създава или да ги изкривява в полза на някаква теория. Начинаещият в изучаването на синтаксиса трудно се освобождава от мисълта, че граматиките и речниците управляват езика. Те само го тълкуват – по-правилно или по-неправилно, според случая. Авторитетът в езика не са книгите за езика, а хората, които го говорят и пишат. Употребата на най-образованите писатели определя литературния стил на един език, а целият народ – говоримия език. Промените в езика не могат да бъдат спрени иначе освен със смъртта на самия език.

6. Постоянно трябва да се търси собственият дух на гръцкия език. Лесно е един гръцки израз да се обясни чрез английски или немски. Това е порок на много граматики. На гръцкия трябва да се позволи да бъде себе си и да има собствена гледна точка. Добрият гръцки може да бъде много лош български и обратно. За справедлива и съпричастна оценка на гръцкия е наложително да се гледа на езика от гръцка гледна точка.⁶ Последователното прилагане на този принцип ще предпази от обяснения от рода на това, че един предлог е употребен „вместо“ друг или едно време – „в смисъла“ на друго.

1. Най-сетне сме в състояние да отговорим правилно на този въпрос. Затруднението винаги е било до голяма степен изкуствено – породено от предубеждения и от липса на нужната перспектива при използването на известните факти. Новите открития на папируси в Египет (Фаюм, Оксиринх и др.) обаче хвърлиха изобилна светлина върху този въпрос. Надписите от Мала Азия по-специално дават много сведения за говоримото κοινή. Дори остраките⁷ имат какво да кажат за езика на народа. Д-р Adolf Deissmann от Хайделберг и д-р J. H. Moulton от Манчестър първи приложиха новите знания към гръцкия език на Новия Завет – и то с блестящ успех. Д-р Flinders Petrie от Лондон и д-р Grenfell и д-р Hunt от Оксфорд са главните съвременни изследователи на египетските папируси, но сега много учени, като Mayser, Völker и др., работят усърдно в тази граматическа област. Свободната употреба на ἐν например се среща в папирусите така, както и в Новия Завет.

2. Основното, което стана ясно, е нещо, което по някакъв начин се знаеше и преди: Новият Завет е написан на говоримия гръцки език на своето време. Наистина тук-там има литературни влияния (особено в писанията на Лука и Павел и в Посланието към евреите), но като цяло новозаветните книги отразяват говоримия език – при това в никакъв случай не на неграмотни хора, освен ако някакви следи от това не се забелязват във 2 Петрово и в Откровение. Затова в Новия Завет има живост и непосредственост, каквито обикновено липсват в книгите, написани в строг литературен стил.

3. Новогръцкият говорим език показва непрекъсната линия на развитие от говоримия език на Новия Завет. Така се хвърля светлина назад във времето, която е полезна в много отношения. Общият поток на говоримата реч продължава да тече.

4. Гръцкият език на Новия Завет, който се е употребявал практически еднообразно в по-голямата част от римския свят, се нарича общ гръцки, или κοινή.⁸ Това не значи, че той не е бил добър гръцки, а че е бил гръцкият в обща употреба. Съществувало е литературно κοινή и говоримо κοινή. Плутарх е добър образец на литературното κοινή, докато папирусите, както и по-голямата част от Новия Завет, са главно на говоримото κοινή.

5. Самото κοινή е наследник на миналото. Различните гръцки диалекти са се слели върху атическа основа. Затова κοινή е по-богато откъм думи и форми от всеки от по-старите диалекти. Срв. отношението на съвременния английски към различните езици, които са допринесли за неговата сила и разпространение. Йонийският, дорийският, еолийският, северозападногръцкият и другите диалекти са дали своя принос за общия резултат. Употребата на номинатив сред акузативи в беотийския диалект например удивително напомня Откровение. По същия начин и липсата на футурно причастие е сходна с Новия Завет.

6. Гръцкият на Новия Завет не е преводен език и затова в повечето отношения се различава коренно от Септуагинта, в която на всяка крачка личи еврейският начин на изразяване. Като цяло Новият Завет съдържа книги, написани свободно на говоримото κοινή. Следи от преводно влияние обаче има в многобройните цитати от Септуагинта и от еврейския текст, както и във вероятния арамейски оригинал на Евангелието на Матей и изобщо в беседите на Исус, макар самият Исус вероятно да е говорил и гръцки, и арамейски. Лука в своето Евангелие и в Деянията може да е разполагал с арамейски (или дори еврейски) източници (писмени или устни) за част от сведенията си. Срв. началните глави на двете книги. Но като цяло по езика си Новият Завет стои на съвсем различно равнище от Септуагинта, макар и да прилича на нея в много изрази.

7. Все пак в Новия Завет се забелязва известно влияние на еврейския и арамейския. Но семитското влияние съвсем не е толкова голямо, колкото някога се е смятало. Грешаха и пуристите, и хебраистите. Вече не може всяко отклонение от класическия литературен стил да се обяснява като хебраизъм, щом същото явление е обичайно в египетските папируси. В сравнение с цялото семитското влияние не е много голямо, макар да е реално и несъмнено. Повечето читатели са били юдеи и всички са познавали еврейския Стар Завет и Септуагинта, а писанията им по различни начини носят белезите на това познание. В Лука 20:12 προσέθετο τρίτον πέμψαι (букв. „добави да изпрати трети“) следва еврейския израз; срв. Изх. 14:13 οὐ προσθήσεσθε ἔτι ἰδεῖν (букв. „няма да добавите да видите отново“).

8. Латинското влияние е наистина много слабо – около 30 думи, като κεντυρίων (центурион, стотник), и няколко израза. Рим е имал в Палестина свои войници и свои закони и този факт е оставил следи в Новия Завет.

9. Самото християнство има определен принос в езика на Новия Завет. Доколкото Евангелието трябва да изрази нови идеи, на стари думи като κηρύσσω („разгласявам“, „провъзгласявам“) се дава нов смисъл („проповядвам“) или навлизат нови думи като καλοδιδάσκαλος („учител на доброто“, Тит 2:3). Папирусите обаче ни научиха да бъдем предпазливи с т.нар. ἅπαξ λεγόμενα.⁹ Като правило Новият Завет несъмнено е взел готовия език на своето време и е вложил християнското съдържание в този глинен съд.

10. Наистина има разнообразие на дарбите. Всеки новозаветен писател има свой стил и своя гледна точка; стилът му до известна степен се променя според темата, възрастта на автора и характера на съчинението (вж. Simcox, The Writers of the New Testament). Всичко това е естествено и може да се илюстрира с разнообразието при един и същ писател, например при Шекспир или Милтън. Като се вземе всичко предвид, сега, когато знаем много от фактите за гръцкия език на Новия Завет, той се оказва точно такъв, какъвто с право можем да очакваме, познавайки Божия начин на действие. Такъв накратко е езикът, на който на човечеството е бил даден най-великият сборник от книги в света – Новият Завет.

1. Правопис. Не е лесно да се определят принципите, по които да се решават проблемите на новозаветния правопис (ортография). Най-напред стои въпросът за текста, понеже ръкописите се различават значително.

а) При правописа обичайните принципи на външните свидетелства трудно се прилагат. Не винаги можем да се позоваваме например на „неутралния“ тип текст срещу „западния“ или на досирийските типове срещу „сирийския“, макар понякога да можем да направим това.¹⁰ Така „сирийският“ тип текст навсякъде чете Καπερναούμ, а не Καφαρναούμ. Преписвачите са имали различни мнения за правописа. Така Синайският кодекс (א) предпочита ι пред ει, а Ватиканският (B) обича ει вместо ι. Освен това преписвачът постоянно е бил изкушаван да поправя правописа на документа си според правописа на своето време. Трудно е да сме сигурни, че документ от IV в. ни предава правописа от I в. Нещо повече, преписвачът не винаги е бил компетентен съдник и е можел да стане жертва на итацизма – да смесва гласни и дифтонги, които по онова време вече са се произнасяли еднакво. Пример за това е тенденцията в по-късния гръцки много гласни и дифтонги да се сливат в звука „и“. Така могат да се смесват ει, ι, η, ῃ, υ, υι, οι, а също ε и αι, ο и ω. Много форми на -εια са съкратени на -ια, напр. λογία, ἐριθία.

б) Крайното ν на σύν обикновено остава непроменено, както в συνπάσχω, макар и не винаги, напр. συγγενής. При ἐν звукът ν обикновено се асимилира, напр. ἐμβάλλω, но имаме и ἐνκρίνω. Подвижното ν пред гласни е навсякъде в съгласие с гръцката употреба, но се среща много често и пред съгласни, макар и не винаги, напр. πᾶσιν τοῖς κτλ. (Мат. 5:15). Westcott и Hort имат οὕτως пред съгласна 196 пъти, а οὕτω – само 10 пъти. Така οὕτως καὶ κτλ. (Мат. 17:12). Ръкописите се различават и по употребата на двойни съгласни, напр. ἀρραβών или ἀραβών (2 Кор. 1:22).

в) Елизията (изпадането на крайна гласна) е до известна степен произволна. Тя е много по-рядка, отколкото в по-ранния гръцки. Хиатусът (сблъсъкът на гласни на границата между думите) не се е смятал за толкова неприемлив в късния гръцки; срв. йонийските писатели. Д-р Hort казва, че „елизия се прави редовно и без колебание пред местоимения и причастия, а също пред често срещани съществителни, като ἀπ᾽ ἀρχῆς, κατ᾽ οἶκον. В останалите случаи има голямо разнообразие и случайни колебания“ (New Testament in Greek, Vol. II, Appendix, p. 146).

г) Кразисът (сливането на крайната гласна на една дума с началната гласна на следващата) е рядък и най-обичайният пример е καί, особено пред ἐγώ, ἄν, ἐκεῖνος, ἐκεῖ, напр. κἀμοί в Лука 1:3, но καὶ ἐγώ в Лука 2:48.¹¹

д) Контракцията (сливането на гласни в една сричка) като цяло е в съгласие с по-стария атически гръцки, макар отново да се забелязва йонийско влияние във форми като ὀρέων (Откр. 6:15).

е) Силното придихание понякога се среща там, където в по-стария гръцки не е обичайно, напр. ἀφίδω (Фил. 2:23), поради изчезналата дигама¹² или по аналогия с ἀφοράω; то се среща от време на време и в по-ранния говорим език (Mullach, Meisterhans). Такива примери са обичайни в папирусите. Така някои ръкописи четат ἀφελπίζοντες в Лука 6:35 (срв. ἀφηλπικώς в „Пастир“ на Ерм). Westcott и Hort приемат ἐφ᾽ ἑλπίδι в Рим. 8:20, а добри ръкописи дават οὐχ ὀλίγος в Деян. 12:18. Придиханията не са били изписвани в ръкописите до много след новозаветното време, освен когато аспирацията се е проявявала в съгласната (π → φ, τ → θ и т.н.). В този период на езика аспирацията се засилва, докато в новогръцкия се наблюдава обратното, защото придиханието не се произнася. Срв. колебанието с h в говора на лондонските кокни.

ж) Протетичната (предната) гласна изпада в θέλει (Йоан 5:21) вместо ἐθέλει, както още при Омир, но винаги ἤθελον (Гал. 4:20).

з) При собствените имена понякога еврейското име просто се транслитерира, напр. Δαυείδ, а при други се прави опит от него да се направи гръцка дума, напр. Ζαχαρίας; в това отношение обаче ръкописите често се различават.

и) Папирусите ни помагат доста в правописните въпроси, но трябва да се помни, че много от запазените в тях документи са писани от необразовани хора и затова не отразяват вярно употребата на времето. Същото важи и за новозаветните ръкописи. Дори Александрийският (A) и Ватиканският (B) кодекс имат χεῖραν – с двойно акузативно окончание – в Йоан 20:25, и много папируси показват същата форма (Moulton, Characteristics of N. T. Greek, Expositor, May 1904). Затова д-р Moulton защитава акузатива μείζων, а не μείζω, която някои ръкописи имат в Йоан 5:36. По същия начин той смята, че макар добри унциални ръкописи да имат πλήρης като несклоняемо, както в папирусите от II в. нататък, по-вероятно е в Йоан 1:14 преписвачите да са променили πλήρη на πλήρης, за да го приспособят към по-късната употреба. Както вече беше отбелязано, ἐάν и ἄν често се употребяват едно вместо друго в по-късното κοινή. Формата τέσσερα обаче, макар и обичайна в Новия Завет, е рядка в папирусите, докато λήμψομαι е доста последователно засвидетелствана след птолемеевия период.

2. Ударение. Това е трънлив въпрос.

а) Не е отдавна времето, когато познавачите на гръцки демонстрираха пренебрежение към ударенията и ги поставяха безразборно или изобщо не ги поставяха. Дори и днес не е рядкост да се видят печални грешки в съвременни книги, които използват гръцки. Но „поне в Англия всеки, който иска да бъде добре приет в обществото, ще поставя правилно ударенията в своя гръцки“ (Chandler, Greek Accentuation, p. xxiii).

б) Когато обаче попитаме какво е правилното ударение на гръцките думи, веднага изпадаме в затруднение. Знаем фактите само от ръкописите и граматиките. Ранните гръцки ръкописи изобщо не отбелязват ударения, а са писани с унциални букви без интервали между думите (scriptio continua). Предполагало се е, че читателите знаят ударенията и придиханията, както е било и с еврейските гласни знаци. Така и в български ударението обикновено не се отбелязва в писмото, макар разбира се да съществува. В най-добрия случай ръкописите предават ударенията на своето време, както са ги получили. В говоримия език ударението е устойчиво, но с неизбежни промени тук и там. Древните гърци са били не по-малко чувствителни към неправилно произнесена дума, отколкото образованата публика днес във всяка страна. Знаем как ударението се употребява в новогръцкия, но не можем да бъдем сигурни за древното ударение във всички случаи.

в) Не можем да проследим историята на ударението от Омир до времето на гръцките граматици, но писмената система на ударенията се приписва на Аристофан Византийски около 200 г. пр. Хр.

г) Не сме сигурни и какво точно е било ударението. Само повишаване на тона на гласа ли е било, или е включвало и сила (динамично ударение)? Удължавало ли е ударената сричка? Последното на практика е така в новогръцкия, но изглежда не е било така в по-древните времена. Изглежда, че с времето ударението постепенно е включило и височината, и силата на гласа, макар за силата това да е съмнително. Първоначалната стойност на ударението е била височината на тона. Не е възможно да се формулират правила за гръцкото ударение освен в общи линии. Понякога противопоставянето се изразява чрез ударението, както в български различаваме вълна́ и въ́лна; така в гръцки τί и τὶς. Ударението служи и за изразителност и често се определя от благозвучието. Едно нещо обаче може да се каже със сигурност: при четене думата трябва да се ударява там, където е ударението ѝ. Тази баналност не е без смисъл, ако човек чуе как се чете гръцки на глас.

д) Изглежда, че Новият Завет не се различава съществено по ударенията от по-ранния гръцки, но трябва да помним, че ни липсват сведения и за двата източника. Разликата между глаголни форми все още се показва чрез ударението, напр. βάπτισαι (Деян. 22:16). Westcott и Hort обаче печатат ἴδε както там, където е запазена глаголната сила (ἰδέ в атически; срв. Рим. 11:22), така и там, където думата е само междуметие (Марк 11:21). Проклитиките¹³ се срещат без ударение, напр. ἐκ, εἰς. Енклитиките се употребяват както в по-ранния гръцки, макар понякога енклитичната дума да носи известно логическо ударение, напр. τινα в Деян. 5:36. Πρὸς ἐμέ е рядко (Деян. 22:8), а πρός με е обичайно (Деян. 22:10, 21). В Мат. 3:14 редица ръкописи имат πρὸς μέ (срв. LXX). Понякога ударението е съществено за смисъла, напр. τῷ (а не τῳ) в 1 Кор. 15:8. Несклоняемите собствени имена често носят ударение на последната сричка, напр. Βηθσαϊδά. В собствените имена ударението обикновено е рецесивно (отдръпва се възможно най-назад), напр. Τύχικος, но Χριστός запазва ударението на отглаголното прилагателно.

3. Произношение. Тук става дума за звуковете на гласните и съгласните, защото в истинския смисъл ударението е елемент на произношението.

а) Как новозаветните писатели са произнасяли своите гласни и съгласни? За да отговорим правилно на този въпрос, трябва да отговорим на друг: пазят ли съвременните гърци древното произношение? Мнозина от тях смятат, че го пазят. В „Произношението на древногръцкия“ от Blass (Pronunciation of Ancient Greek, прев. Purton, 1890) се разказва забавната история как Стивън Гардинър, канцлер на Кеймбриджкия университет, предложил през 1542 г. да се отказва научна степен и да се изключват от Сената всички, които не произнасят еднакво αι и ε и които различават в произношението οι, ει и ι. Еразъм бил въвел тежка ерес! Канцлерът Гардинър обаче бил възприел гръцкото произношение такова, каквото то дошло в Западна Европа от византийските учени по време на Ренесанса. А те донесли собственото си произношение на гръцки, не това на древните.

б) Еразъм е бил прав в основното, макар диалектите отчасти да говорят против него. Древните гърци като правило не са произнасяли еднакво αι и ε. Повечето от тях са различавали οι, ει, ι, υι, υ, η, ῃ. Не всички са произнасяли β като „в“, нито δ като английското th. Новогръцкият предава звука „б“ чрез μπ, а звука „д“ – чрез ντ. Придиханието обикновено се е произнасяло от древните, както доказва ἐφ᾽ ἵππων. Hadley (Essays Philological and Critical, p. 140) показва голяма разлика в произношението между гръцкия от X и от XIX в. Освен това можем да проследим промените назад, докъдето стигат ръкописите. Но още у ранните беотийци тези промени вече са протичали, защото те са писали τῦς ἄλλυς вместо τοῖς ἄλλοις. В Новия Завет ζ вече губи звука „д“ (дз) и на практика се превръща в нашето „з“. Сигурно е, че новозаветният гръцки не се е произнасял точно като новогръцкия, а много повече като говоримия атически от времето на Демостен. Говоримите надписи на различните ранни гръцки диалекти показват голямо разнообразие в произношението и правописа. Но някои от тенденциите на новогръцкия вече се проявяват в κοινή. Така η в атически се е произнасяло като отворено „е“, а в κοινή вече клони към „и“. Придихателните експлозивни съгласни (φ, θ, χ) в κοινή са станали спиранти (проходни).

4. Пунктуация. Пунктуацията е работа на съвременния издател, понеже в гръцките ръкописи думите са писани слято. Параграфите са отделяни едва късно, макар грубо деление на глави да се забелязва рано. Пунктуацията е резултат от тълкуване. В това отношение древните изцяло са били лишени от нашите съвременни удобства. Вж. промяната на мястото на точката в израза ἓν ὃ γέγονεν в Йоан 1:3. Westcott и Hort поставят точката така: ἕν. ὃ γέγονεν κτλ. Вж. също в Йоан 7:21 мястото на точката спрямо διὰ τοῦτο. Като правило немските издатели поставят препинателни знаци твърде щедро – според немските, а не според гръцките представи. Недостигът на материал за писане е правел важно да се използва цялото пространство. Днешният изследовател на Новия Завет има много удобства, каквито Тимотей не е имал, когато се е посвещавал на четенето на Павловите послания и другите Писания. В посланията на Павел понякога се нуждаем от тире (2 Тим. 4:15 сл.) заради силата на чувството. В библейския текст често е нужна скоба (Йоан 1:15), особено в Павловите послания.

1. История на гръцките склонения.

а) Имената (както съществителните, така и прилагателните) в гръцки имат три склонения, макар разликата между тях да не е лесно да се направи. Сред гърцистите има доста голямо съгласие относно броя на склоненията, но не и относно основанието за това деление. Първо и второ склонение наистина имат основи на гласна и се различават по това, че при едното основата завършва на α, а при другото – на ο. Трето склонение обаче не е изцяло склонение на съгласна, защото някои основи не показват никаква следа от крайна съгласна, дори от изчезнала дигама, напр. πόλι-ς, ἄστυ. Склоненията се различават по това, че генитивът единствено число в трето склонение винаги има добавен суфикс -ος, но дори в това отношение първо и второ склонение са в съгласие помежду си.

б) Освен това, докато новогръцкият доста добре запазва трето склонение с много колебания в падежните окончания, в говоримия език той има и допълнително склонение, което в единствено число има основа на гласна, а в множествено – основа на съгласна, и така съчетава първо или второ склонение с трето, напр. παπᾶς, παπάδες. Тази форма на метаплазъм (преминаване от едно склонение в друго) се среща и в по-ранния гръцки. В новогръцкия говорим език тя си е извоювала трайно място. Новият Завет показва редица примери за такъв преход от второ към трето склонение, напр. σαββάτῳ (Лука 14:1), но σάββασιν (Мат. 12:1). По същия начин имаме ὁ πλοῦτος (Еф. 1:18) и τὸ πλοῦτος (Еф. 1:7). Преминаването от първо към трето склонение е рядко, но ἡ νίκη (1 Йоан 5:4) става τὸ νῖκος в 1 Кор. 15:55. В ἑκατοντάρχῃ (Мат. 8:13) имаме първо склонение, а в ἑκατόνταρχον (Деян. 22:25) – второ. Така имаме и Λύστραν (Деян. 14:6), и Λύστροις (Деян. 14:8). Като цяло обаче склоненията запазват добре своята цялост както в папирусите, така и в Новия Завет.

в) Тенденцията към сливане на падежните форми, която е толкова силна в индоевропейските езици, допълнително е заличила до известна степен разликите между склоненията. По този въпрос, както и за историята на падежите, вж. главата за синтаксиса на падежите (гл. XIV). При всички съществителни трябва да се установи коренът (първичен или производен) и падежното окончание. Тази наука за образуването на думите (на немски Wortbildung) е необходима за всеки, който изучава езика сериозно.

2. Особени форми в първо склонение.

а) Йонийският генитив σπείρης (Деян. 10:1) според Deissmann е правило в папирусите, но новогръцкият запазва -ας. Срв. също συνειδυίης в Деян. 5:2 и други подобни примери. Т.нар. дорийски генитив се среща в Новия Завет, както и в папирусите и в новогръцкия. Така имаме βορρᾶ (Лука 13:29), но Ἀνδρέου (Марк 1:29). Срв. също генитива Μάρθας (Йоан 11:1). В ръкописите има голямо колебание между Μαρία (Мат. 1:16) и Μαριάμ (Мат. 13:55); второто е еврейската, несклоняема форма, а първото – елинизираната, склоняема. Д-р Hort отстоява формата Μαριάμ винаги за сестрата на Лазар. В Новия Завет и в късния гръцки формата на -άρχης като правило измества тази на -αρχος, напр. πολιτάρχας (Деян. 17:6). Μωϋσῆς има акузатив Μωϋσῆν, но генитив Μωϋσέως (по трето склонение).

б) Номинативът единствено число в първо склонение няма окончание при съществителните от женски род, а при основите от мъжки род има -ς. Номинативът множествено число има -ι при всички основи.

в) Вокативът няма окончание в единствено и множествено число, но при съществителните на -της гласната на основата се скъсява от ᾱ на ᾰ.

г) Окончанието на генитива-аблатив единствено число в гръцки се явява в различни форми: -ος, -ς, -σιο, -οιο, -ιο, -ο. Вж. многобройните примери у Омир. Първо склонение използва -ς при съществителните от женски и -ιο при тези от мъжки род. Но -ιο губи ι и α на основата се слива с ο, след като под йонийско влияние αο е станало εο. Атическият има йонийска основа. В йонийския този генитив-аблатив се явява като -εω и у Омир се произнася като една сричка. Окончанието за генитива-аблатив множествено число -ων е едно и също за всички склонения. Дългото ᾱ е станало ω, а μ – ν. Това ω се слива с гласната на основата α и дава -ῶν (срв. K. Brugmann, Griechische Grammatik, S. 238).

д) Дативът (с който в гръцки са се слели локативът и инструменталът) като правило има в първо склонение едно и също окончание в единствено и множествено число. За трите падежа в единствено число в първо склонение се използва дативната форма (-αι). Това ι се слива с гласната на основата ᾱ (η) в ᾳ, ῃ. Все пак е запазен остатък от първоначалното локативно окончание за единствено число -ι, напр. χαμα-ί, макар ᾳ и ῃ да могат да се обяснят и като дативни форми. Двете форми тук лесно се сливат. У Омир има няколко остатъка от инструменталното окончание за единствено число -φι, напр. βίη-φι. В множествено число трите падежа използват локативното окончание -σι (с фонетично ι пред него, според Schleicher), а също (Giles, p. 289) инструменталните -αις и -οις. Омир употребява инструменталното окончание за множествено число -φιν във форми като κεφαλῆ-φιν. От стария асоциативен (социативен) падеж в множествено число не е останал нито един пример.

е) Акузативът единствено число има в гръцки две окончания: -ν и -α. Гръцкият употребява ту -ν (от -μ), ту -α. В папирусите обаче и в някои ръкописи, напр. на Новия Завет, говоримият език използва и двете окончания едновременно, напр. χεῖραν, νύκταν (разбира се, примери от трето склонение). Новогръцкият говорим език обикновено напълно изпуска -ν. Окончанието за акузатив множествено число в това склонение е -νς. Разбира се, ν изчезва пред ς. Трето склонение обаче използва само -ας без ν.

3. Особени форми във второ склонение.

а) Т.нар. атическо второ склонение почти е изчезнало в Новия Завет, както е изчезнало напълно и в новогръцкия. Все пак Κῶ се среща като акузатив в Деян. 21:1, а Ἀπολλῶ е генитив (1 Кор. 3:4).

б) Θεός винаги се употребява като вокатив в Новия Завет (Йоан 20:28), освен в Мат. 27:46 в цитата от Пс. 22:1 (в LXX 21:2), където обаче се чете θεός. Формата θεέ все пак се среща няколко пъти в Септуагинта, напр. Съд. 21:3.

в) Името Ἰησοῦς има формата Ἰησοῦ за всички косвени падежи освен акузатива, който е Ἰησοῦν.

г) Ὀστέον е контрахирано в Йоан 19:36 (ὀστοῦν), но не и в множествено число: ὀστέα (Лука 24:39) и ὀστέων (Мат. 23:27). В Мат. 2:3 Ἱεροσόλυμα е все още множествено число среден род, а πᾶσα се употребява с неизразено πόλις, както ἡ се употребява при несклоняемата форма Ἰερουσαλήμ (Откр. 3:12). Νοῦς има акузатив νοῦν (1 Кор. 2:16), но генитив νοός и датив νοΐ (по трето склонение). Вж. Еф. 4:23.

д) Второ склонение (на -ο) няма специфично женска флексия, каквато има първо склонение (на -α). Думи от женски род като ὁδός обаче се срещат с окончанията на мъжкия род. Разликите във флексията между това склонение и основите от мъжки род в първо склонение са няколко. Окончанието на генитива-аблатив единствено число -ου е резултат от контракцията на -οο, след като ι е изпаднало (-οιο). Омир обаче често го пази като -οιο. Първоначалното аблативно окончание се е запазило в гръцки в наречия като οὐρανόθεν („от небето“) и в наречията на -ως. Окончанието за генитива-аблатив множествено число -ων не се е слело с ο на основата – ο е изпаднало. В локатива, инструментала и датива окончанието за единствено число е -ι, което се слива с ο на основата в -ῳ. Все пак се срещат и някои чисто локативни форми, напр. οἴκοι (срв. дативната форма οἴκῳ). В множествено число тези три падежа имат локативното окончание -σι, обикновено във вида -οισι > -οις, и инструменталното -οις. Омир често има -οισι, понякога и атическите писатели. У Омир се среща и инструменталното окончание във θεόφιν. Окончанието за акузатив множествено число -ους е от -ο-νς: ν изпада пред ς, а ο получава заместително удължаване. В дорийски това удължаване често дава -ως, а не -ους. Във вокатив единствено число гласната на основата ο се променя в ε, без окончание, макар вокативът да не е падеж в строгия смисъл.

Склонението на средния род е същото като на мъжкия, с изключение на това, че в единствено число номинативът, вокативът и акузативът са еднакви и имат окончание -ν. Гръцкият използва -α за среден род множествено число. Във второ склонение това α измества ο на основата и затова няма контракция.

4. Особени форми в трето склонение.

а) Вокативът множествено число винаги съвпада с номинатива, но вокативът единствено число е много разнообразен. Той или съвпада с номинатива, напр. κῆρυξ, ποιμήν, или е равен на основата, напр. δαῖμον, πόλι. В Марк 5:34 като вокатив е употребено θυγάτηρ, а не θύγατερ, т.е. запазена е номинативната форма, но в Мат. 9:22 – θύγατερ. Така πάτερ в Йоан 17:1, но πατήρ в 17:21¹⁴ и дори πατὴρ δίκαιε в 17:25. Това са примери без член.

б) Κλείς има в акузатив единствено число κλεῖδα (Лука 11:52) и κλεῖν (Откр. 3:7), а в акузатив множествено число – κλεῖδας (Мат. 16:19) и κλεῖς (Откр. 1:18). Χάρις обикновено има акузатив единствено число χάριν (Евр. 4:16), но два пъти се среща и χάριτα (Деян. 24:27; Юда 4). Γραμματεῖς, а не γραμματέας, е акузативът множествено число (Мат. 23:34). Тази форма се среща в по-ранния гръцки, в папирусите и е формата на новогръцкия. От друга страна, акузативът множествено число е ἰχθύας (Мат. 14:17), а не ἰχθῦς. Κέρας има κέρατα, а не κέρα (Откр. 5:6). Акузативът единствено число за мъжки и женски род обикновено има -α, но основите на затворени гласни, подобно на основите на отворени гласни (склоненията на -α и -ο), използват -ν (πόλιν, ναῦν). Βασιλεύς и подобните думи обаче имат -α и го пазят и в новогръцкия. Забележимата тенденция в говоримото κοινή да се използват едновременно -α и -ν, както в χεῖραν, не е успяла и се е дължала главно на необразованите слоеве; срв. северозападния гръцки. Акузативът множествено число за тези родове обикновено е на -ας, но някои имат -νς, напр. ναῦς. Самото ναῦς обаче не се среща в множествено число в Новия Завет. Основите на -υ образуват акузатив множествено число на -υας (βότρυας, ἰχθύας, ὀσφύας, στάχυας). Основите на -ι имат акузатив множествено число на -εις (δυνάμεις, ὄφεις, πόλεις и т.н.). Основите на -ευ имат акузатив множествено число на -εῖς (βασιλεῖς, γραμματεῖς, ἱερεῖς и т.н.). Основите на -ου имат акузатив множествено число на -όας (βόας). При някои думи акузативът съвпада с номинатива, напр. πόλεις, βασιλεῖς.

в) Генитивът множествено число ὀρέων понякога остава неконтрахиран (Откр. 6:15). Σολομών има генитив Σολομῶντος в Деян. 3:11, макар обикновено да е Σολομῶνος (Мат. 12:42). Трето склонение лесно би могло да се раздели на две или повече склонения. Но всички обичайни седем подгрупи на трето склонение се обединяват по това, че образуват генитива-аблатив единствено число на -ος. В някои форми, когато съгласната изпада, става контракция, напр. γένους (Фил. 3:5) и αἰδοῦς (1 Тим. 2:9) при основите на -ες и -ος. При думи като βασιλεύς обаче -ος се явява като -ως. Това може да се дължи на размяна на количеството на гласните от βασιληος. У Омир имаме βασιλῆος, където е удължено ε, а не ο. Подобно явление се наблюдава при πόλις, πόλεως, у Омир πόληος, където е вмъкнато ε и е изпаднало ι. Да се отбележи също, че острото ударение остава на третата сричка от края, понеже първоначално πόλεως се е произнасяло като две срички. Генитивът-аблатив множествено число πόλεων по същата причина запазва острото ударение на третата сричка от края и -ων не се слива с вмъкнатото ε. Всъщност ὀρέων се среща веднъж (Откр. 6:15), а също и χειλέων (Евр. 13:15). Основите на -ι и -ευ изглежда винаги остават неконтрахирани в генитива-аблатив множествено число.

г) Вероятно формите на трето склонение се различават най-много в номинатив единствено число. Разбира се, при средния род номинативът, акузативът и вокативът единствено число са самата основа, ако последната буква е съгласна, която може да стои в края на думата. Ако не, тя просто изпада, напр. σῶμα(τ). Някои думи от среден род обаче в тези падежи променят съгласната или първоначално са имали и двете, напр. κέρας(τ), ὕδωρ(ατ). Или пък крайното ς се запазва, а последната гласна се променя, напр. γένος(ες). Средният род множествено число при тези думи винаги има просто -α. Основите, завършващи на ς, контрахират -εα в -η, напр. ὄρη. Много съществителни от мъжки и женски род имат обичайното окончание -ς за номинатив с необходимите благозвучни промени, напр. ἐλπίς. Други имат самата основа, напр. αἰών. Трети – основата с удължена гласна, напр. ποιμήν или γέρων(τ). В новогръцкия се образува любопитен номинатив от акузатива единствено число, напр. ἡ εἰκόνα. Номинативът множествено число (мъжки и женски род) винаги е на -ες, понякога слято с основа на ε, напр. βασιλεῖς, или добавено към нея, напр. πόλεις.

д) Дативът (локатив, инструментал и датив) в единствено число има без изключение локативното окончание -ι. Понякога става контракция, напр. γένει, πόλει (основи на -ι и -ες). В множествено число тези падежи винаги имат локативното окончание -σι.

5. Число на съществителните имена.

а) Двойственото число (дуалът) вече не се използва в Новия Завет, нито в Септуагинта, освен в самата форма δύο, която е несклоняема, с изключение на формата δυσί (с окончание на локатив множествено число) в Лука 16:13. Тази форма обаче се среща у Аристотел и е обичайна в папирусите, където откриваме също (Deissmann, Bible Studies) δύο, δυῶν, δυεῖν. Ἄμφω не се среща в Новия Завет, а само ἀμφότεροι, и то понякога очевидно за повече от двама (Деян. 19:16). Дуалът никога не е бил широко употребяван в гръцки (йонийският го е изоставил още преди епохата на κοινή), а в новогръцкия е напълно изчезнал. Той е логичен опит да се обозначат двойки предмети, напр. двете очи.

б) Някои думи по природата си се употребяват само в единствено, а други само в множествено число. Понякога множественото число се използва, за да не се бъде прекалено определен, напр. οἱ ζητοῦντες (Мат. 2:20), или думата може да има наречно значение (акузатив на общото отношение), напр. ἴσα (Фил. 2:6).

в) При подлог в среден род множествено число глаголът често е в единствено число, понеже множеството се възприема като едно цяло, напр. τὰ ἔργα … μαρτυρεῖ (Йоан 10:25), но не винаги, напр. τὰ ἄλλως ἔχοντα κρυβῆναι οὐ δύνανται (1 Тим. 5:25); тук се подчертават отделните неща. Съществително в единствено число може да има събирателно значение и затова да се употреби с глагол в множествено число, напр. ὁ πλεῖστος ὄχλος ἔστρωσαν (Мат. 21:8).

6. Род на съществителните имена.

а) Не по погрешка Павел употребява името Ἁγάρ (Гал. 4:25) като среден род с τό. Той третира името като дума. В гръцки всяка дума може да се третира по този начин като среден род и да се употреби с член от среден род. В Рим. 11:4 Павел употребява ἡ Βάαλ, както понякога в Септуагинта, вероятно поради свързването на Ваал с идеята за αἰσχύνη („срам“). Срв. употребата на πᾶσα с Ἱεροσόλυμα (Мат. 2:3), очевидно с мисъл за πόλις.

б) Всяко съществително, обозначаващо същество от мъжки пол, е от мъжки род, а обозначаващото същество от женски пол – от женски род. Защо съществителните, които нямат естествен род, не са винаги от среден род, не можем да кажем. Затова не може да се даде абсолютно правило, с което да се ръководи съвременният студент, макар членът при съществителните вече да показва как е била употребена съответната дума. Всички по-стари индоевропейски езици имат три рода, но гръцкият не различава род при личните местоимения, освен при αὐτός, когато се употребява като лично местоимение. Delbrück смята, че първоначално всички съществителни от мъжки род в склонението на -α са били от женски род, а всички от женски род в склонението на -ο – от мъжки.

в) Новозаветната употреба не се различава много от по-ранната. У Павел понякога се среща класическото ὁ πλοῦτος (Рим. 2:4). Така и понякога ὁ ἔλεος, ὁ ζῆλος (вместо τὸ ἔλεος, τὸ ζῆλος). Ὁ δεσμός (Лука 13:16) има в множествено число τὰ δεσμά (Лука 8:29), но и οἱ δεσμοί (Фил. 1:13). Изобщо трябва да се каже, че много собствени имена се третират като несклоняеми, макар да биха могли да се склоняват, напр. Βηθφαγή (Мат. 21:1).

1. Произход на прилагателните.

а) Не е лесно да се прокара граница между съществително и прилагателно. Giles например в своя отличен Manual of Comparative Philology („Наръчник по сравнително езикознание“) не разглежда отделно прилагателните, а ги засяга между другото – при обсъждането на съществителните и на суфиксите. Whitney също не им отделя самостоятелно място и казва: „Съвпадението във флексията на съществителните и прилагателните основи е толкова пълно, че двете не могат да бъдат разглеждани отделно едно от друго.“

б) Ясно е следователно, че прилагателното е постепенно отклонение от съществителното. Съществителното е по същество наименование (срв. гръцкия термин за прилагателните ὀνόματα ἐπίθετα, „добавени имена“). Но съществителните несъмнено са били употребявани в такъв описателен смисъл, преди да възникнат прилагателните, и все още се употребяват така, както когато казваме „брат човек“ или „град Пловдив“. Така и в Новия Завет: ἐν τῷ Ἰορδάνῃ ποταμῷ (Мат. 3:6), προσεληλύθατε Σιὼν ὄρει (Евр. 12:22). Това наистина е приложение (апозиция), но описателно приложение, и тъкмо в тази точка се появява прилагателното (Delbrück), макар разбира се в много ранен период.

в) Прилагателните следователно специализират една от употребите на съществителните, макар съществителното да запазва до известна степен описателната си употреба като приложение. Гръцкият има твърде развита система от прилагателни, която се е запазила доста добре в новогръцкия, макар в говоримия език да има силна тенденция прилагателните да се опростят до едно склонение.

2. Склонение на прилагателните.

а) Някои гръцки прилагателни имат само една флексия за всички родове, макар на практика да не се употребяват в среден род, напр. πένης (2 Кор. 9:9), ἅρπαξ (Мат. 7:15) и συγγενίς (Лука 1:36). Именно тук най-добре може да се види еволюцията на прилагателното.

б) Други прилагателни имат само две групи окончания, понеже мъжкият и женският род съвпадат, напр. εὐγενής (Лука 19:12), ἵλεως (Мат. 16:22), μείζων (Йоан 14:28). В Новия Завет ἵλεως се среща само като предикативен номинатив мъжки род.

в) Понякога и прилагателни, които могат да се склоняват с три групи окончания, се употребяват само с две. Така αἰώνιος в Евр. 5:9 е в женски род.

г) Някои прилагателни вече не се употребяват с три окончания, напр. ἔρημος (Гал. 4:27). И двата примера идват в крайна сметка от Септуагинта, а ὅσιος (1 Тим. 2:8) има две окончания още у Платон (Simcox). Вж. също μάταιος ἡ θρησκεία (Як. 1:26).

д) Повечето гръцки прилагателни имат три окончания – по едно за всеки род. Това важи за всички причастия и останалите отглаголни прилагателни. Всички специфично женски флексии принадлежат на първо склонение (на -α). Флексиите за мъжки и среден род следват или второ склонение (на -ο), или трето (на съгласна или на затворена гласна).

е) Сложните прилагателни като ἄτεκνος (Лука 20:28) или εὐγενής обикновено имат само две окончания. Така е и при атическото второ склонение (ἵλεως).

ж) Причастията също образуват формите си за женски род по първо склонение, а мъжкият и средният род следват второ или трето склонение.

з) Новозаветната употреба като цяло е в съгласие с по-стария език. В Откр. 1:13 се среща χρυσᾶν (не χρυσῆν). В Марк 6:23 е употребено ἡμίσους (не ἡμίσεος), както и в папирусите (Deissmann), а в Лука 24:1 – βαθέως (не βαθέος). Συγγενής има според някои ръкописи акузатив συγγενῆν в Рим. 16:11, а συγγενεῦσιν е правилното четене в Марк 6:4. Тази дума има и късна форма за женски род на -ίς (Лука 1:36). Πλήρης в Йоан 1:14 вероятно е несклоняемо (както в папирусите) и вероятно е правилното четене и в Деян. 6:5.

3. Степени за сравнение на прилагателните.

а) Не винаги е необходимо да се използват формите за сравнителна и превъзходна степен, за да се изрази сравнение. Другите средства ще бъдат разгледани в синтаксиса на прилагателното.

б) Първичните суфикси за сравнителна и превъзходна степен -ίων, -ιστος в новогръцкия изобщо не се употребяват, а и в по-ранния гръцки са по-редки от -τερος, -τατος. Само последните (вторични) суфикси са се запазили в новогръцкия.

в) Ἀκριβέστατος (Деян. 26:5) и ἁγιώτατος (Юда 20) са единствените форми за превъзходна степен на -τατος в Новия Завет (Blass), а и тези на -ιστος не са много, макар да имаме μέγιστος (2 Пет. 1:4), ἐλάχιστος (Лука 16:10) и няколко други. Сравнителната степен на -τερος е обичайна в Новия Завет, напр. τομώτερος (Евр. 4:12), а не е рядка и тази на -ίων, напр. μείζων (Мат. 11:11); срв. μικρότερος в същия стих. Τάχιον (τάχειον) измества θᾶσσον (Йоан 20:4).

г) Двойна сравнителна степен с двата суфикса се вижда в μειζότερος (3 Йоан 4), подобно на просторечното „по-по-голям“. По същия начин Павел образува сравнителна степен от превъзходна в ἐλαχιστότερος (Еф. 3:8) – нещо като „по-най-малък“. Срв. μεγιστότατος в папирусите.

д) Сравнителни степени, образувани от наречия, виждаме в ἐξώτερος (Мат. 8:12), а от предлози – в πρότερος (Еф. 4:22).

е) Превъзходната степен се употребява малко в Новия Завет. В новогръцкия говорим език формата за превъзходна степен почти не се използва, а вместо нея се употребява членът със сравнителна степен. Началото на тази употреба личи вече в Новия Завет, напр. ὁ μείζων (Мат. 18:4) и μείζων (Мат. 18:1). Когато превъзходната степен се употребява, тя обикновено е елатив („много“, „твърде“), а не истинска превъзходна степен.

ж) Други използвани средства са μᾶλλον, μάλιστα. Понякога за сравнението се разчита на контекста; срв. Лука 15:7. В Марк 7:36 имаме двойно сравнение μᾶλλον περισσότερον. След сравнителна степен вместо ἤ могат да се използват и предлози като παρά, ὑπέρ (Евр. 9:23; Лука 16:8). Аблативът (генитивът) след сравнителна степен е обичаен, напр. πονηρότερα ἑαυτοῦ (Мат. 12:45).

4. Числителни имена.

а) Westcott и Hort четат τέσσερα (Откр. 4:6), τεσσεράκοντα (Мат. 4:2), τεσσερακονταετής (Деян. 7:23), но τέσσαρες (Деян. 21:9), τέσσαρας (Йоан 11:17). Папирусите (Moulton) не използват τέσσερες освен при неграмотни писари, но формата се среща в по-късния византийски гръцки, макар не и в новогръцкия.

б) Гръцкият склонява първите четири бройни числителни по родове, разбира се, във всеки отделен случай само в едно число. В изразите ἀνὰ εἷς, καθ᾽ εἷς (Откр. 21:21; Марк 14:19) формата не е несклоняема, а предлогът (както и в новогръцкия) е просто първоначалното наречие без предложна сила. Бройните числителни от 5 до 10 в гръцки са несклоняеми.

в) Πρῶτος като редно числително се употребява в Марк 16:9. На други места вместо него се среща бройното εἷς, напр. Мат. 28:1 (εἰς μίαν σαββάτων – „към първия ден от седмицата“). Всички редни числителни се склоняват като прилагателни, както и бройните от 200 нагоре.

1. Местоименни корени.

а) Съществителните по корен са сродни с глаголите, а прилагателните са разновидност на съществителното. Местоименията обаче принадлежат към отделен клас и Bopp с право разделя корените на глаголни и местоименни. Всички други форми – наречия, предлози, съюзи, усилващи частици – всъщност са падежни форми на имена или местоимения. Така особено се открояват три вида основи, изградени върху два вида корени: глаголи, имена и местоимения.

б) Отново името и местоимението са в жизнена връзка с глагола. Името се използва при образуването на корените, а местоимението – за образуването на личните окончания на глагола. Следователно действителната глаголна форма е изградена от двата вида корени в езика – глаголния и местоименния.

в) Освен това Monro (Homeric Grammar, p. 57) отбелязва, че именните основи назовават или описват, докато местоименията само посочват: първите са предикативни, вторите – демонстративни (посочителни). В известен смисъл всички местоимения първоначално са били показателни и се различават коренно от именните корени.

2. Кратък преглед на местоименните форми.

Някои от тези форми са най-древните, известни в индоевропейските езици. Личните местоимения за първо и второ лице не различават род и са съставени от части на различни корени.

а) В гръцки ἐγώ първоначално е било ἐγών. Същият корен откриваме в много индоевропейски езици – срв. немското ich и старобългарското азъ. Така и σύ на дорийски е τύ. Косвените форми в единствено число произлизат от друга основа, която на практика е една и съща във всички тези езици: ἐμέ, σέ (от τϝέ) за акузатив; ἐμέσιο, ἐμέο, ἐμοῦ (μου) и σεῖο, σέο, σοῦ за генитив-аблатив; ἐμοί, σοί имат локативното окончание, употребявано за локатив, датив и инструментал. В множествено число ἡμεῖς, ὑμεῖς отговарят на лесбийските ἄμμες, ὔμμες; ἡμῶν, ὑμῶν са ново образувание (Giles), а ἡμῖν, ὑμῖν са локативни форми.

б) Новият Завет не употребява формите за трето лице οὗ, οἷ, ἕ, σφεῖς и т.н. Вместо тях се срещат форми на αὐτός във всички родове и в двете числа. В новогръцкия тази форма в някои косвени падежи е съкратена до енклитичните τοῦ, τῶν и т.н. Като цяло обаче личните местоимения са запазили падежните си форми по-добре от всяка друга част на речта.

в) Притежателните местоимения ἐμός, σός са образувани от основите на личните местоимения, а ἡμέτερος, ὑμέτερος всъщност са форми за сравнителна степен. Възвратното местоимение е просто личното местоимение плюс усилващото αὐτός.

г) Възвратните форми за първо и второ лице не се употребяват в множествено число, освен ὑμῶν αὐτῶν (1 Кор. 7:35), защото ἡμᾶς αὐτούς във 2 Сол. 1:4 е по-скоро усилително, отколкото възвратно (Simcox). Употребява се само неконтрахираната форма σεαυτοῦ. Westcott и Hort печатат αὑτοῦ и т.н. около двадесет пъти (въпреки повечето нови издатели), вместо навсякъде αὐτοῦ или ἑαυτοῦ. Така имаме αὑτόν в Йоан 2:24, но ἑαυτόν в Лука 15:17. Разночетенията в ръкописите затрудняват решаването на този въпрос.

д) Показателното ὅδε е образувано от старото показателно ὁ и -δε и се склонява като ὁ. Οὗτος очевидно е удвояване на ὁ и τό (основата на ὁ) със свързваща гласна υ и е усилено показателно местоимение. Формата οὑτοσί не се среща в Новия Завет. Ἐκεῖνος (у Омир κεῖνος) произлиза от локативната форма (наречието) ἐ-κεῖ („там“). Τοιοῦτος е друго сложно образувание от οὗτος и τοῖος. В Новия Завет средният род е τοιοῦτο, не τοιοῦτον. Τοῖος (τοιόσδε) е показателното местоимение, на което отговарят относителните οἷος и ὁποῖος и въпросителното ποῖος. В новогръцкия ὁ ὁποῖος е обичайното относително местоимение. Подобно съответствие има между τόσος (τοσόσδε) и τοσοῦτος, ὅσος и πόσος. Произходът на αὐτός, както и на ὁ δεῖνα („еди-кой си“), не е изяснен.

е) Относителното местоимение ὅς е развилото се показателно местоимение – подобно на английското that. У Омир ὥς често е показателно („така“). Ὅστις е просто съчетание на неопределителното τις с ὅς, като може да се склоняват и двете части или само τις. В Новия Завет обаче тази форма никога не се употребява извън номинатива, освен в израза ἕως ὅτου (Йоан 9:18) и ὅ τι като акузатив среден род (Лука 10:35). В новогръцкия ὅς като относително местоимение почти изчезва от всекидневната реч и освен ὁ ὁποῖος се употребяват ὅπου и ποῦ, напр. ὁ ἀνὴρ ὅπου εἶδα („човекът, когото видях“). Срв. просторечното български „човекът, дето го видях“.

ж) Въпросителната форма τίς всъщност е от същия корен като немското wer, английското who, българското кой. В гръцки обаче относителното местоимение има показателен произход. От същия корен гръцкият образува и неопределителна форма – τις.

з) Взаимното местоимение ἀλλήλων, разбира се, е удвояване на ἄλλος – както в български казваме „един друг“. Ἴδιος означава онова, което принадлежи на самия човек, „собствен“. Новогръцкият е развил редица особени местоименни форми като κανείς („никой, някой“), освен запазените от старогръцкия.

1. Отношение между глаголните и именните форми.

а) Действително употребяваните глаголни форми са образувани от първични корени, като λείπω (λιπ), или от отименни основи, като τιμάω (τιμα). Същевременно от глаголите постоянно се образуват съществителни и прилагателни, напр. λοιπός (от λείπω). „Отношението между съществителното и глагола винаги е много тясно“ (Giles, Handbook of Comparative Philology, p. 424).

б) Различните глаголни форми използват суфикси така, както и съществителните. „Тези суфикси обаче са напълно успоредни на суфиксите на съществителното и в много случаи могат да бъдат отъждествени с тях“ (Giles, пак там). Всъщност две от т.нар. глаголни форми остават колкото именни, толкова и глаголни – инфинитивът и причастието. Инфинитивът винаги е отглаголно съществително, а причастието – отглаголно прилагателно.

в) Отглаголните съществителни първоначално не са имали нито време, нито залог, а са били застинали падежни форми. В гръцки надделява дативната форма: у Омир напр. δοῦναι, ἴδμεναι. Форми като λύειν вероятно са в локатив. Така гръцкият инфинитив е отглаголно съществително в датив (или локатив), макар в употребата постепенно дативното значение да се губи и формата да се използва във всеки падеж на единствено число освен вокатива. В гръцкия инфинитив се появяват залог и време.

г) Отглаголните прилагателни също имат залог и време, но причастието достига най-пълното си развитие в гръцкия език. Инфинитивът и причастието нямат лични окончания и никога нямат подлог. И двете винаги са в някакво падежно отношение към глагол, съществително или предлог. Причастието се изменя по числа и родове, а инфинитивът сам по себе си е несклоняем. В новогръцкия крайното ν на инфинитива е изпаднало, напр. λύει.

д) В Новия Завет няма особени форми за тези отглаголни имена, макар в Йоан 4:7 да имаме πεῖν (също и πῖν), а не πιεῖν. Westcott отстоява инфинитив на -οῖν (а не -οῦν) при глаголите на -όω, с изключение на Лука 9:31. J. H. Moulton обаче възразява срещу това въз основа на папирусите.

2. Изграждане на глагола.

а) Глаголът (verbum, „дума“) е думата по преимущество. Той е главната дума в изречението и като такава претърпява повече изменения и изразява повече оттенъци на значението, отколкото съществителното.

б) Вероятно първоначално корените не са били нито специално глаголни, нито специално именни. Спрежението на глагола обаче достига съвършенството си именно в гръцкия език.

в) Гръцкият глагол е сложен, но красив словесен механизъм и трябва да се изучава аналитично. Простото заучаване на спреженията не стига, макар и да е необходимо. Първата задача е да се намери глаголната основа, която може да бъде корен, като λιπ, или производна основа, като τιμα. Около тази основа глаголните форми се изграждат с архитектурно умение. Партерът, така да се каже, е аористът (старият, т.нар. втори аорист), който често е тъждествен с презента, напр. ἔ-φη-ν. Чрез поредица от суфикси се изразяват останалите времена, наклоненията, залозите, лицата и числото.

г) Суфиксите обхващат всички добавки към основата. Речниците дават глагола в презент и така се създава впечатлението, че презентът е стъблото, около което расте глаголът. Всъщност върху основата λιπ се образуват аористът в различните наклонения и залози, презентът в различните наклонения и залози (и имперфектът), перфектът в различните наклонения и залози, както и футурът. Суфиксът за време е сравнително устойчив, както и знакът за наклонение. Личните окончания трябва да изразят залог, лице и число и се явяват в две форми (първични и вторични), които първоначално може да са били една.

д) В по-ранния гръцки има силна тенденция към изпускане на личните окончания. Вероятно всички глаголи първоначално са били глаголи на -μι. У Омир много глаголи имат -μι, което нямат в атически, а в Новия Завет и в папирусите много атически глаголи на -μι губят -μι, напр. διδῶ (Откр. 3:9), ἱστάνομεν (Рим. 3:31). В новогръцкия формите на -μι принадлежат само на високия стил; простият народ употребява само глаголи на -ω. Така ранните гърци са имали две системи на спрежение: атематичната (на -μι), при която личните окончания се прибавят направо към корена или към корена плюс суфиксите за наклонение и време, и тематичната (на -ω), при която личните окончания се свързват с основата за време и наклонение чрез тематичната гласна ο/ε. Постоянната линия в историята на езика обаче е към изоставяне на флексията на -μι и обединяване на всички глаголи в спрежението на -ω, напр. ἀφίουσιν (Откр. 11:9). Както при имената, така и при глаголите дуалът вече не се употребява. Папирусите (Deissmann) имат дори δύνομαι, както Ватиканският кодекс (B) в Евангелията и Деянията.

3. Времената.

а) Аорист. Новият Завет пази първоначалния (атематичен) втори аорист от типа на -μι, който всъщност е първичната глаголна форма, напр. ἔστην, ἔγνων. Среща се и вторият (тематичен) аорист с тематична гласна ο/ε, напр. ἔλιπον. Запазен е и аористът с редупликация, напр. ἤγαγον (Лука 22:54). Има дори първи аорист с редупликация: ἐκέκραξα (Деян. 24:21). Чести са формите на първи аорист с α/ε (със или без σ), напр. ἔλεξα, ἔκρινα. За да се намери коренът, трябва да се отделят α/ε, ο/ε или σα/ε. Една от особеностите на новозаветната употреба е разширената употреба на α/ε дори при основи на втори аорист. Тази употреба съществува и преди при εἶπα, ἤνεγκα, ἔπεσα наред с εἶπον, ἤνεγκον, ἔπεσον. В Новия Завет, както и в папирусите, тя силно се разширява до форми като ἦλθαν, εἶδαν, ἀνεῦραν, ἀνεῖλαν. Всъщност новогръцкият използва само около дузина от старите втори аористи; навсякъде другаде е надделял по-късният първи аорист. Окончанието -οσαν, обичайно в Септуагинта, засвидетелствано в папирусите и често в новогръцкия говорим език, е силно засвидетелствано за παρελάβοσαν (в бележката на Westcott и Hort, а в текста на Nestle–Aland) във 2 Сол. 3:6. Среща се ἡμάρτησα (Рим. 5:14), както и ἥμαρτον (1 Кор. 7:28). Развитието е към аористи на -σα. В 1 Сол. 4:2 имаме ἐδώκαμεν. Формите като ἀφῆκες (Откр. 2:4) се срещат и в папирусите, и в новогръцкия. Среща се и ἐγενήθην (Деян. 4:4). В Деян. 28:26 формата за императив е εἰπόν, а не εἰπέ. В Марк 12:1 при ἐξέδετο (не ἐξέδοτο) коренната гласна е изчезнала и на нейно място е застанала тематичната гласна ε. Новият Завет пази трите аориста на -κα (ἔδωκα, ἔθηκα, ἧκα).

б) Презентна система. В никоя част от гръцкия глагол няма толкова сложна система, както в презентната. Според Brugmann индоевропейските глаголи образуват презентната си система по тридесет и два класа, тридесет от които има гръцкият. Всички те обаче могат да се групират в седем прости класа. Ако презентът е изграден върху аориста (или е тъждествен с него, както често става, напр. φη-μί), очевидният и лесен начин за образуване на презент е да се прибавят първичните лични окончания към аористната или презентната основа, както се вижда във форми като φη-μί. Тук ἔ-φη-ν е или аорист, или имперфект, защото във формата няма да има разлика. Имперфектът е просто разновидност на презентната основа с вторични окончания. Някои от тези презенти имат редупликация, напр. δί-δω-μι, защото редупликацията не се ограничава с перфекта. По-скоро изглежда, че тя започва при някои аористи, продължава при някои презенти и после е поета от перфекта. Т.нар. тематичен клас (с тематична гласна) е само една стъпка от кореновия клас (Brugmann, Grundriss, I, S. 497 сл., отрича, че това е отделен клас; в Griechische Grammatik, S. 270–312, той дава 23 класа за презента с много подразделения), защото ἔ-λεγ-ο-ν по форма е напълно подобно на ἔ-λιπ-ο-ν (Giles). Следователно може да се приеме, че λέγ-ο-μι (λέγω) е образувано от същата основа чрез добавяне на тематичната гласна. Ако е така, ἔλεγον първоначално е било аорист, а по-късно имперфект, подобно на ἔ-φη-ν. Това хвърля известна светлина например върху честата употреба на ἔλεγον в Новия Завет. Носовият клас (на ν) обхваща и двата предходни класа: глаголите, които само прибавят някоя от комбинациите с ν към корена (атематични), напр. σβέ-ννυ-μι, и тези, които използват и тематичната гласна, напр. ἁμαρτ-άν-ω, λαμβάνω. Аористът и имперфектът, разбира се, се различават: ἔ-λαβ-ον, ἐ-λάμβαν-ον. Класът със силна гласна е като тематичния, само че коренната гласна е усилена. Тук, както и при носовия клас, има разлика между аорист и имперфект, напр. ἔ-φυγ-ον, ἔ-φευγ-ον. Класът на τ се различава от тематичния само по вмъкването на τ пред тематичната гласна и последвалите благозвучни промени: ἐ-βάφ-ην, βάπ-τω. Класът на ι (j) също вмъква ι пред тематичната гласна с различни благозвучни последствия, напр. στέλ-λω, κηρύσ-σω. Не всички глаголи от класа на -σκο/ε или -ισκο/ε са начинателни, а някои имат редупликация, напр. γι-γνώ-σκω. Новият Завет пише γινώσκω, γίνομαι. Съществуват и неконтрахираната форма δύνασαι (Мат. 5:36), и контрахираната δύνῃ (Марк 9:22). Така и -ῃ, а не -ει, е обичайната форма при контрахираните глаголи на -εω за второ лице единствено число индикатив медиум. Нови презенти като στήκετε (Фил. 1:27) се образуват от перфектната основа. Ἤφιεν (Марк 1:34) е третирано като несложен глагол на -ω. В Откр. 2:20 вж. ἀφεῖς от ἀφέω. В ἠρώτουν (Мат. 15:23) имаме йонийска контракция на глаголите на -αω по образеца на тези на -εω. Срв. четенето на Александрийския кодекс (A) νικοῦντι (Откр. 2:7). Имперфектът, подобно на аориста, има форми с α, напр. εἶχαν (Марк 8:7). В εἴχοσαν (Йоан 15:22, 24) и ἐδολιοῦσαν (Рим. 3:13, от Септуагинта) имперфектът следва аориста в употребата на -οσαν, както в папирусите и в новогръцкия. Winer обаче греши, когато привежда ἐδίδοσαν (Йоан 19:3) като пример, защото тук δο е коренът, а -σαν е обичайното вторично окончание при глаголите на -μι в трето лице множествено число. Този пример липсва в Winer–Schmiedel (§ 13, 14). Ἐτίθουν (Деян. 3:2) и ἐδίδουν (Деян. 4:33) понякога изместват формите на -μι, както и ἀφίουσιν (Откр. 11:9), συνίουσιν (Мат. 13:13).

в) Футурна система. Футурът е по-късно образувание и има пъстра история. Образуването на футура чрез спомагателен глагол и причастие или инфинитив е съхранено и до днес. В германските езици спомагателният глагол с инфинитив е единственият начин за образуване на това време. В новогръцкия най-обичайният начин за образуване на футур е чрез θέλω и инфинитива – по същия начин, по който и българското „ще“ произлиза от глагола „ща“ (искам). Jebb смята, че още Херодот показва как говоримият език е започнал тази употреба. Тук произходът на конструкцията личи от намерението, изразено чрез спомагателния глагол. В Новия Завет обаче θέλω трябва да се разбира в пълното му значение, напр. в Йоан 7:17. Може би първоначално не е имало нито особена форма, нито спомагателен глагол, а от въображението се е оставяло да прецени кога действието е отнесено в бъдещето. Така и днес казваме: „Следващата седмица си отивам у дома.“ Така и Исус казва: ἔρχομαι καὶ παραλήμψομαι (Йоан 14:3). Някои глаголи изобщо не образуват футур, напр. εἶμι, макар ἐλεύσομαι да е образувано от ἔρχομαι. Εἶμι като футур не се среща в Новия Завет, нито пък като несложен глагол. Друго средство за изразяване на бъдещето е μέλλω с инфинитив (в Новия Завет аористният инфинитив след μέλλω се среща само шест пъти, а презентният – около сто; футурният – три пъти, както в по-ранния гръцки), напр. Мат. 11:14; Деян. 3:3; 11:28. Въпреки това гръцкият и други езици са развили отделна футурна форма. В гръцкия футурът на -σ- е много по-чест, макар у Омир да има малка разлика между аористния конюнктив и футурния индикатив. Двете форми може да имат общ произход (Giles), макар това да не е сигурно, защото футурът може да е и разновидност на презента. Последното е мнението на Delbrück. Новогръцкият изобщо няма футурна форма и, когато не използва θέλω с инфинитив, употребява θά с конюнктив (срв. Омир). Форми като πίομαι (Лука 17:8), φάγομαι (пак там) подкрепят аористния произход на футурната форма. Може би едни глаголи образуват футура от аориста, а други – от презента. В Новия Завет имаме обаче ἐκχεῶ, напр. в Деян. 2:17. Ἐλπιοῦσιν (Мат. 12:21) и подобни глаголи изпускат σ, както атическият футур, но βαπτίσω го запазва (Мат. 3:11). Καλέσω, τελέσω запазват σ, а се срещат и ἀπολέσω (Мат. 21:41), и ἀπολῶ (1 Кор. 1:19). Дорийската форма πεσοῦμαι (образувана с -σε-ο/ε) се среща в Новия Завет, но има ψεύσομαι. В Откр. 22:19 имаме ἀφελῶ (така и в Септуагинта) от ἀφαιρέω. Обичаен е и футурът на плавните глаголи (-ε-ο/ε), напр. κρινῶ. Така и ἀποθανοῦμαι. Дали дорийският футур е съчетание на σ и ε (както при плавните глаголи), или пък -σε-ο/ε е първоначално окончание? Второто е напълно възможно и фактът, че и старият дорийски, и Омир имат -σε-ο/ε, подкрепя мисълта, че индоевропейският е имал такъв суфикс. Срв. Kühner–Blass, Laut- und Formenlehre, II, S. 105 сл. Мога да добавя, че д-р W. O. Carver от нашата семинария силно клони към това мнение. Hirt (Handbuch, S. 403 сл.) обаче смята -σε-ο/ε за съчетание на σ с ε на плавните глаголи. В Новия Завет футурът се среща само в индикатив и в отглаголните имена (инфинитив и причастие).

г) Перфектна система. Това време представлява особени трудности както по образуване, така и по значение. Тук се занимаваме само с образуването. Гръцкият пази редупликацията, която вероятно води началото си от итеративните презенти с редупликация, като γιγνώσκω. Следователно по форма перфектът е разновидност на презента. Ние обаче сме съвсем в неведение относно произхода на -κα, което обикновено се прибавя към перфектната основа в актив пред личното окончание. Κ може да се дължи на някои презентни основи на κ с редупликация, които са задали образеца. Известна подкрепа на тази мисъл дават някои по-стари перфектни форми без κ, като οἶδα, γέγονα, λέλοιπα, и аспирираните форми като γέγραφα. Всъщност форма без κ и без α се среща при някои глаголи, напр. ἑ-στά-ναι (Деян. 12:14). Освен това ἥκω, макар и презент по форма, има значение на перфект: срв. ἐξῆλθον καὶ ἥκω (Йоан 8:42). Всичко това изглежда показва, че обичайното -κα в актива е постепенно развитие. Това -κα се използва и при няколко аориста (ἔδωκα, ἔθηκα, ἧκα). Срв. новогръцкото ἐλύθηκα вместо ἐλύθην. Новогръцкият е изоставил напълно перфектната форма, освен в пасивното причастие. Вместо нея се употребява ἔχω с аористен инфинитив (на -ει, а не на -αι), напр. ἔχω λύσει, подобно на английския (I have loosed). В атически понякога се среща ἔχω с аористно причастие. Плусквамперфектът в новогръцкия се изразява с εἶχον λύσει. Плусквамперфектът никога не е бил много чест в гръцкия, макар винаги да е бил на разположение при нужда. В новогръцкия, както и в древния, обичайните времена са аорист, презент и имперфект. Перфектът медиум прибавя личните окончания направо към основата с редупликация, както ἕσταμεν в актив. В Новия Завет οἶδα се спряга правилно в единствено и множествено число на индикатива. Футур е εἰδήσω. В Деян. 26:4 имаме ἴσασιν. Извън индикатива формите са εἰδῶ, ἴστε, εἰδέναι, εἰδώς. Оптативът εἰδείην не се среща в Новия Завет. Форми като εἴρηκαν се срещат не само в Откровение (19:3), а и в останалата част на Новия Завет (Йоан 17:7, τετήρηκαν), както и в папирусите. Окончанието -ᾱσι, първоначално -αντι, става по аналогия с аориста -αν. Κεκοπίακες (Откр. 2:3) е като аориста ἀφῆκες (Откр. 2:4) и такива форми се срещат в папирусите при неграмотни писари (Moulton). Ἀφέωνται (Лука 5:20) е дорийска форма вместо ἀφεῖνται, макар подобни форми да се срещат и в йонийски и аркадски. Плусквамперфектът, подобно на имперфекта, е ограничен в индикатива и, също като него, обикновено има аугмент освен вторичните лични окончания. В актива обаче имаме само форми на -κειν. Новогръцкият няма футур перфект. В древногръцкия има само две такива форми в актив, ἑστήξω и τεθνήξω; останалите са в медиум. В Новия Завет имаме само εἰδήσω, и то от Септуагинта (Евр. 8:11). В Лука 19:40 някои ръкописи четат κεκράξονται. В Евр. 2:13 имаме описателната форма ἔσομαι πεποιθώς. Такива форми се срещат и за перфекта, и за плусквамперфекта. Тази аналитична употреба на глаголните форми е по-честа при всички времена в новозаветния език (както в κοινή, а и в еврейски), особено в писанията на Лука, а в новогръцкия накрая напълно разрушава перфектните глаголни форми.

д) Редупликация (удвояване). Тази особеност не е ограничена с перфекта, макар да е характерна за перфектната система и да се запазва във всички наклонения и залози, докато -κα не е присъщо на всички глаголи в актив и не се среща никъде другаде. Редупликацията се среща в аориста, презента и перфекта. В новогръцкия обаче тя е изчезнала, освен в перфектното пасивно причастие. Както вече беше казано, произходът ѝ е в итеративните презенти, където глаголната идея се е повтаряла чрез повтаряне на началната съгласна или чрез изменение на началната гласна (ако глаголът започва с гласна). Идеята за перфекта израства от идеята за повторението. Новият Завет следва старата употреба при образуване на основата с редупликация, напр. γέγραπται (Деян. 15:15), ἔγνωκαν (Йоан 17:7), μέμνησθε (1 Кор. 11:2), εἴληφεν (Откр. 5:7), ἠλπίκατε (Йоан 5:45), ἀκηκόαμεν (1 Йоан 1:1), ἑώρακας (Йоан 8:57), ἑόρακα (1 Кор. 9:1). Ἀκήκοα е пример за атическа редупликация.

е) Аугмент (augmentum). Аугментът е бил знак за минало време и се е употребявал само с миналите времена на индикатива (аорист, имперфект, плусквамперфект), но не винаги, особено в по-ранния език. Всъщност аугмент се среща само в санскрит, авестийски, арменски и гръцки (Giles). В гръцки той се среща само в миналите времена на индикатива, но Омир е много непоследователен в употребата му – половината от миналите му времена са без аугмент (Monro, Homeric Grammar, p. 44). Итеративните глаголи у Омир изобщо не приемат аугмент. Изглежда, че отначало аугментът като знак за минало време се е използвал само когато е трябвало да се покаже ясно, че формата е минало време. У Омир откриваме както сричков аугмент (ἐ-), така и временен – удължаване на началната гласна, макар сричковият понякога да се използва и пред гласна. Аугментът е запазен в новогръцкия. В Новия Завет той липсва при някои думи, напр. προορώμην (Деян. 2:25), ἀφέθησαν (Рим. 4:7), οἰκοδομήθη (Йоан 2:20), ἀπώσατο (Рим. 11:1). Μέλλω, δύναμαι, βούλομαι, както в древния гръцки, понякога имат временен аугмент в допълнение към сричковия (а не вместо него, както твърди Winer), напр. ἠδυνήθημεν (Марк 9:28). При сложните думи употребата е различна. Аугментът може да е след предлога, напр. παρῴκησεν (Евр. 11:9), или пред него, напр. ἐπροφήτευσαν (Мат. 11:13). Някои думи имат двоен аугмент, напр. ἀπεκατεστάθη (Мат. 12:13), или дори троен, напр. ἠνεῴχθησαν (Мат. 9:30). Ἐργάζομαι има правилно ἠργάσατο (Мат. 25:16). Плусквамперфектът не винаги приема аугмент, напр. τεθεμελίωτο (Мат. 7:25), но вж. ἐβέβλητο (Лука 16:20).

4. Наклоненията.

а) Индикатив. Индикативът няма суфикс за наклонение. Той, разбира се, е нормалното наклонение във всички индоевропейски езици и винаги се употребява, освен ако няма особена причина да се използва някое от другите наклонения. Той е единственото наклонение, което използва всички времена. Имперфектът и плусквамперфектът, разбира се, принадлежат само на индикатива. Това показва постепенното развитие на наклоненията. Конюнктивът, оптативът и императивът са разновидности на индикатива и на стария инюнктив (наклонение за заповед без аугмент).

б) Конюнктив. В гръцки най-старата форма на конюнктива при атематичните основи не се различава от индикатива при тематичните основи и използва ο/ε, а не ω/η – точно като индикатива на тематичните основи. Така ἴομεν у Омир е конюнктив, а ἴμεν – индикатив. В ранния йонийски атематичните основи в някои случаи използват ω/η, но не винаги. Изглежда следователно, че знакът на конюнктива първоначално е бил вече използваната тематична гласна ο/ε, която постепенно се е удължила в ω/η. Дори през V в. пр. Хр. йонийският има аористни конюнктиви като ποιήσει. Затова „разликата между индикатив и конюнктив не винаги може лесно да се прокара“ (Giles). Вероятно и атическите футури ἔδομαι, πίομαι и новозаветното φάγομαι (Як. 5:3) първоначално са били аористни конюнктиви. Суфиксът на наклонението първоначално се е прибавял към основата, както при формите на -μι (δό-ῃ = δῷ) и при аористните пасивни форми (λυ-θέ-ω = λυθῶ). В Марк 8:37 δοῖ е конюнктив (както и в папирусите), понеже -όῃ често става -οῖ. При тематичните основи обаче тематичната гласна ο/ε просто се е променила в ω/η, а σ-аористът образува конюнктива с -σω/η. При δύνωμαι, δύνηται имаме или неправилно ударение и контракция (както ἱστῆται, αη = η вместо α), или знакът на наклонението ω/η измества α на основата. Така и оптативът δύναιτο има неправилно ударение (срв. ἱσταῖτο). Омир често употребява -μι в конюнктива на глаголите, напр. ἐθέλωμι, ἴδωμι. Конюнктивът използва само първичните лични окончания. В гръцки конюнктивът е увеличил честотата на употребата си, а в новогръцкия е изместил и оптатива, и инфинитива (освен при спомагателните глаголи). Гръцкият е използвал и перфектен конюнктив, макар той по природата на нещата никога да не е бил много чест. В Новия Завет освен εἰδῶ (1 Кор. 2:12) имаме само примери на описателен перфектен конюнктив, напр. ᾖ πεποιηκώς (Як. 5:15), ᾖ κεκλημένος (Лука 14:8). Късният византийски гръцки е развил футурен конюнктив, който обаче не е запазен в новогръцкия, където старите футурни форми са изчезнали. Понякога новозаветни ръкописи дават такива форми при някои глаголи, напр. κερδηθήσονται (1 Пет. 3:1), а в Лука 13:28 Westcott и Hort печатат в текста ὄψησθε, а в бележката ὄψεσθε. Това обаче може да е късна форма на първи аорист. Срв. ἄρξησθε в бележката към Лука 13:26 и ἄρξεσθε в текста.

в) Оптатив. Гръцкият е единственият език, който в разцвета си е запазил и конюнктива, и оптатива. Всъщност по идея и конюнктивът, и императивът се отнасят към бъдещето. У Омир конюнктивът и оптативът се борят помежду си; оптативът извоюва трайно място, особено в литературния стил, а после постепенно го губи, докато в новогръцкия изобщо не съществува. В Новия Завет той се среща само 67 пъти: Лука го използва 28, а Павел 31 пъти; при Йоан, Матей и Яков изобщо не се среща, в Марк и Посланието към евреите – по веднъж, в Юда – два пъти, а в Петровите послания – четири пъти. Изглежда, че в говоримия език той никога не е бил чест и съответно рядко се среща в папирусите. Гръцкият има два знака за оптатива – ι и ιη. Вторият се употребява при атематичните основи, напр. δο-ίη-ν, а първият – при тематичните, напр. λίπ-ο-ι-μι, λύ-σα-ι-μι. Суфиксите на конюнктива и оптатива са добавка към основата за време и следователно изглежда показват, че тези наклонения са се развили след възникването на времената. Личните окончания на оптатива са предимно вторични, макар -μι да е първично. Несъмнено наклонението е било замислено като вторично, а конюнктивът – като първичен, но в действителната употреба това не винаги е така. Употребата му за изразяване на желание всъщност е насочена към бъдещето и -μι в гръцки подсказва връзка както с първичните, така и с вторичните значения. В гръцки оптативът често се употребява след вторични (исторически) времена. Освен това гръцкият е развил футурен оптатив, който се употребява само в непряката реч след вторични времена. Тази форма не се среща в Новия Завет. Винаги се употребяват аористният и презентният оптатив. Древният гръцки е имал перфектен оптатив, но в Новия Завет няма перфектен оптатив. Всъщност в целия късен гръцки перфектният конюнктив, оптатив и императив са много редки (срв. J. E. Harry в The Classical Review за 1905–1906 г.). Атическото -ειας (-ειε) вместо -αι в първи аорист се среща в Textus Receptus, напр. ποιήσειαν (Лука 6:11), но Westcott и Hort и Nestle четат ποιήσαιεν. В Деян. 17:27 обаче и критическият текст има ψηλαφήσειαν.

г) Императив. Императивът в известен смисъл е временно решение и изглежда е развитие от индикатива и инюнктива. Някои от формите съвпадат с индикатива, напр. λέγετε, и само контекстът може да реши; срв. Йоан 5:39 и 14:1. Императивът, подобно на индикатива, няма суфикс за наклонение. Всъщност в гръцки, както и в еврейски, футурният индикатив често се употребява там, където би могъл да стои императив, напр. οὐ φονεύσεις (Мат. 5:21). За първо лице в гръцки се използва конюнктивът в подканително значение. Няма форма за императив в първо лице, макар в български да казваме „да нападнем врага!“. В гръцки аористният конюнктив с μή рано започва да се употребява за забрани, вероятно още преди да е имало аористен императив. Обаче в Новия Завет имаме за трето лице μὴ καταβάτω (Марк 13:15) и подобни отрицателни аористни императиви. Други императивни форми използват само основата, подобно на първоначалния вокатив (Giles), напр. ἵστη. Други императиви използват тематичната гласна, напр. λέγε, λάβε, λίπε – вероятно междуметни форми, ако ε е част от корена (Moulton, Prolegomena, p. 171). Brugmann смята, че ударението в λαβέ, εἰπέ, ἐλθέ, εὑρέ, ἰδέ първоначално е било ударението на всички императиви в началото на изречението. В Новия Завет обаче Westcott и Hort имат ἴδε, λάβε. Някои императивни форми може би са съществителни, напр. βάπτισον, βάπτισαι (Деян. 22:16). Вж. употребата на στοιχεῖν (Фил. 3:16) и обичайното χαίρειν (Як. 1:1), както в папирусите. Трети императивни форми използват лични окончания, напр. στῆ-θι или -τω. Окончанието за множествено число -ντων в дорийски е -ντω. Тази атическа форма обаче в по-късното κοινή (Новия Завет и папирусите) е изместена от -τω-σαν (срв. -σαν в множествено число на вторичните времена). Така и -σθων е станало -σθωσαν. Остава да се спомене θές, ἕς, δός, σχές, които изглеждат сродни на аористния индикатив без аугмент (инюнктив, както λύθητε). В новогръцкия първо и трето лице се изразяват с ἄς (ἄφες) и конюнктив – подобно на българското „нека“ с глагол. В Новия Завет вече виждаме ἄφες ἐκβάλω (Лука 6:42). При употребата на φάγοι (Марк 11:14) оптативът явно се доближава до императива. Разбира се, няма футурен императив, понеже всички императиви по идея се отнасят към бъдещето. В гръцки понякога се употребява и перфектен императив, напр. πεφίμωσο (Марк 4:39), но не и в новогръцкия. В Лука 12:35 намираме ἔστωσαν περιεζωσμέναι. Форми като ἀνάβα (Откр. 4:1) използват просто основата. Ἤτω (ἔστω) се среща в Новия Завет и в папирусите (вероятно дорийска форма), напр. 1 Кор. 16:22. Понякога императивната форма се употребява с подлог и в двете числа и на практика е междуметие, напр. ἄγε (Як. 4:13), както и в по-стария гръцки. Среща се и описателен императив, напр. ἴσθι εὐνοῶν (Мат. 5:25); срв. γίνεσθε ἑτεροζυγοῦντες (2 Кор. 6:14). Да се отбележат две различни лица в Марк 14:42: ἐγείρεσθε, ἄγωμεν.

5. Залозите.

а) Актив. Вероятно, макар и съвсем не сигурно, активът е първоначалният залог. Личните окончания на актива очевидно са сродни с местоименията. Срв. -μι и -μεν (-μες) с косвените форми на ἐγώ, -σι и -τε със σύ, -τι и -ντι (-νσι) с показателното τό (ὅς). По удивителен начин тези местоименни суфикси изразяват лице, число и залог. Вторичните окончания се различават от първичните по това, че са по-кратки, имат няколко особени форми като -σαν и в тях ν заменя μ (-μι). В гръцки има известна склонност към съкращаване на тези суфикси. Така -μι постоянно отпада, -σι в пълната си форма се среща само в ἐσ-σί, а -τι – само в ἐσ-τί.

б) Медиум. Не всички глаголи имат и двата залога: някои имат само актив, други само медиум, а някои времена използват само един залог. У Омир медиумът е по-чест (Monro, Homeric Grammar, p. 7), отколкото във всеки друг период на гръцкия език. В новогръцкия той е почти изместен от пасива и се употребяват специфично пасивни (аористни) форми, макар говоримият език да предпочита аористния императив медиум λύσου пред λύθητι. В Новия Завет медиумът отстъпва пред пасива. Някои (Donaldson, New Cratylus) смятат, че медиалните окончания са образувани чрез удвояване на активния суфикс. Така -μαι би произлизало от -μαμι с изпадане на второто μ. Това е в пълно съгласие с идеята за медиалния залог, макар и да е изцяло предположение. Също толкова възможно е обаче (Moulton, Prolegomena, p. 152) активното τίθημι да е отслабване на -μαι в -μι от τίθεμαι със съответно удължаване на ε в η (срв. τίθεμεν в множествено число). В по-късния гръцки се срещат обаче някои медиални форми, които не са обичайни в по-стария, напр. ἤμην (Мат. 25:35). В новогръцкия εἰμί винаги е медиално, освен във формата εἶνε (εἶναι) и т.н., която заема мястото на ἐστί (ἐντί). Контракцията на окончанието за второ лице единствено число на индикатива -εσαι в -ει е рядка в късния гръцки; обикновено е -ῃ. Така дори при ὄψῃ (Мат. 27:4), макар да се срещат и неконтрахирани форми, напр. ὀδυνᾶσαι (Лука 16:25). Така и φάγεσαι, πίεσαι (Лука 17:8). В Лука 22:42 обаче се среща βούλει.

в) Пасив. В гръцки две времена имат особено пасивно спрежение – аористът и футурът. Но и тук аористът пасив използва активните окончания, а футурът пасив – медиалните. Следователно гръцкият пасив няма свои окончания. В повечето времена той просто заимства цялата медиална флексия, а в двете споменати времена черпи и от актива, и от медиума. Т.нар. втори аорист пасив, напр. ἐ-στάλ-η-ν, всъщност е втори (коренов) аорист актив, като ἔ-βη-ν, ἔ-φη-ν. А особеният суфикс -θε- (-θη-), който пасивът използва за основата на първи аорист, понякога се употребява и като активна форма (Giles, Comparative Philology, p. 411). Футурът пасив е просто прибавяне на -σο/ε към -θη-. Но дори тук някои футурни медиални форми, като ἀδικήσομαι, се употребяват в пасивно значение, както и останалите медиални форми. Ясно е следователно, че пасивът е по-късен по произход от актива и медиума и е изграден от двата, макар никога да не е имал пълен набор от собствени окончания. В гръцки процесът на изместване на медиума от пасива е протекъл много бавно. В Новия Завет употребата на пасива силно е нараснала. Появяват се нови пасивни форми, необичайни в по-ранния гръцки, напр. ἐγενήθην (Мат. 6:10). Така и ἐφύην в Лука 8:6, ἠγγέλην (Лука 8:20), διετάγην (Гал. 3:19). Обичаен е и футурът пасив, напр. κοιμηθησόμεθα (1 Кор. 15:51), както и вторият футур пасив, напр. ἀλλαγησόμεθα (пак там). За трите залога на γινώσκω вж. 1 Кор. 13:12.

Напълно правилните глаголи, като λύω, φιλέω, φωτίζω и др., не се нуждаят от коментар. Редките глаголи не са дадени пълно. Тук е направен само преглед на най-важните глаголи в Новия Завет, които имат нещо особено в някое от времената. Това е удобен справочен списък за изучаващия. Дадени са само формите, които се срещат в Новия Завет. Малко неща в гръцкия са по-съществени от доброто познаване на глагола.

Съкращения в списъка: „сл.“ – сложни глаголи, образувани с изброените представки; „имп.“ – императив; „инф.“ – инфинитив; „прич.“ – причастие; „конюнкт.“ – конюнктив; „опт.“ – оптатив; TR – Textus Receptus; W.-H. – Westcott и Hort.

Ἀγαλλιάω (-άομαι), ἠγαλλίασα (-ασάμην), ἠγαλλιάθην (TR -άσθην в Йоан 5:35).

Ἀγγέλλω (сл. ἀν-, ἀπ-, δι-, ἐξ-, ἐπ-, προ-επ-, κατ-, προ-κατ-, παρ-), ἤγγελλον, ἀγγελῶ, ἤγγειλα, -ήγγελμαι, -ηγγέλην.

Ἄγω (сл. ἀν-, ἐπ-αν-, ἀπ-, συν-απ-, δι-, εἰσ-, παρ-εισ-, ἐξ-, ἐπ-, κατ-, μετ-, παρ-, περι-, προ-, προσ-, συν-, ἐπι-συν-, ὑπ-), ἦγον, ἄξω, ἤγαγον и ἦξα, ἤχθην, ἀχθήσομαι.

Αἰνέω (сл. ἐπ-, παρ-), -ῄνουν, -αινέσω, -ῄνεσα.

Αἱρέω (сл. ἀν-, ἀφ-, δι-, ἐξ-, καθ-, περι-, προ-), -ῃρούμην, -ελῶ и αἱρήσομαι, -εῖλον и -εῖλα, εἱλάμην, -ῄρημαι, ᾑρέθην, αἱρεθήσομαι.

Αἴρω (сл. ἀπ-, ἐξ-, ἐπ-, μετ-, συν-, ὑπερ-), ἀρῶ, ἦρα, ἦρκα, ἦρμαι, ἤρθην, ἀρθήσομαι. Имп. ἆρον и инф. ἆραι.

Αἰσθάνομαι, ᾐσθόμην.

Ἀκούω (сл. δι-, εἰσ-, ἐπ-, παρ-, προ-, ὑπ-), ἤκουον, ἀκούσω и ἀκούσομαι, ἤκουσα, ἀκήκοα, ἠκούσθην, ἀκουσθήσομαι.

Ἀλλάσσω (сл. ἀπ-, δι-, κατ-, ἀπο-κατ-, μετ-, συν-), ἤλλασσον, ἀλλάξω, ἤλλαξα, -ήλλαγμαι, -ηλλάγην, ἀλλαγήσομαι.

Ἁμαρτάνω (προ-), ἁμαρτήσω, ἥμαρτον и ἡμάρτησα, ἡμάρτηκα.

Ἀμφιέννυμι, ἠμφίεσμαι. Срв. и ἀμφιάζω (Лука 12:28; Tischendorf и Tregelles четат ἀμφιέζει).

Ἀνα-βαίνω (само сл. ἀνα-, προσ-ανα-, συν-ανα-, ἀπο-, δια-, ἐκ-, ἐμ-, ἐπι-, κατα-, μετα-, παρα-, προ-, συμ-, ὑπερ-), -έβαινον, -βήσομαι, -έβην, -βέβηκα. Кратки форми в имп.: ἀνάβα, ἀνάβατε.

Ἀνα-θάλλω, само ἀνεθάλετε (Фил. 4:10).

Ἀν-αλίσκω (само сл. ἀν-, προσ-αν-, κατ-αν-). Другите форми са от ἀναλόω: ἀναλώσω, ἀνήλωσα и ἀνάλωσα, ἀνηλώθην.

Ἀνα-τέλλω – вж. ἐν-τέλλομαι.

Ἀνα-τρέπω – вж. ἐκ-τρέπω.

Ἀφ-ίημι – вж. ἵημι.

Ἀν-οίγω (само сл. ἀν-, δι-αν-), ἤνοιγον, ἀνοίξω, ἀνέῳξα, ἤνοιξα и ἠνέῳξα, ἀνέῳγα, ἀνεῳγμένος, ἠνεῳγμένος и ἠνοιγμένος, ἠνοίγην, ἀνοιγήσομαι, ἀνεῴχθην, ἠνοίχθην и ἠνεῴχθην, ἀνοιχθήσομαι.

Ἀπαντάω (само сл. ἀπ-, ὑπ-, συν-), -αντήσω, -ήντησα, -ήντηκα.

Ἀπο-κτείνω (само сл.), ἀποκτενῶ, ἀπέκτεινα, ἀπεκτάνθην. Също инф. презент ἀποκτέννεσθαι.

Ἀπο-κύω (Nestle в Як. 1:15) и ἀπο-κυέω (W.-H. в Як. 1:15), ἀπεκύησα (Як. 1:18).

Ἀπ-όλλυμι и ἀπ-ολλύω (само сл. ἀπ-, συν-απ-), ἀπολέσω и ἀπολῶ, ἀπώλεσα, ἀπολώλεκα; медиум ἀπόλλυμαι, ἀπωλλύμην, ἀπολοῦμαι, ἀπωλόμην, ἀπόλωλα.

Ἅπτω (ἀν-, καθ-, περι-), ἡπτόμην, ἧψα, ἡψάμην, ἥφθην.

Ἀπ-ωθέω (само сл. ἀπ-, ἐξ-), -ῶσα, -ωσάμην.

Ἀρέσκω, ἤρεσκον, ἀρέσω, ἤρεσα.

Ἀρκέω (ἐπ-), ἤρκεσα, ἀρκεσθήσομαι.

Ἀρνέομαι (ἀπ-), ἠρνούμην, ἀρνήσομαι, -ηρνησάμην, ἤρνημαι, -αρνηθήσομαι.

Ἁρπάζω (δι-, συν-), ἁρπάσω, ἥρπασα, -ηρπάκειν, ἡρπάγην, ἡρπάσθην, ἁρπαγήσομαι.

Ἄρχω (ἐν-, προ-εν-, προ-ϋπ-, ὑπ-), ἦρχον, ἄρξομαι, ἠρξάμην.

Αὐξάνω (συν-, ὑπερ-), ηὔξανον, αὐξήσω, ηὔξησα, ηὐξήθην.

Ἀφ-ικνέομαι (само сл. ἀφ-, δι-, ἐφ-), ἀφικόμην.

Βαίνω – вж. ἀνα-βαίνω.

Βάλλω (ἀμφι-, ἀνα-, ἀντι-, ἀπο-, δια-, ἐκ-, ἐμ-, παρ-εμ-, ἐπι-, κατα-, μετα-, παρα-, περι-, προ-, συμ-, ὑπερ-, ὑπο-), ἔβαλλον, βαλῶ, ἔβαλον и веднъж ἔβαλα, -εβαλόμην, βέβληκα, -βεβλήκειν, βέβλημαι, ἐβεβλήμην, ἐβλήθην, βληθήσομαι, βαλοῦμαι.

Βαπτίζω, ἐβάπτιζον, ἐβαπτιζόμην, βαπτίσω, ἐβάπτισα (-σάμην), βεβάπτισμαι, ἐβαπτίσθην, βαπτισθήσομαι.

Βιόω, ἐβίωσα.

Βλάπτω, βλάψω, ἔβλαψα.

Βλέπω (ἀνα-, ἀπο-, δια-, ἐμ-, ἐπι-, περι-, προ-), ἔβλεπον, ἐβλεπόμην, βλέψω, ἔβλεψα, βλεψάμενος.

Βούλομαι, ἐβουλόμην, ἐβουλήθην. Срв. βούλει (Лука 22:42).

Γαμέω, ἐγάμουν, ἔγημα и ἐγάμησα, γεγάμηκα, ἐγαμήθην. Γαμίσκω – само в презент.

Γελάω (κατα-), -εγέλων, γελάσω.

Γίνομαι (ἀπο-, δια-, ἐπι-, παρα-, συμ-παρα-, προ-), ἐγινόμην, γενήσομαι, ἐγενόμην и ἐγενήθην, γέγονα, γεγόνειν и ἐγεγόνειν, γεγένημαι. Никога γίγνομαι, както в атически.

Γινώσκω (ἀνα-, δια-, ἐπι-, κατα-, προ-), ἐγίνωσκον, γνώσομαι, ἔγνων, ἔγνωκα, ἐγνώκειν, ἔγνωσμαι, ἐγνώσθην, γνωσθήσομαι. Конюнкт. γνῷ и γνοῖ, имп. γνῶθι, инф. γνῶναι, прич. γνούς. Никога γιγνώσκω.

Γράφω (ἀπο-, ἐγ-, ἐπι-, κατα-, προ-), ἔγραφον, γράψω, ἔγραψα, γέγραφα, γέγραμμαι, -εγεγράμμην, ἐγράφην, -εγραψάμην.

Δείκνυμι и δεικνύω (ἀνα-, ἀπο-, ἐν-, ἐπι-, ὑπο-), δείξω, ἔδειξα, -εδειξάμην, ἐδείχθην, -δεδειγμένος.

Δέομαι (προσ-), ἐδεόμην, ἐδεήθην. В Лука 8:38 W.-H. четат ἐδεῖτο. Безлично δεῖ и ἔδει.

Δέρω, ἔδειρα, δαρήσομαι.

Δέχομαι (ἀνα-, ἀπο-, δια-, εἰσ-, ἐκ-, ἀπ-εκ-, ἐν-, ἐπι-, παρα-, προσ-, ὑπο-), ἐδεχόμην, δέξομαι, ἐδεξάμην, δέδεγμαι, -εδέχθην.

Δέω (κατα-, περι-, συν-, ὑπο-), δήσω, ἔδησα, -εδησάμην, δέδεκα, δέδεμαι, -εδεδέμην, ἐδέθην.

Διακονέω (само така), διηκόνουν, διακονήσω, διηκόνησα, διηκονήθην.

Διδάσκω, ἐδίδασκον, διδάξω, ἐδίδαξα, ἐδιδάχθην.

Δίδωμι и понякога διδόω (ἀνα-, ἀπο-, ἀντ-απο-, δια-, ἐκ-, ἐπι-, μετα-, παρα-, προ-), ἐδίδουν, δώσω, ἔδωκα и понякога ἔδωσα, δέδωκα, δεδώκειν и ἐδεδώκειν, δέδομαι, ἐδόθην, δώσομαι, δοθήσομαι. Втори аорист индикатив множествено число ἔδομεν, конюнкт. δῷ, δοῖ и δώῃ, опт. δῴη, а в Еф. 1:17 (текст на W.-H.) δώῃ вместо δοίη. Имперфект индикатив медиум понякога ἐδίδετο, а втори аорист индикатив медиум понякога ἔδετο.

Διψάω, διψήσω, ἐδίψησα. В Йоан 7:37 διψᾷ.

Διώκω (ἐκ-, κατα-), ἐδίωκον, διώξω, ἐδίωξα, δεδίωγμαι, διωχθήσομαι.

Δοκέω (εὐ-, συν-ευ-), ἐδόκουν, ἔδοξα; εὐδόκησα и ηὐδόκησα, ηὐδόκουν.

Δύναμαι, ἐδυνάμην и ἠδυνάμην, δυνήσομαι, ἐδυνήθην и ἠδυνήθην. Някои ръкописи имат ἠδυνάσθην. Срещат се и δύνασαι, и δύνῃ.

Δύω и δύνω (ἐκ-, ἀπ-εκ-, ἐν-, а в медиум ἐκ-, ἐπ-εν-, παρ-εισ-, ἐπι-), ἔδυν и ἔδυσα (-εδυσάμην), -εδύθην.

Ἐάω (προσ-), εἴων, ἐάσω, εἴασα.

Ἐγγίζω (προσ-), ἤγγιζον, ἐγγιῶ, ἤγγισα, ἤγγικα.

Ἐγείρω (δι-, ἐξ-, ἐπ-, συν-), ἐγερῶ, ἤγειρα, -ηγειρόμην, ἐγήγερμαι, ἠγέρθην, ἐγερθήσομαι.

Εἶδον – вж. ὁράω.

Εἴδω е остаряла форма в презент, но перфектът е обичаен: οἶδα (в двете числа; ἴσασιν веднъж в Деян. 26:4 и ἴστε), ᾔδειν, конюнкт. εἰδῶ, опт. липсва, имп. ἴστε (Як. 1:19), инф. εἰδέναι, прич. εἰδώς.

Ἔθω е остаряло, но се срещат εἴωθα и εἰώθειν.

Εἴκω (ὑπο-), εἶξα.

Ἔοικα – от остарелия презент εἴκω.

Εἰμί (ἀπ-, ἐν-, ἐξ-, παρ-, συμ-παρ-, συν-), ἦν и ἤμην, ἔσομαι, ἴσθι, ἦσθα. Ἔστω и ἤτω.

Εἶμι (само сл. ἀπ-, εἰσ-, ἐξ-, ἐπ-, συν-), -ῄειν. Презентът винаги е с футурно значение.

Ἔπω – остарял презент. Εἶπον (ἀντ-, ἀπ-, προ-) и εἶπα, ἐρῶ, εἴρηκα, εἰρήκειν, εἴρημαι, ἐρρέθην и ἐρρήθην (атическо). Срещат се и εἰρήκασιν, и εἴρηκαν; εἰπόν и εἰπέ; εἰπών и εἴπας; εἶπες и εἶπας; но само εἰπάτω, εἴπατε, εἰπάτωσαν.

Ἐκ-τείνω (само сл. ἐκ-, ἐπ-εκ-, παρα-, προ-, ὑπερ-εκ-), -έτεινον, -τενῶ, -έτεινα.

Ἐκ-τρέπω, по-точно ἀνα-τρέπω (само сл. ἀνα-, ἀπο-, ἐκ-, ἐν-, ἐπι-, περι-, προ-), -ετρεπόμην, -έτρεψα, -ετράπην, τρεψάμενος, -τραπήσομαι.

Ἐκ-χέω и ἐκ-χύν(ν)ω (само сл. ἐκ-, ἐπι-, κατα-, συγ-, ὑπερ-εκ-), -έχυννον, -εχυννόμην, -χεῶ, -έχεα, -έχεον, -κέχυμαι, -εχύθην, -χυθήσομαι. Неконтрахирани форми ἐκχέετε и ἐξέχεεν.

Ἐλαύνω (ἀπ-, συν- – последното само в TR, Деян. 7:26), ἠλαυνόμην, -ήλασα, ἐλήλακα.

Ἐλέγχω (ἐξ- само в TR, δια-κατ-), -ηλεγχόμην, ἐλέγξω, ἤλεγξα (-άμην).

Ἕλκω (Як. 2:6), εἷλκον (Деян. 21:30), ἑλκύσω (Йоан 12:32), εἵλκυσα (Йоан 21:6).

Ἐλπίζω (ἀπ-, προ-), ἤλπιζον, ἐλπιῶ (LXX), ἤλπισα, ἤλπικα.

Ἐν-τέλλομαι, по-точно ἀνα-τέλλω (само сл. ἀνα-, ἐξ-ανα-; ἐν- само в медиум), -τελοῦμαι, -ετειλάμην, -έτειλα, -τέταλκα, -τέταλμαι.

Ἐργάζομαι (κατ-, περι-, προσ-), εἰργαζόμην (някои ръкописи) и ἠργαζόμην (така W.-H.), ἠργασάμην, ἠργάσθην, εἴργασμαι (пасив).

Ἔρχομαι (ἀν-, ἐπ-αν-, ἀπ-, δι-, εἰσ-, ἐπ-εισ-, παρ-εισ-, συν-εισ-, ἐξ-, δι-εξ-, ἐπ-, κατ-, παρ-, ἀντι-παρ-, περι-, προ-, προσ-, συν-), ἠρχόμην, ἐλεύσομαι, ἦλθον и ἦλθα, ἐλήλυθα, ἐληλύθειν. В Деян. 28:3 δι-εξ- е само разночетене.

Ἐρωτάω (δι-, ἐπ-), ἠρώτων и ἠρώτουν, ἐρωτήσω, ἠρώτησα, -ερωτηθείς.

Ἐσθίω и ἔσθω (κατ-, συν-), ἤσθιον, φάγομαι, ἔφαγον.

Εὐαγγελίζω (προ-), εὐηγγελιζόμην, εὐηγγέλισα (-σάμην), εὐηγγέλισμαι, εὐηγγελίσθην.

Εὐδοκέω – вж. δοκέω.

Εὐκαιρέω, εὐκαίρουν (също ηὐκ-), εὐκαίρησα.

Εὐλογέω в повечето ръкописи е правилен глагол с εὐ- (не ηὐ-).

Εὑρίσκω (ἀν-), εὕρισκον и ηὕρ-, εὑρήσω, εὗρον (εὕραμεν и т.н.) и εὕρησα (някои ръкописи), (-όμην), εὑράμενος, εὕρηκα, εὑρέθην, εὑρεθήσομαι.

Εὔχομαι (προσ-), ηὐχόμην, -εύξομαι, εὐξάμην.

Ἔχω (ἀν-, ἀντ-, ἀπ-, ἐν-, ἐπ-, κατ-, μετ-, παρ-, περι-, προ-, προσ-, συν-, ὑπερ-), εἶχον (εἴχαμεν и т.н.), εἰχόμην, ἕξω, -έξομαι, ἔσχον, ἐσχόμην, ἔσχηκα. Срещат се εἴχοσαν, както и εἶχαν и εἶχον.

Ζάω (ἀνα-, συ-), ἔζων, ζήσω (-ήσομαι), ἔζησα. Индикатив ζῇς, инф. ζῆν.

Ζώννυμι и ζωννύω (ἀνα-, δια-, περι-, ὑπο-), ἐζώννυον, ζώσω, -έζωσα, ἐζωσάμην, -έζωσμαι.

Ἥκω (ἀν-, καθ-), ἧκον, ἥξω, ἧξα, ἧκα (някои ръкописи в Марк 8:3), ἥκασιν вместо ἥκουσιν.

Ἡττάομαι (2 Пет. 2:20), ἥττημαι (2 Пет. 2:19); ἡσσώθην от ἑσσόομαι (2 Кор. 12:13, но TR ἡττήθητε).

Θάπτω (συν-), ἔθαψα, ἐτάφην.

Θαυμάζω (ἐκ-), ἐθαύμαζον, θαυμάσω, ἐθαύμασα, ἐθαυμάσθην, θαυμασθήσομαι.

Θέλω (не ἐθέλω), ἤθελον, θελήσω, ἠθέλησα.

Θιγγάνω, ἔθιγον.

Θλίβω (ἀπο-, συν-), ἔθλιβον, τέθλιμμαι.

Θνῄσκω (ἀπο-, συν-απο-), -έθνῃσκον, -θανοῦμαι, -έθανον, τέθνηκα (перфект само несложен). Срещат се и τεθνάναι, и τεθνηκέναι, но само τεθνηκώς.

Ἵημι (само в сложни глаголи):

1. Ἀν-ίημι (-ιέντες, -ῶ, -έθην).

2. Ἀφ-ίημι (също форми на ἀφ-ίω: -ίουσιν Откр. 11:9, -ίομεν Лука 11:4, -ίονται W.-H. в бележката към Йоан 20:23, ἤφιεν Марк 1:34; 11:16. Tischendorf чете ἀφιοῦσιν в Откр. 11:9 от ἀφιέω, както W.-H. ἀφεῖς в Откр. 2:20 от ἀφέω), -ίεμαι, -ήσω, -ῆκα (ἀφῆκες Откр. 2:4, но ἄφες, ἄφετε, ἀφῶ, ἀφεῖναι, ἀφείς), ἀφέωνται (Лука 5:20 и др., дорийски перфект), -έθην, -εθήσομαι.

3. Καθ-ίημι (-ιέμενος Деян. 10:11), -ῆκα.

4. Παρ-ίημι, -ειμένος (Евр. 12:12), -εῖναι (Лука 11:42).

5. Συν-ίημι (в ръкописите -ιοῦσιν Мат. 13:13; 2 Кор. 10:12 от συν-ιέω, но W.-H. четат -ιᾶσιν. В Марк 4:12 и Лука 8:10 W.-H. имат -ίωσιν от -ίω. Така и -ίων в Рим. 3:11, но -ιείς в Мат. 13:23), -ήσω, -ῆκα (-ῶ, σύνετε Марк 7:14).

Ἱλάσκομαι, ἱλάσθητι (Лука 18:13).

Ἵστημι, ἱστάνω, ἱστάω (ἀν-, ἀνθ-, ἐξ-αν-, ἐξ-ανθ-, ἐπ-αν-, ἀφ-, δι-, ἐν-, ἐξ-, ἐπ- [ἐπίσταμαι], ἐφ-, κατ-εφ-, συν-εφ-, καθ-, ἀντι-καθ-, ἀπο-καθ-, μεθ-, παρ-, περι-, προ-, συν-), στήσω (-ήσομαι), ἔστην, ἔστησα, ἕστηκα (непреходно) и ἕστακα (преходно), -ιστάμην, εἱστήκειν, ἐστάθην, σταθήσομαι. Срещат се и ἑστώς, и ἑστηκώς, но винаги ἑστάναι.

Καθαίρω (δια-, ἐκ-), -εκάθαρα, κεκάθαρμαι.

Καθαρίζω (δια-), καθαριῶ, ἐκαθάρισα, κεκαθάρισμαι, ἐκαθαρίσθην, ἐκαθερίσθη (Мат. 8:3).

Κάθημαι (συγ-), καθέζομαι (παρα-), καθίζω (ἀνα-, ἐπι-, παρα-, περι-, συγ-): ἐκαθήμην, καθήσομαι, κάθου (κάθησο); ἐκαθεζόμην; καθίσω (-ίσομαι), ἐκάθισα, ἐκαθισάμην, κεκάθικα.

Καίω (ἐκ-, κατα-), -έκαιον, καύσω, -έκαυσα, κέκαυμαι, -εκάην, -εκαύθην, -καήσομαι, καυθήσομαι. В 1 Кор. 13:3 някои ръкописи имат καυθήσωμαι.

Καλέω (ἀντι-, ἐν-, εἰσ- (-μαι), ἐπι-, μετα-, παρα-, συν-παρα-, προ-, προσ-, συγ-), ἐκάλουν, καλέσω (-σομαι), ἐκάλεσα (-σάμην), κέκληκα, κέκλημαι, ἐκεκλήμην, ἐκλήθην, κληθήσομαι.

Κάμνω, ἔκαμον (κέκμηκα само в TR, Откр. 2:3).

Κατ-άγνυμι, -εάξω, -έαξα, -εάγην.

Κεράννυμι (συγ-) и κεραννύω, ἐκέρασα, κεκέρασμαι.

Κερδαίνω, κερδήσω, ἐκέρδησα (κερδάνω според някои ръкописи в 1 Кор. 9:21), κερδηθήσομαι.

Κλαίω, ἔκλαιον, κλαύσω, ἔκλαυσα.

Κλάω (ἐκ-, κατα-), ἔκλασα, ἐκλάσθην.

Κλείω (ἀπο-, ἐκ-, κατα-, συγ-), κλείσω, ἔκλεισα, κέκλεισμαι, ἐκλείσθην.

Κλίνω (ἀνα-, ἐκ-, κατα-, προσ-), κλινῶ, ἔκλινα, κέκλικα, ἐκλίθην.

Κομίζω (ἐκ-, συγ-), (-όμην), κομίσομαι и κομιοῦμαι, (-ισα), ἐκομισάμην.

Κόπτω (ἀπο-, ἐκ-, ἐν-, κατα-, προ-, προσ-; ἀνα- само в TR), ἔκοπτον, (-όμην), κόψομαι, -έκοψα, ἐκοψάμην, -εκόπην, -κοπήσομαι.

Κράζω (ἀνα-), ἔκραζον, κράξω, -έκραγον, ἔκραξα и ἐκέκραξα, κέκραγα. Някои ръкописи имат κεκράξομαι.

Κρέμαμαι (ἐκ-), κρεμάννυμι, κρεμάζω и κρεμάω, ἐξεκρέματο (Лука 19:48), ἐκρέμασα, ἐκρεμάσθην.

Κρίνω (ἀνα-, ἀπο-, ἀντ-απο-, δια-, ἐν-, ἐπι-, κατα-, συν-, ὑπο-, συν-υπο-), ἔκρινον, ἐκρινόμην, -εκρινάμην, κρινῶ, ἔκρινα, κέκρικα, κεκρίκειν, κέκριμαι, ἐκρίθην, κριθήσομαι.

Κρύπτω (ἀπο-, ἐν-, περι-), -έκρυβον, ἔκρυψα, κέκρυμμαι, ἐκρύβην.

Κυλίω (ἀνα-, ἀπο-, προσ-), ἐκυλιόμην, κυλίσω, -εκύλισα, -κεκύλισμαι.

Λαγχάνω, ἔλαχον.

Λαμβάνω (ἀνα-, ἀντι-, συν-αντι-, ἀπο-, ἐπι-, κατα-, μετα-, παρα-, συν-παρα-, προ-, προσ-, συν-, συν-περι-, ὑπο-), ἐλάμβανον, λήμψομαι, ἔλαβον (ἐλάβατε 1 Йоан 2:27), ἐλαβόμην, εἴληφα, -είλημμαι, -ελήμφθην, λημφθήσομαι. Λάβε, а не λαβέ. Εἴληφες в Откр. 11:17.

Λανθάνω (ἐκ-, ἐπι-), ἔλαθον, ἐλαθόμην, -λέλησμαι.

Λέγω „говоря“ (ἀντι-, ἐπι-, κατα-, παρα-, προ-) – в Новия Завет само в презент и имперфект. Някои ръкописи имат ἔλεγαν в Йоан 11:56. Срв. εἶπον.

Λέγω „събирам“ (само сл. δια-, ἐκ-, συλ-), -ελεγόμην, -λέξω, -έλεξα (-άμην), -λέλεγμαι, -ελέχθην.

Λείπω (ἀπο-, δια-, ἐκ-, ἐπι-, κατα-, ἐν-κατα-, περι-, ὑπο-), ἔλειπον, -λείψω, ἔλιπον, -έλειψα, -λέλειμμαι, -ελείφθην.

Λούω (ἀπ-), ἔλουσα, λέλουμαι (Йоан 13:10), λέλουσμαι (Евр. 10:22).

Μανθάνω (κατα-), ἔμαθον, μεμάθηκα.

Μέλω – само безличното μέλει; μελέτω (1 Кор. 7:21). Ἐπι-μέλομαι и ἐπι-μελέομαι, -μελήσομαι, -εμελήθην. Μετα-μέλομαι, -εμελόμην, -εμελήθην, -μεληθήσομαι.

Μέλλω, ἔμελλον и ἤμελλον, μελλήσω.

Μένω (ἀνα-, δια-, ἐν-, ἐπι-, κατα-, παρα-, συν-παρα-, περι-, προσ-, ὑπο-), ἔμενον, μενῶ, ἔμεινα, -μεμένηκα, μεμενήκειν. Сложното συν-παρα- се среща във Фил. 1:25 само в TR.

Μίγνυμι и μίσγω (συν-ανα-), ἔμιξα, μέμιγμαι.

Μιμνήσκω (ἀνα-, ἐπ-ανα-, ὑπο-), μνήσω, μέμνημαι, ἐμνήσθην, μνησθήσομαι.

Ξηραίνω, ἐξήρανα, ἐξήραμμαι, ἐξηράνθην.

Οἰκοδομέω (ἀν-, ἐπ-, συν-), ᾠκοδόμουν, οἰκοδομήσω, ᾠκοδόμησα (също οἰκοδ-), ᾠκοδόμημαι, ᾠκοδομήμην, ᾠκοδομήθην, οἰκοδομηθήσομαι; οἰκοδομήθη в Йоан 2:20.

Οἰκτίρω, -ήσω (Рим. 9:15).

Ὀμνύω (Мат. 26:74) и ὄμνυμι (Марк 14:71), но ὤμοσα (Мат. 23:20) от корена ὀμο-.

Ὀνίνημι, само ὀναίμην във Филим. 20.

Ὁράω (ἀφ-, καθ-, προ-), ἑώρων (някои ръкописи в Йоан 6:2), -ωρώμην (-ορώμην), ὄψομαι, ὠψάμην (Лука 13:28), ἑώρακα и ἑόρακα, ἑωράκειν, ὤφθην, ὀφθήσομαι. Εἶδον (εἶδα, εἴδαμεν) е от остарялата основа ἰδ- (ϝιδ-). Конюнкт. ἴδω, имп. ἴδε (не ἰδέ), инф. ἰδεῖν, прич. ἰδών.

Παίζω (ἐν-), -έπαιζον, -παίξω, -έπαιξα, -επαίχθην, -παιχθήσομαι.

Πάσχω (προ-, συμ-), ἔπαθον, πέπονθα.

Παύω (ἀνα-, ἐπ-ανα-, συν-ανα-, κατα-) е правилен, освен ἀναπαήσομαι.

Πείθω (ἀνα-), ἔπειθον, πείσω, ἔπεισα, πέποιθα, ἐπεποίθειν, πέπεισμαι, ἐπείσθην, πεισθήσομαι.

Πεινάω, πεινάσω, ἐπείνασα. Инф. πεινᾶν.

Περι-τέμνω (само сл.), -έτεμον, -τέτμημαι, -ετμήθην.

Πήγνυμι (προσ-), ἔπηξα.

Πιάζω и πιέζω (ὑπο-), ἐπίασα, πεπίεσμαι, ἐπιάσθην.

Πίμπλημι (ἐμ-) и ἐμ-πιπλάω, ἔπλησα, πέπλησμαι, ἐπλήσθην, πλησθήσομαι.

Πίμπρημι и πιμπράω (ἐμ-), -έπρησα.

Πίνω (κατα-, συν-), ἔπινον, πίομαι, ἔπιον, πέπωκα, -επόθην. Срещат се и πεῖν (в ръкописите дори πῖν), и πιεῖν, но само πίε. Срв. πίεσαι.

Πιπράσκω, ἐπίπρασκον, πέπρακα, πέπραμαι, ἐπράθην.

Πίπτω (ἀνα-, ἀντι-, ἀπο-, ἐκ-, ἐν-, ἐπι-, κατα-, παρα-, περι-, προσ-, συμ-), ἔπιπτον, πεσοῦμαι, ἔπεσον и ἔπεσα, πέπτωκα. Срв. πέπτωκες (Откр. 2:5) и πέπτωκαν (Откр. 18:3).

Πλέω (ἀπο-, δια-, ἐκ-, κατα-, παρα-, ὑπο-), -έπλεον, -έπλευσα.

Πλήσσω (ἐκ-, ἐπι-), -επλησσόμην, -έπληξα, ἐπλήγην (-επλάγην).

Πνέω (ἐκ-, ἐν-, ὑπο-), ἔπνευσα.

Πνίγω (ἀπο-, ἐπι-, συμ-), ἔπνιγον (-όμην), ἔπνιξα, -επνίγην. Само TR има ἐπι-.

Πράσσω, πράξω, ἔπραξα, πέπραχα, πέπραγμαι.

Πυνθάνομαι, ἐπυνθανόμην, ἐπυθόμην.

Ῥαντίζω, ἐράντισα (някои ръкописи ἐρράντ-), ῥεράντισμαι (някои ръкописи ἐρρ-). Nestle чете ῥαντίσωνται в Марк 7:4.

Ῥέω (παρα-), ῥεύσω, -ερρύην.

Ῥήγνυμι (-μαι) и ῥήσσω, ῥήξω, ἔρρηξα.

Ῥίπτω (ἀπο-, ἐπι-) и ῥιπτέω, ἔριψα (и ἔρρ-), ἔρριμμαι (и ἔρ-).

Σβέννυμι и σβεννύω, σβέννυμαι, σβέσω, ἔσβεσα, σβεσθήσομαι.

Σημαίνω, ἐσήμαινον, ἐσήμανα.

Σήπω, само σέσηπα (Як. 5:2).

Σπάω (ἀνα-, ἀπο-, δια-, ἐπι-, περι-), -εσπώμην, σπάσω, ἐσπασάμην, -εσπάσθην.

Σπείρω (δια-, ἐπι-), ἔσπειρα, ἔσπαρμαι, ἐσπάρην.

Στέλλω (ἀπο-, ἐξ-απο-, συν-απο-, δια-, ἐπι-, κατα-, συν- или συ-, ὑπο-), ἔστελλον, -εστελλόμην, -στελῶ, -έστειλα (-άμην), -έσταλκα, -έσταλμαι, -εστάλην. Срв. ἀπέσταλκαν в Деян. 16:36.

Στήκω (срв. новогръцкото στέκω) – презент, образуван от ἕστηκα (срв. γρηγορέω от ἐγρήγορα); имперфект ἔστηκεν в Йоан 8:44 и Откр. 12:4 според W.-H.

Στηρίζω (ἐπι-), στηρίξω и στηρίσω в някои ръкописи (срв. στηριῶ в LXX), ἐστήριξα и ἐστήρισα, ἐστήριγμαι, ἐστηρίχθην.

Στρέφω (ἀνα-, ἀπο-, δια-, ἐκ-, ἐπι-, κατα-, μετα-, συν- или συ-, ὑπο-), -στρέψω, ἔστρεψα, -έστραμμαι, ἐστράφην.

Στρωννύω и στρώννυμι (κατα-, ὑπο-), ἐστρώννυον, ἔστρωσα, ἔστρωμαι, ἐστρώθην.

Συ-ζεύγνυμι (само сл.), συνέζευξα.

Συν-τέμνω (само сл.), συντετμημένος в някои ръкописи (Рим. 9:28).

Σφάζω (κατα-), σφάξω, ἔσφαξα, ἔσφαγμαι, ἐσφάγην.

Σῴζω (δια-, ἐκ-), ἐσῳζόμην, σώσω, ἔσωσα, σέσωκα, σέσῳσμαι, ἐσώθην, σωθήσομαι.

Τάσσω (ἀνα-, ἀντι-, ἀπο-, δια-, ἐπι-δια-, ἐπι-, προσ-, συν-, ὑπο-; προ- само в TR), ἔταξα (-άμην), τέταχα, τάξομαι, τέταγμαι, -ετάγην, -ετάχθην.

Τελέω (ἀπο-, δια-, ἐκ-, ἐπι-, συν-), τελέσω, ἐτέλεσα, τετέλεκα, τετέλεσμαι, ἐτελέσθην, τελεσθήσομαι.

Τίθημι (ἀνα-, προσ-ανα-, ἀπο-, δια-, ἀντι-δια-, ἐκ-, ἐπι-, συν-επι-, κατα-, συγ-κατα-, μετα-, παρα-, περι-, προ-, προσ-, συν-, ὑπο-) и τιθέω (ἐτίθει 2 Кор. 3:13; ἐτίθουν в някои ръкописи на Марк 6:56, но W.-H. ἐτίθεσαν, както в Деян. 3:2; 4:35; но ἐπιτίθει в 1 Тим. 5:22 и τιθέασιν в Мат. 5:15), τίθεμαι, -ετιθέμην, θήσω (-θήσομαι), ἔθηκα (θῶ, -θῇς Мат. 9:18; θέτε Лука 21:14; θεῖναι, θείς), ἐθέμην, τέθεικα, τέθειμαι, -ετεθείμην, ἐτέθην, -τεθήσομαι.

Τίκτω, τέξομαι, ἔτεκον, ἐτέχθην.

Τρέφω (ἀνα-, ἐκ-, ἐν-), ἔθρεψα, -εθρεψάμην, τέθραμμαι, -ετράφην.

Τρέχω (εἰσ-, κατα-, περι-, προ-, προσ-, συν-, ἐπι-συν-, ὑπο-), ἔτρεχον, ἔδραμον.

Τυγχάνω (ἐν-, ὑπερ-εν-, ἐπι-, παρα-, συν-), ἔτυχον, τέτυχα и τέτευχα (в ръкописите дори τετύχηκα в Евр. 8:6).

Τύπτω има в Новия Завет само презентна основа. Вж. πατάσσω и πλήσσω.

Φαίνω (ἀνα-, ἐπι-), φανοῦμαι, -έφανα, ἐφάνην, φανήσομαι.

Φέρω (ἀνα-, ἀπο-, δια-, εἰσ-, ἐκ-, ἐπι-, κατα-, παρα-, περι-, προ-, προσ-, συν-, ὑπο-), ἔφερον (-όμην), οἴσω, -ήνεγκον и ἤνεγκα, ἠνέχθην.

Φεύγω (ἀπο-, δια-, ἐκ-, κατα-), φεύξομαι, -πέφευγα, ἔφυγον.

Φθάνω (προ-), ἔφθασα, ἔφθακα.

Φθείρω (δια-, κατα-), φθερῶ, ἔφθειρα, -έφθαρμαι, ἐφθάρην, φθαρήσομαι.

Φοβέομαι (ἐκ-; ἐκφοβεῖν във 2 Кор. 10:9), ἐφοβούμην, ἐφοβήθην, φοβηθήσομαι.

Φορέω, -έσω, -εσα.

Φράσσω, ἔφραξα, ἐφράγην, φραγήσομαι.

Φύω (ἐκ-, συμ-), ἐφύην.

Χαίρω (συν-), ἔχαιρον, ἐχάρην, χαρήσομαι (TR χαροῦσιν в Откр. 11:10).

Χαλάω, -άσω, -ασα, -άσθην.

Χαρίζομαι, χαρίσομαι, ἐχαρισάμην, κεχάρισμαι, ἐχαρίσθην, χαρισθήσομαι.

Χράομαι (κατα-), ἐχρώμην, ἐχρησάμην, κέχρημαι.

Χρή (безлично) – само веднъж, в Як. 3:10.

Ψύχω (ἀνα-, ἀπο-, ἐκ-, κατα-), ψυγήσομαι.

Ὠνέομαι, ὠνησάμην, а не ἐπριάμην.

1. История на гръцките думи. Новозаветната употреба е в съгласие с историята на езика. Всяка дума има своя история така, както всеки човек. Да вземем например σκάνδαλον. Думата се среща за пръв път в Септуагинта със значение „примка, клопка“, напр. в Пс. 69:23 (в LXX 68:23). Първоначално тя означава пръчката на капана, която се задейства, после самия капан, след това всякакво препятствие, камък за препъване и най-сетне всеки човек, който става повод за препъване, напр. в Иис. Нав. 23:13. Така Петър става камък за препъване за Исус (σκάνδαλον εἶ ἐμοῦ, Мат. 16:23). Разпнатият Христос стана σκάνδαλον, или σκανδάληθρον – „пръчката на капана“. Това е много прост пример и е избран именно затова. Човек не познава напълно една гръцка дума, докато не познава историята ѝ. Окончателното значение на думата във всеки отделен случай се определя от етимологията, развитието и непосредствения контекст. Тези три неща трябва грижливо да се вземат предвид, преди да може да се стигне със сигурност до окончателно заключение. Корените са или първични, или отименни (деноминативни). Където е възможно, трябва да се открие коренът на гръцката дума. Това е увлекателна тема, която тук може само да се нахвърли. Вж. Curtius, Greek Etymology (1886).

2. Сродство на гръцките думи помежду им. Съществуват по-малки семейства гръцки думи, които са сродни на общия корен и помежду си. Δείκνυμι е добър пример. Коренът е δικ- и се явява в този вид в δίκ-η. В гръцкия глагол коренът е усилен и δείκνυμι означава „показвам, посочвам“. Δίκη е посоченият път – правото, справедливостта. Δίκην е наречен акузатив и означава „по начина на“, „подобно на“. Δεῖξις е показване, δεῖγμα – нещо показано, а δίκαιος е човек, който се стреми да върви по правия път, праведен човек. Δικαιόω означава „правя праведен“, а след това обикновено „показвам или обявявам за праведен“, докато δικαίωσις е актът на обявяване за праведен. Δικαίωμα е онова, което е обявено за право – било дело, било закон, а δικαιοσύνη е качеството да бъдеш праведен – било действителна праведност, било вменена. Δικαίως е праведен начин или маниер, а δικαιωτής или δικαστής е онзи, който отсъжда справедливо. Δικαστήριον накрая е мястото, където нещата или лицата биват показани като прави. Всяка от тези многобройни думи от един общ корен се среща в Новия Завет, освен две (δικαιωτής, δικαστήριον). Разликата в значението тук се дължи не толкова на промените с течение на времето и на новите връзки, защото тази дума се е оказала много устойчива в коренното си значение. Промяната в идеята тук се дължи главно на разликата в суфиксите. Затова не може правилно да се разбере значението на новозаветните думи, докато не се разбере смисълът на гръцките суфикси и префикси. По този начин в съществителните (а до известна степен и в прилагателните) се разграничават идеите за действие, деятел, резултат, средство, качество, място, лице и т.н. Например λύτρον в Мат. 20:28 е λύ-ω плюс -τρον, което означава средство. Принесеният живот на Исус е средството, чрез което сме освободени от наказанието за греховете си. Така и ἀπο-λύ-τρω-σις (Рим. 3:24) е актът на освобождаването ни от наказанието за греха чрез смъртта на Христос и последвалото помирение. Ние сме възстановени в Божието благоволение. И тук една голяма тема може само да се очертае. За значението на префиксите и суфиксите вж. гръцките граматики.

3. Разграничения между гръцките думи (синоними). Различни думи се употребяват, за да изразят различни оттенъци на едно и също общо понятие. С δίκαιος например е полезно да се сравнят καλός, ἀγαθός, ἅγιος, ὅσιος, καθαρός, при които доброто се разглежда не толкова като правилно, колкото като прекрасно, достойно за възхищение, посветено, неопетнено, очистено. Срв. νέος и καινός: първото означава млад, още не стар, второто – нов, неотдавнашен, а не древен. Така τέρας е чудо, знамение, σημεῖον – знак или доказателство, δύναμις – сила или чудотворно дело. Ясното схващане на тези разлики е съществено за правилната екзегеза на Новия Завет. Виждаме как самият Исус настоява на употребата на ἀγαθός за идеята за абсолютна доброта, когато казва: οὐδεὶς ἀγαθὸς εἰ μὴ εἷς ὁ θεός (Марк 10:18). Ἀγαθός и δίκαιος се срещат заедно в Лука 23:50. В Лука 8:15 ἐν καρδίᾳ καλῇ καὶ ἀγαθῇ се доближава до честата у Сократ употреба на тези две прилагателни заедно (τὸ καλὸν κἀγαθόν – „прекрасното и доброто“). Вж. Trench, Synonyms of the New Testament (1890); Heine, Synonymik des neutestamentlichen Griechisch (1898).

4. Сложни думи. Гръцкият не се равнява с немския по лекотата, с която образува сложни думи, но е непосредствено след него. Тук могат да се дадат само няколко ярки примера, за да се обърне специално внимание на въпроса. Нито една част от сложната дума не е лишена от значение. Ἀλλοτρι-επίσκοπος (1 Пет. 4:15) е добър пример: тук имаме σκοπός, ἐπί, ἀλλότριος, всяка със своя история и всяка допринасяща за окончателното значение – човек, който се заема да надзирава чужди работи, които по никакъв начин не го засягат. Друг добър пример е αὐτο-κατά-κριτος (Тит 3:11). Вж. също προσωπο-λήμπτης (Деян. 10:34), διπλοῦς (1 Тим. 5:17), ὀφθαλμοδουλία (Еф. 6:6), λογομαχία (1 Тим. 6:4) – дума, която не се среща в по-стария гръцки, μονόφθαλμος (Марк 9:47). Новият Завет употребява сложни думи в съгласие с принципите на древния гръцки, макар понякога значението да не е съвсем ясно, както при ἐθελοθρησκία (Кол. 2:23). Павел обича да трупа думи една върху друга, за да изрази чувството си, напр. ὑπερεκπερισσοῦ (Еф. 3:20). В говоримия език сложните форми понякога започват да се употребяват почти като простите.

5. Светлина от други езици. Редица корени принадлежат към общия индоевропейски фонд. Други се срещат в един или друг от сродните езици. Да вземем отново δείκνυμι: същият корен откриваме в немското zeigen („показвам“) и в много производни думи в западноевропейските езици. Или да вземем σκέπτομαι. В гръцкия корен е станала метатеза (разместване на звуковете) и индоевропейското spek- („гледам“) е станало σκεπ-. Затова σκέπτομαι означава „наблюдавам, оглеждам“, σκοπή – „наблюдение“, σκοπιά – „наблюдателница“, σκοπός – „съгледвач“, а след това „цел, прицел“, σκώψ – „кукумявка“. Във Фил. 3:14 Павел казва: κατὰ σκοπὸν διώκω. Вж. Curtius, Greek Etymology (1886).

6. Новозаветни словообразувания. Не съществуват „библейски“ суфикси или окончания. Новите думи в Новия Завет са образувани в съгласие с гръцкия език. Συγκοινωνός (Рим. 11:17) например е образувано по аналогия със σύντροφος. Ἡρῳδιανός (Мат. 22:16) и Χριστιανός (Деян. 11:26) са латински образувания, подобни на Romanus, Africanus. Собствените имена в Новия Завет са като тези в тогавашната говорима употреба, често в съкратена форма, напр. Ἀπολλῶς, но и Ἀπολλώνιος. Ἁγιασμός е образувано подобно на πειρασμός. Нараства броят на глаголите на -όω и -ίζω, като βαπτίζω, ῥαντίζω. Сложните думи винаги трябва да се наблюдават внимателно и на всеки елемент да се придава дължимото значение, напр. ἀντιπαρῆλθεν в Лука 10:31: свещеникът минал по отсрещната страна на пътя. Редица думи, някога смятани за библейски или присъщи само на Септуагинта, сега са известни като обичайни в говоримото κοινή, както показват папирусите, напр. γογγύζω, πρεσβύτερος в официалния смисъл. Като цяло в образуването на новозаветните думи има малко особено, но много може да се научи от прилагането на принципите на сравнителното езикознание. Най-удивителното в новозаветната лексика е не броят на новите образувания, а оскъдността им. Сега знаем, че има само около „50 нови образувания сред около 5000 думи на Новия Завет“ (Deissmann, Philology of the Greek Bible), т.е. само един процент. А тези „петдесет“ може да станат „десет“, преди да сме приключили с папирусите. Тази книга на Deissmann е най-добрият отделен наръчник за новите знания от папирусите и Септуагинта. За по-пълно обсъждане вж. Helbing, Grammatik der Septuaginta (1907); Thackeray, A Grammar of the Old Testament in Greek (1909); Swete, An Introduction to the Old Testament in Greek (1900; 2nd ed. 1914).

Самото изречение се нуждае от известен коментар. В по-обширен труд за него би било нужно много повече място, но тук трябва да стигнат няколко думи.

1. Изречението е израз на една мисъл и е сложно по състав. Подлогът и сказуемото са съществено необходими за пълното изразяване на изречението, което може да бъде много кратко. Всъщност една дума може да съдържа и двете, напр. ἀπέχει (Марк 14:41). Изречението дори не изисква непременно подлогът или сказуемото да бъдат изразени: и двете могат да бъдат загатнати или подразбрани, напр. οὐχί (Лука 1:60), ναί, κύριε (Йоан 11:27).

2. Подлогът сам може да бъде център на група думи (съществителни, прилагателни, наречия, предлози и т.н.). Срв. Рим. 7:10: ἡ ἐντολὴ ἡ εἰς ζωήν.

3. Сказуемото също може да бъде център на група думи, напр. τοιούτους ζητεῖ τοὺς προσκυνοῦντας αὐτόν (Йоан 4:23). Така подлогът и сказуемото са двата фокуса на изречението.

4. Сказуемото е или глагол, или съществително, прилагателно и т.н. със спомагателен глагол (εἰμί, καλοῦμαι и т.н.), изразен или подразбран. Така ὁ δὲ ἀγρός ἐστιν ὁ κόσμος (Мат. 13:38). Срв. Йоан 4:11; Рим. 1:7.

5. Приложение (апозиция) се среща както при подлога, напр. ἀνὴρ προφήτης (Лука 24:19), така и при сказуемото, напр. ὃν προέθετο ὁ θεὸς ἱλαστήριον (Рим. 3:25). Като правило глаголът се съгласува с подлога по лице. Когато се назовават две или повече лица, първо лице има предимство, напр. ἐγὼ καὶ ὁ πατὴρ ἕν ἐσμεν (Йоан 10:30).

6. Подлогът и сказуемото се съгласуват по число, освен че конструкцията по смисъл (ad sensum) често надделява над чисто граматическото число, напр. ὁ ὄχλος ἔστρωσαν (Мат. 21:8). Подлог в среден род множествено число може да има глагол в единствено (Лука 4:41) или в множествено число (пак там). Павел понякога употребява авторско множествено число („ние“ вместо „аз“), напр. 2 Кор. 10:13.

7. Съществителните и прилагателните като правило се съгласуват по род. Някои прилагателни нямат отделна форма за женски род, напр. ἔχει ζωὴν αἰώνιον (Йоан 6:47). Често родът е по смисъл, напр. ἔθνη ἐσκοτωμένοι (Еф. 4:17 сл.). Думите се колебаят и по род. Целият въпрос за граматическия род е неудовлетворителен за нас, съвременните хора.

8. Прилагателните, причастията и съществителните в приложение обикновено се съгласуват по падеж. Но в целия гръцки език анаколутът (граматическата несъгласуваност на конструкцията) е обичаен в това отношение, особено в разговорната реч или в разпалена аргументация. Вж. καθαρίζων в Марк 7:19; πρεσβυτέροις, ἐκλεξαμένους, γράψαντες (Деян. 15:22 сл.). Книгата Откровение е пълна с такива анаколути при причастия или думи в приложение. Понякога, както в ἀπὸ ὁ ὤν (Откр. 1:4), анаколутът е умишлен.

9. Изреченията биват прости и сложни. Сложните изречения са паратактични или хипотактични (съчинени или подчинени). Съчинените изречения могат да имат съюзи, както обикновено (καί, δέ и т.н.), или да са безсъюзни (асиндетон), напр. 1 Кор. 13:7. Дори подчинените изречения могат да бъдат без съюз, напр. θέλεις εἴπωμεν (Лука 9:54).

10. Синтаксисът разглежда отношенията на думите помежду им, на подчинените изречения помежду им, на изреченията и на абзаците. Ще започнем с думите.

1. Частите на речта до голяма степен са свързани помежду си. Да се мисли иначе е чисто механично. Наречията имат голям дял в създаването на различни части на речта в развитието на езика, като предлози, съюзи, частици и т.н. По-високата организация на речта изисква фини разграничения, които стават възможни чрез нови употреби на наречията. Самите наречия имат различен произход – от глагол, съществително, прилагателно, местоимение. Като правило наречието е застинала падежна форма, напр. χάριν („безвъзмездно; заради“), което се употребява и като предлог с генитив. Само по себе си то е просто акузативът на χάρις. Но срв. ὁμολογουμένως и дори νουνεχῶς.

2. Основните елементи на речта вероятно са глаголът, името и местоимението. Не е ясно кое е по-ранно – глаголът или името. Може би ту едното, ту другото е възникнало първо. Всъщност има малка действителна разлика между глаголен корен и име. Срв. в български „работа“ и „работи“. Местоимението има независим произход и е забележително устойчиво в индоевропейските езици. Срв. например „ме“ в различните езици. Това показва личната и социалната страна на речта. Книжовният език е нещо вторично.

3. Прилагателното е само разновидност на съществителното; и двете са имена (ὀνόματα). Някои съществителни започнали да се употребяват описателно, напр. „брат човек“, ἀδελφὸς ἄνθρωπος. От тази описателна употреба е израснало прилагателното (ἐπίθετον). Следователно прилагателното в строгия смисъл е развитие от съществителното и често само се употребява като съществително, напр. τὸ ἀγαθόν (Рим. 12:9). И съществителното продължава да се употребява в описателен смисъл. Затова между съществително и прилагателно не може да се прокара строга граница. Те се склоняват еднакво и често се употребяват еднакво, макар за практически цели да може да се забележи разграничителна линия. Срв. ἐν τῷ Ἰορδάνῃ ποταμῷ (Мат. 3:6). За повече подробности вж. главата за склонението на прилагателните.

4. Прилагателното е по-развито у Омир, отколкото в по-ранните езици, а гръцкият има собствен дух в употребата на прилагателното. Той употребява прилагателно там, където други езици може да не го употребят, напр. δευτεραῖοι ἤλθομεν („на втория ден пристигнахме“, Деян. 28:13). Трябва да се прави разлика между πρῶτος (Рим. 10:19) и πρῶτον (Йоан 1:41); срв. πρῶτος в Йоан 20:4, 8. Така и μόνος (Лука 24:18) се различава от наречието μόνον (2 Тим. 4:8).

5. Прилагателното е или предикативно, или атрибутивно. Пример за предикативно прилагателно е ἀπαράβατον (Евр. 7:24: „има непреходно свещенство“), а за атрибутивно – αἰώνιον (Йоан 6:47: „има вечен живот“).

6. Прилагателното рядко се употребява в превъзходна степен в Новия Завет, а дори и тогава обикновено е елатив със значение „много, твърде“, напр. μέγιστα (2 Пет. 1:4). Запазени са само няколко примера на истинска превъзходна степен, напр. ἀκριβεστάτην (Деян. 26:5). Сравнителната степен, както и в новогръцкия, често се употребява като превъзходна. Така μείζων в 1 Кор. 13:13.

7. Прилагателното често се употребява като наречие, напр. πολύ, τὸ πρῶτον (Йоан 12:16), τὸ λοιπόν и т.н. Това вероятно е най-ранното и най-простото наречие.

8. Прилагателните често се употребяват без съществително, напр. πνευματικοῖς πνευματικά (1 Кор. 2:13), τῇ ἐπιούσῃ (Деян. 16:11). Понякога само контекстът може да реши от какъв род е прилагателното, напр. ἀπὸ τοῦ πονηροῦ (Мат. 6:13).

9. Прилагателните могат да се употребяват с инфинитив, напр. ἱκανὸς βαστάσαι (Мат. 3:11); с ἵνα, напр. ἀρκετὸν … ἵνα γένηται (Мат. 10:25); с асоциативен инструментал, напр. ὅμοιός ἐστιν ἀνθρώπῳ (Мат. 20:1); с акузатив, напр. ὅμοιον υἱὸν ἀνθρώπου (Откр. 14:14); с аблатив, напр. μείζων τοῦ πατρός (Йоан 8:53); с датив, напр. τὰ ἀρεστὰ αὐτῷ (Йоан 8:29), ἔνοχος ἔσται τῇ κρίσει (Мат. 5:21); с генитив, напр. πλήρης χάριτος (Йоан 1:14) и т.н.

10. Наречията са или акузатив среден род на прилагателно, напр. πολύ, κάλλιον, μάλιστα; или акузатив на съществително, напр. χάριν; или член с прилагателно, напр. τὸ πρῶτον, или със съществително, напр. τὴν ἀρχήν (Йоан 8:25), като наречен израз; или аблатив на прилагателно, напр. καλῶς, или на местоимение, напр. οὕτως; или някой друг падеж на име или местоимение, напр. πάντῃ (инструментал), ἐκεῖ (локатив) и т.н. Като примери за генитив срв. ποίας в Лука 5:19 и ἐκείνης в Лука 19:4. Мястото не позволява да се даде пълен списък на наречията в Новия Завет. Срв. τὸ καθ᾽ ἡμέραν (Лука 19:47) и τοὐναντίον (Гал. 2:7).

11. За употребата на наречията като предлози вж. главата за предлозите. Т.нар. „несобствени“ предлози, като ἔξω, са наречия, както всъщност са и всички предлози, например περί.

12. Наречията могат да се употребяват с член и така да се равняват на съществително (ἕως τοῦ νῦν, Мат. 24:21) или на прилагателно (ἐν τῷ νῦν καιρῷ, Рим. 3:26).

13. Много предложни изрази имат наречно значение, напр. ἀπὸ μέρους (2 Кор. 1:14), εἰς τὸ παντελές (Евр. 7:25).

14. Причастията често имат наречно значение, напр. προσθεὶς εἶπεν („продължи да говори“, Лука 19:11).

15. Наречията могат да имат степени за сравнение, напр. ἀνώτερον, μάλιστα, и да бъдат сложни, напр. ὑπερεκπερισσοῦ.

1. Неопределителният член в гръцки. Гръцкият няма неопределителен член. Дори в новогръцкия не се е развил неопределителен член като в германските и романските езици, макар понякога εἷς или τις да се употребява със сила, малко по-голяма от тази на неопределителния член. Още в Новия Завет виждаме следи от такава употреба на εἷς, напр. в Мат. 8:19, където εἷς γραμματεύς на практика означава „един книжник“ в смисъла на неопределителен член. Всъщност и българското „един“, и английското one, френското un, немското ein са просто бройното числително „едно“, приспособено точно за тази употреба. Така и τις се употребява там, където „някой“ би било твърде силно, напр. νομικός τις („един законник“) в Лука 10:25.

2. Произход на определителния член. Гръцкият никога не е развил в значителна степен неопределителна употреба. Освен това той бавно е създал и определителния член, макар у Омир да откриваме началото му. Формите ὁ, ἡ, τό понякога се употребяват у Омир със значение на определителен член – главно с прилагателни, със собствени имена или за противопоставяне. Именно у Омир виждаме развитието на члена, защото същата форма ὁ, ἡ, τό там е много честа като показателно местоимение и се явява и като относително. Следователно ὁ първоначално е показателно местоимение, което постепенно е отслабнало до член или се е издигнало до относително местоимение. Тази тройна употреба на една форма се вижда и в йонийския, защото Херодот употребява формите с τ- като показателни и относителни, както и като член. И дори в атически ὁ понякога е запазено като показателно. Така у поетите и у Платон показателното ὁ се явява пред относителни местоимения (срв. Юстин Мъченик). Новогръцкият често има ὁ ὁποῖος като относително местоимение. В поетичния цитат в Деян. 17:28 τοῦ γὰρ καὶ γένος ἐσμέν имаме показателното τοῦ. Употреби като ὁ δέ са обичайни, когато показателното местоимение се противопоставя на съществително, обикновено в косвен падеж. Така ὁ δὲ εἶπεν (Мат. 14:18). Така и в противопоставените изрази οἱ μέν … οἱ δέ (Деян. 14:4). В Деян. 5:41 οἱ μέν е употребено самостоятелно. Имаме дори ὁ като относително местоимение в израза ὁ ἦν (Откр. 1:4, 8), в съгласие с Омировата употреба. Гръцкото относително ὅς, ἥ, ὅ, обичайно у Омир и в късния гръцки, също е с показателен произход, макар Giles да не мисли така. Така в Йоан 5:11 четем ὃς δὲ ἀπεκρίθη αὐτοῖς, а в Рим. 14:2 ὃς μὲν πιστεύει. Срв. ὃς μέν … ὃς δέ (Рим. 14:5). Противопоставителните изрази се срещат и в косвените падежи, напр. ὃν μέν … ὃν δέ (Лука 23:33). В гръцки първоначалното τ- в номинатив единствено число мъжки и женски род (so, sā) е преминало в тежко придихание: ὁ, ἡ, а формата е загубила ударението си. В немски и английски също имаме тройна употреба на една и съща форма – като показателно местоимение, член и относително местоимение. В Новия Завет обаче, както и в по-ранния атически, ὁ, ἡ, τό обикновено е член, а показателното и относителното значение като правило се изразяват с други думи. Показателната употреба на ὁ обаче продължава и в новогръцкия, напр. τὸ καὶ τό („това и онова“). Съвременните романски езици са получили членовете си от латинските показателни местоимения ille, iste. И българският член произлиза от показателно местоимение (старобълг. тъ, та, то).

3. Значение на члена. Гръцките граматици го наричат τὸ ὁριστικὸν ἄρθρον. Думата ἄρθρον идва от ἀραρίσκω („съединявам“); коренът е ἀρ-. Тази етимология не е много показателна, защото и много други думи свързват думите помежду им. Но ὁριστικόν е по-точно, защото членът наистина определя, ограничава, посочва. Той е показалец – не като показателното местоимение, което различава далечно и близко, „това“ и „онова“, а просто посочва нещо като предмета, който се има предвид. Естествено е, макар и да не е възпитано, децата да сочат с пръст. Членът не казва защо се посочва даден предмет, но винаги посочва нещо. Гръцкият член посочва по един от следните три начина (Broadus):

а) Отделни предмети за разлика от други отделни предмети. Ἰδὼν δὲ τοὺς ὄχλους ἀνέβη εἰς τὸ ὄρος (Мат. 5:1). Тук множествата са онези, които са дошли да Го слушат, а планината е онази пред Него, на която е прекарал цялата нощ в молитва (Лука 6:12), от която току-що е слязъл (Лука 6:17) и на която сега отново се изкачва и сяда. Гръцкият член никога не се употребява без значение. Може да не успеем да го предадем на нашия език, но в гръцки той има обичайната си сила. Английският превод King James Version не предава правилно гръцкия член тук и на много други места, защото преводачите са били под влиянието на латинската Вулгата. В Лука 4:20 четем καὶ πτύξας τὸ βιβλίον ἀποδοὺς τῷ ὑπηρέτῃ ἐκάθισεν. Тук свитъкът е този, който Исус току-що е прочел, а прислужникът – онзи, който Му го е дал. В Лука 18:13 дори английският Revised Version превежда τῷ ἁμαρτωλῷ с „на един грешник“, а „на грешника“ поставя в бележка. Но голяма част от смисъла е именно в τῷ. Митарят се е смятал за великия грешник на света, както по-късно и Павел (1 Тим. 1:15).

б) Класове за разлика от други класове. Да вземем за пример Мат. 8:20: αἱ ἀλώπεκες φωλεοὺς ἔχουσιν καὶ τὰ πετεινὰ τοῦ οὐρανοῦ κατασκηνώσεις, ὁ δὲ υἱὸς τοῦ ἀνθρώπου οὐκ ἔχει ποῦ τὴν κεφαλὴν κλίνῃ. Тук ἀλώπεκες, πετεινά, ἀνθρώπου са все класове, които членът отличава от други класове. При τοῦ ἀνθρώπου единственото число е употребено в събирателния общ смисъл „човек“, „човечество“. Единственото число с член се употребява и в представителен смисъл, напр. в Лука 10:7 ἄξιος γὰρ ὁ ἐργάτης τοῦ μισθοῦ αὐτοῦ – тук ὁ ἐργάτης е представител на целия клас работници. За οἱ ἄνθρωποι в множествено число като клас вж. Мат. 12:36. Но и в гръцки членът не винаги е необходим за тази цел, напр. ἐπὶ πονηροὺς καὶ ἀγαθούς (Мат. 5:45).

в) Качества за разлика от други качества. При абстрактните качества членът не е необходим, но често се употребява, за да изостри представата за качеството или за да го означи като вече споменато. Тази употреба е обичайна в немски и френски (die Weisheit, la sagesse), а в български е напълно естествена: „мъдростта“. В 1 Йоан 4:18 имаме добри примери за тази употреба на гръцкия член: φόβος най-напред е без член, а после се повтаря с член, докато ἀγάπη, като главният предмет на разсъждението, всеки път има член. Понякога този член трябва да се запази в превода, напр. в Откр. 4:11 τὴν δόξαν καὶ τὴν τιμὴν καὶ τὴν δύναμιν – славата, честта и силата, които Бог притежава. В Рим. 13:7 имаме интересен пример за прецизна употреба на члена.

4. С какво се употребява членът. Членът може да посочи всичко, което има нужда от по-нататъшно определяне. Разбира се, членът приема рода на съществителното, с което се употребява, макар всяко съществително да може да има естествения, а не граматическия си род, напр. ὁ ἀμήν (Откр. 3:14). Срв. обаче средния род в Гал. 4:25, където τὸ δὲ Ἁγάρ умишлено третира женското име като дума от среден род (вж. гл. IV, § 6 а). С инфинитив се употребява само членът за среден род, напр. τὸ δὲ καθίσαι (Марк 10:40). Членът се употребява и с прилагателни със или без съществително, напр. ὁ ποιμὴν ὁ καλός (Йоан 10:11), ὁ ἅγιος τοῦ θεοῦ (Йоан 6:69). Употребява се и с наречия без съществително. В Новия Завет τὸ νῦν е много често, напр. ἀπὸ τοῦ νῦν (Лука 5:10), и дори τὰ νῦν (Деян. 27:22). Срв. предложни изрази като οἱ ἐκ νόμου (Рим. 4:14). Всъщност членът може да се употреби с всяка част на речта: с глагол, напр. τὸ δὲ Ἀνέβη (Еф. 4:9); с част от изречение, напр. τὸ Εἰ δύνῃ (Марк 9:23); с цитат, напр. τὸ Οὐ φονεύσεις, Οὐ μοιχεύσεις (Мат. 19:18); или с цяло изречение, напр. τὸ πῶς αὐτοῖς παραδῷ αὐτόν (Лука 22:4). Тази употреба на члена с изречения е много честа у Лука, а също и в новогръцкия. Членът често стои при причастия, както при други прилагателни, когато е налице и съществително, напр. τῇ ἐχομένῃ ἡμέρᾳ (Деян. 21:26), и особено когато съществително няма, напр. в Лука 22:27, където има четири примера: ὁ ἀνακείμενος (два пъти), ὁ διακονῶν (два пъти). Членът с причастие е обичаен практически еквивалент на подчинено определително изречение, напр. τοῖς πιστεύουσιν (Йоан 1:12), и затова има по-широко значение от обикновеното прилагателно, понеже причастието има време. Членът е обичаен и при инфинитива, напр. Марк 5:4; Мат. 26:2. Често членът се употребява самостоятелно, когато контекстът е ясен, напр. τὰ Καίσαρος (Марк 12:17), ὁ τοῦ Ζεβεδαίου (Мат. 10:2). Срв. τὸ τῆς συκῆς (Мат. 21:21).

5. Кога членът не се употребява. Разбира се, членът не се употребява, когато понятието е неопределено, напр. μετὰ γυναικὸς ἐλάλει („говореше с жена“, Йоан 4:27). Тук King James Version изпуска смисъла, като превежда „с жената“. Но една дума може да бъде определена и без член, защото членът не е единственото средство да се направи нещо определено. Собствените имена например са определени по природа и не се нуждаят от член, за да станат такива, напр. πρὸς Βαρναβᾶν Παῦλος (Деян. 15:36). Така и съществително, употребено с генитив, може да бъде достатъчно определено без член, напр. πύλαι ᾅδου (Мат. 16:18). Тази употреба не е непозната и в по-ранния гръцки и се среща в папирусите. На нея прилича и еврейското съчетание (status constructus). Но такава дума може и да не е определена, напр. θεοῦ υἱός (Мат. 27:54). Освен това някои думи са определени по природа, напр. ἐκ νόμου (Рим. 4:14), ὑπὸ κυρίου (Мат. 1:22), ἐκ πνεύματος ἁγίου (Мат. 1:20), макар тези наименования на Божеството да могат да приемат член като собствените имена. Така и думи като ἥλιος (Мат. 13:6), γῆ (Лука 2:14), θάλασσα (Лука 21:25), κόσμος (Гал. 6:14) могат да бъдат определени без член. Вж. 1 Кор. 8:4 сл.: ἐν κόσμῳ, ἐν οὐρανῷ, ἐπὶ γῆς. Освен това редица думи като νόμος (Рим. 2:12), γραφή (1 Пет. 2:6) са толкова отличителни, че понякога са определени и без член. Същото важи за редица познати изрази, особено с предлози, напр. ἐν οἴκῳ или οἴκοι („у дома“), ἐν πόλει („в града“), ἐν ἐκκλησίᾳ („в църквата“, 1 Кор. 14:35); тук не е нужно да се говори, че членът е „изпуснат“. Той просто не се употребява, защото понятието е достатъчно определено и без него. Следователно гръцкият член изобщо не се употребява, ако думата не е определена, а се употребява само когато тя не е достатъчно определена според преценката на говорещия или пишещия. Не е съвсем в духа на гръцкия език да се говори за „изпускане“ на члена; по-скоро трябва да се говори за неупотребата му. Вж. 1 Кор. 3:22 сл. – дълъг ред определени думи без член.

6. Някои особени употреби на члена.

а) Съотносителност на члена. Ако генитив се употребява със съществително и двете имат член, всяко от тях е несъмнено определено. Така Натанаил казва на Исус (Йоан 1:49): σὺ εἶ ὁ υἱὸς τοῦ θεοῦ, а също и Петър (Мат. 16:16). Собственото име в такъв случай не винаги има член, напр. μετὰ τὴν μετοικεσίαν Βαβυλῶνος (Мат. 1:12). Но където едната от думите е без член, тя е неопределена, напр. εἰ υἱὸς εἶ τοῦ θεοῦ (Мат. 4:3), където сатана допуска, че Исус е „син Божий“. В случай като θεοῦ υἱός (Мат. 27:54) обаче двете думи могат да бъдат и неопределени, и определени – само контекстът или естеството на думите могат да решат. Срв. υἱὸς τοῦ θεοῦ (Мат. 27:40) и θεοῦ υἱός (Мат. 27:43). В Йоан 10:36, когато отговаря на обвинението на враговете си, Исус нарича себе си υἱὸς τοῦ θεοῦ, макар на друго място да казва ὁ υἱὸς τοῦ θεοῦ (Йоан 5:25).

б) Членът при определенията. Има три вида атрибутивни изрази, с които е свързан членът.

1. Прилагателни. Атрибутивното прилагателно се предшества от член, като самото прилагателно може да стои пред съществителното, ако има такова, напр. τὸ καλὸν ὄνομα (Як. 2:7; срв. Мат. 12:35), или след него, напр. ὁ ποιμὴν ὁ καλός (Йоан 10:11). В ὁ ὄχλος πολύς (Йоан 12:9, 12) обаче πολύς изглежда е атрибутивно по смисъл. В Марк 12:37 пък имаме ὁ πολὺς ὄχλος (срв. ὄχλος πολύς в Марк 5:21). Може би тази употреба е възникнала по аналогия с обичайната конструкция на πᾶς, ὅλος, οὗτος, ὅδε, ἐκεῖνος. Ако с прилагателното не се употребява член, то пак може да бъде атрибутивно, напр. μικρὰ ζύμη (1 Кор. 5:6).

2. Генитиви. По природата си генитивите обикновено са атрибутивни, независимо дали се употребява член, макар генитивът да е предикативен след εἰμί, γίνομαι и т.н. Така θεοῦ οἰκοδομή (1 Кор. 3:9), κατὰ τὴν χάριν τοῦ θεοῦ (1 Кор. 3:10), τὸ κήρυγμά μου (1 Кор. 2:4). Това важи при всяко положение на генитива – както по-горе или предшестван от член, напр. μάρτυς τῶν τοῦ Χριστοῦ παθημάτων (1 Пет. 5:1) и τῇ αὐτοῦ χάριτι (Рим. 3:24). Членът може да се добави за разграничаване, напр. Μαρία ἡ τοῦ Κλωπᾶ (Йоан 19:25), или да се повтори за изразителност, напр. ὁ λόγος ὁ τοῦ σταυροῦ (1 Кор. 1:18).

3. Обстоятствени изрази. Когато обстоятственият израз е предшестван от член, той, разбира се, е атрибутивен, напр. τοῖς ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ (Рим. 8:1), διὰ τῆς ἀπολυτρώσεως τῆς ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ (Рим. 3:24). Ако обаче не се употребява член, изразът може да бъде или предикативен, напр. ἐν τῇ σαρκί (Рим. 8:3), което се отнася към κατέκρινεν (не към τὴν ἁμαρτίαν, защото Христос не е имал грях в плътта си), или атрибутивен, напр. εἰς τὸν θάνατον (Рим. 6:4), където изразът се свързва с διὰ τοῦ βαπτίσματος (вж. предходния стих). Често интонацията показва, че изразът е атрибутивен, напр. οἱ νεκροὶ ἐν Χριστῷ ἀναστήσονται πρῶτον (1 Сол. 4:16), ὁ πιστὸς ἐν ἐλαχίστῳ (Лука 16:10). Един член може да се употреби с произволен брой определения (2 Пет. 1:4).

в) Повторение на члена. Не е задължително членът да се употреби само веднъж, когато има няколко предиката, макар това да е изящна гръцка конструкция, напр. във 2 Пет. 3:15 имаме τὴν τοῦ κυρίου ἡμῶν μακροθυμίαν σωτηρίαν ἡγεῖσθε. Понякога членът се повтаря в такива примери (срв. атическата употреба), напр. τὸ τῆς δόξης καὶ τὸ τοῦ θεοῦ πνεῦμα (1 Пет. 4:14). Понякога членът стои пред определението, а не пред съществителното, напр. ἐν πίστει καὶ ἀγάπῃ τῇ ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ (2 Тим. 1:13). Много често е двойният член, напр. ὁ καιρὸς ὁ ἐμός (Йоан 7:6), ὁ υἱός μου ὁ ἀγαπητός (Мат. 3:17). Членът може да се повтори при всяко определение, напр. τὴν ῥομφαίαν τὴν δίστομον τὴν ὀξεῖαν (Откр. 2:12). Но членът не се повтаря съвсем безразборно. Когато няколко свързани съществителни, отнасящи се до различни предмети, се различават по род, те получават отделни членове, дори да са в един и същ падеж и число, напр. ἀπὸ τοῦ νόμου τῆς ἁμαρτίας καὶ τοῦ θανάτου (Рим. 8:2), освен ако понятията не са много близки, напр. ἐν πάσαις ταῖς ἐντολαῖς καὶ δικαιώμασιν τοῦ κυρίου (Лука 1:6), където стига един член. Две съществителни, които се съгласуват по число, род и падеж и се отнасят до различни предмети, могат да бъдат групирани под един член и така да се разглеждат като едно, макар в действителност да не са, напр. οἱ Φαρισαῖοι καὶ Σαδδουκαῖοι (Мат. 16:1), докато обикновено имаме οἱ Φαρισαῖοι καὶ οἱ γραμματεῖς (Марк 7:5) – едното е партия, а другото професия, макар повечето книжници да са били фарисеи. Така и Исус казва ὁ σπείρων καὶ ὁ θερίζων (Йоан 4:36), за да подчертае, че това са две различни лица. Но когато две съществителни се отнасят до едно и също лице, не е обичайно членът да се повтаря, напр. Ἐγὼ Ἰωάννης, ὁ ἀδελφὸς ὑμῶν καὶ συγκοινωνός (Откр. 1:9). Срв. Откр. 3:17. Така и във 2 Пет. 1:11 (също 2:20; 3:18) имаме τοῦ κυρίου ἡμῶν καὶ σωτῆρος Ἰησοῦ Χριστοῦ. Тук единият член ясно показва, че Исус Христос е и наш Господ, и наш Спасител. Следователно и във 2 Пет. 1:1 τοῦ θεοῦ ἡμῶν καὶ σωτῆρος Ἰησοῦ Χριστοῦ членът по същия начин означава, че Христос е наш Бог и Спасител. Winer се отклонява от обичайната си точност, като не настоява на строгата граматика при 2 Пет. 1:1. По същия начин той по доктринални съображения отрича силата на единия член в Тит 2:13 ἐπιφάνειαν τῆς δόξης τοῦ μεγάλου θεοῦ καὶ σωτῆρος ἡμῶν Χριστοῦ Ἰησοῦ. Но богословската система на Павел във Фил. 2:9 и Кол. 1:15–19; 2:9, да не говорим за Рим. 9:5 и Деян. 20:28, не пречи да се приеме естественото значение на единия член и тук.

г) Членът при предикатите. Когато съществителното има член, а прилагателното няма, прилагателното обикновено е предикативно. Така в μεγάλῃ τῇ φωνῇ (Деян. 26:24) Лука иска да каже, че Фест е говорил със силен и висок глас. В Евр. 7:24 ἀπαράβατον ἔχει τὴν ἱερωσύνην не означава, че Той има непреходното свещенство, а че има свещенството като непреходно. Като правило членът не се употребява с предикативното съществително, дори когато подлогът е определен. Срв. Марк 3:1. В 1 Йоан 4:16 ὁ θεὸς ἀγάπη ἐστίν – „Бог е любов“, но любовта не е Бог. Така можем да различим подлога от сказуемото. Затова в Йоан 1:1 θεὸς ἦν ὁ λόγος превеждаме „Словото беше Бог“, а не „Бог беше Словото“, понеже тук подлогът и сказуемото не са равнообхватни. Но ако предикатът е предварително добре известен или е тъждествен с подлога (W. F. Moulton в бележка към превода на Winer), членът се употребява. Така в Деян. 21:38 οὐκ ἄρα σὺ εἶ ὁ Αἰγύπτιος; – тук ὁ се отнася до добре известния водач на четирите хиляди бунтовници. В 1 Йоан 3:4 ἡ ἁμαρτία ἐστὶν ἡ ἀνομία има член два пъти, понеже подлогът и сказуемото са взаимно заменими. Така и в Йоан 3:10 σὺ εἶ ὁ διδάσκαλος показва, че Никодим е добре известният учител.

д) Членът при собствените имена. Тази особеност на гръцкия се е запазила и до днес. Членът не винаги се употребява със собствени имена и за това не може да се даде напълно задоволително обяснение. Така в Деян. 19:1 имаме τὸν Ἀπολλῶ εἶναι ἐν Κορίνθῳ Παῦλον. Често този член не може да се предаде в превода, но в пример като Деян. 19:13 смисълът му е ясен: ὁρκίζω ὑμᾶς τὸν Ἰησοῦν ὃν Παῦλος κηρύσσει. Тук заклинателите посочват Исус на демона чрез члена – „онзи Исус, когото Павел проповядва“. Членът често се употребява със съществителното в приложение към собственото име, но не и със самото собствено име, напр. Ἰωάννης ὁ βαπτιστής (Мат. 3:1), освен ако приложението не е предикат (Лука 15:31).

е) Членът при местоименията. Генитивът на личните местоимения може да бъде със или без член, напр. θεέ μου (Мат. 27:46), τὸν πατέρα μου (Мат. 26:53). Местоимението може – рядко – да стои и след члена, напр. τῇ αὐτοῦ χάριτι (Рим. 3:24). Или членът може изобщо да липсва, напр. φίλοι μου (Йоан 15:14), δούλους ἑαυτοῦ (Лука 19:13). С притежателното местоимение членът винаги се употребява, напр. τῷ σῷ ὀνόματι (Мат. 7:22). Но членът никога не означава притежание. Когато за Пилат е казано, че ἀπενίψατο τὰς χεῖρας (Мат. 27:24), става дума за ръцете, които, разбира се, са неговите собствени. Ἕκαστος в Новия Завет никога няма член (1 Кор. 3:8). Веднъж имаме τὸν δεῖνα (Мат. 26:18). Ἴδιος, извън ἰδίᾳ и κατ᾽ ἰδίαν, обикновено има член, напр. οἱ ἴδιοι (Йоан 1:11), но вж. 1 Кор. 9:7. Τοιοῦτος се употребява с член, макар и не винаги, напр. οἱ τοιοῦτοι (Рим. 16:18). Веднъж имаме αἱ δυνάμεις τοιαῦται (Марк 6:2). Веднъж член има и τοσοῦτος: ὁ τοσοῦτος πλοῦτος (Откр. 18:17). Новият Завет следва гръцкия обичай да употребява член с οὗτος, ὅδε, ἐκεῖνος, макар за нас това да изглежда аномалия. Може би показателното местоимение се е усещало толкова определено, че самата атмосфера е изисквала член. Членът при това обикновено се поставя пред съществителното, а не пред показателното местоимение, макар силата на показателното да е атрибутивна, а не предикативна. Така οὗτος ὁ ἄνθρωπος (Лука 14:30). Дори със собствени имена οὗτος обикновено се употребява с член, напр. οὗτος ὁ Ἰησοῦς (Деян. 1:11). Когато οὗτος се употребява без член, то е предикативно, а не атрибутивно, напр. οὐ μετὰ πολλὰς ταύτας ἡμέρας (Деян. 1:5) – „не след много дни, (считано от) тези“. Срв. Деян. 24:21. Така и в Йоан 2:11 ταύτην ἐποίησεν ἀρχὴν τῶν σημείων означава, че Исус направи това като начало на знаменията.

ж) Членът с πᾶς. Без член в единствено число πᾶς означава „всеки“, напр. πάντα πειρασμόν (Лука 4:13). При абстрактните съществителни обаче „всеки“ се равнява на „целия“, напр. πᾶσαν χαράν (Як. 1:2). Така и при собствено име, следователно при единичен предмет, напр. πᾶσα Ἱεροσόλυμα (Мат. 2:3). Понеже γραφή понякога се е смятало за определено и без член, πᾶσα γραφή във 2 Тим. 3:16 може да означава „цялото Писание“, но може да означава и „всяко писание“, понеже въпросът не е ясен. Има разлика между πᾶσα ἡ πόλις (Мат. 8:34) и ἡ πᾶσα πόλις, макар последната конструкция да се среща няколко пъти в Новия Завет (Деян. 20:18 τὸν πάντα χρόνον и 1 Тим. 1:16 τὴν ἅπασαν μακροθυμίαν). Вж. още ὁ πᾶς νόμος (Гал. 5:14); срв. също Деян. 19:7; 21:21; 27:37; Рим. 16:15; Гал. 1:2 (вж. Winer–Schmiedel, S. 189). В Мат. 7:26 πᾶς ὁ ἀκούων се равнява на πᾶς ὅστις ἀκούει (Мат. 7:24). Множественото число πάντες запазва разликата дотолкова, че членът пред него (οἱ πάντες) обобщава цялата съвкупност, напр. τὰ πάντα (Кол. 1:16). Ἅπας се среща главно у Лука и в Деянията. Ὅλος обикновено се употребява с член, напр. ὅλῳ τῷ κόσμῳ (Рим. 1:8). В Йоан 9:34 имаме ὅλος предикативно без член: ἐν ἁμαρτίαις σὺ ἐγεννήθης ὅλος – „ти си роден в грехове целият“. Като цяло членът в Новия Завет е верен на духа на гръцкия език и не е възможно да се оцени гръцкият член, ако човек не съчувства на гръцкия като на жив език.

з) Членът с μέσος. В Новия Завет имаме ἐκ μέσου, τὸ μέσον, εἰς μέσον, ἐν μέσῳ, κατὰ μέσον, напр. ἐν μέσῳ λύκων (Мат. 10:16). Но имаме и старата конструкция μέσης νυκτός – „посред нощ“ (Мат. 25:6). Ἄκρος не се употребява по този начин, макар да имаме τὸ ἄκρον τοῦ δακτύλου (Лука 16:24).

и) Членът при номинатив, употребен като вокатив. Тук имаме стара гръцка конструкция, засилена от еврейската и арамейската употреба, в които вокативът редовно се употребява с член. В Новия Завет се срещат редица примери, напр. ναί, ὁ πατήρ (Мат. 11:26); αββα ὁ πατήρ (Марк 14:36); τὸ κοράσιον (Марк 5:41). Формата е номинатив, но падежът всъщност е вокатив.

1. Какво е местоимението (ἀντωνυμία, pro nomine)? Местоимението е средство, което предотвратява постоянното повтаряне на името. Съвременните езици силно не харесват повторението на една и съща дума, било то глагол или име. Но името трябва винаги да се употребява там, където е необходимо да се избегне двусмислие. Не харесваме и твърде честата употреба на местоимението.

2. Устойчивост на местоименията. Както вече беше отбелязано, много от местоименните корени са много стари – вероятно колкото най-старите глаголни корени. По отношение на запазването на падежните форми местоименията са най-устойчивата част на речта. Срв. в български „той, него, му“ и т.н. Но пълна във всяко отношение система от местоимения не се е развила. В говоримия език от време на време непрекъснато възникват нови местоимения.

3. Изразителност (емфаза). В гръцки местоимението не е толкова често, колкото в съвременните европейски езици. Самият гръцки глагол съдържа личния подлог и дори косвените форми на местоимението не винаги се употребяват. Затова, когато е употребен номинативът на местоимението, има емфаза. Срв. ἐγώ (Мат. 5:22), σύ (Йоан 1:42), ὑμεῖς (Мат. 27:24). В Новия Завет, както в κοινή и в еврейски, местоимението се среща много по-често, отколкото в по-ранния гръцки. Но все още има известна изразителност, освен при плеонастичното местоимение, напр. в Откр. 7:2 (αὐτοῖς). Изразителността обаче може да бъде много слаба – просто промяна в тона. Вж. Марк 1:8 (αὐτός); Мат. 1:21 (αὐτός); 8:24 (αὐτός); Деян. 20:35 (αὐτός). При αὐτός изразителността понякога е много слаба или изобщо липсва, но винаги трябва да я търсим. Вж. Лука 1:22; 6:8; 15:14; 24:25, 31. Среща се и авторско множествено число, напр. γράφομεν (1 Йоан 1:4). Срв. γράφω в 1 Йоан 2:12.

4. Αὐτός в предикативна позиция. У Лука откриваме много честа конструкция, която се е запазила и в новогръцкия: употребата на αὐτός в предикативна позиция със значение „самият този, същият“. Вж. Лука 13:31 ἐν αὐτῇ τῇ ὥρᾳ. Строго погледнато, в този пример значението е „в самия час“, но има оттенък на показателна сила, както в новогръцкия. Това обаче не важи за Мат. 3:4, който английският King James Version превежда погрешно: αὐτὸς δὲ ὁ Ἰωάννης („а самият Йоан“).

5. Място в изречението. Понякога местоимението заема изтъкнато място заради емфазата, напр. σὺ τίς εἶ (Рим. 14:4), σὺ πίστιν [ἣν] ἔχεις (Рим. 14:22). Срв. противопоставянето в ἐγώ σε (Йоан 17:4), με σύ (Йоан 17:5) и т.н. Понякога обаче необичайното място е заради благозвучието, а не заради изразителността, напр. αὐτοῦ (Йоан 9:6). Срв. μου и σου в Йоан 9:10, 11, 17 и др.; срв. αὐτός μου ἀδελφός (Мат. 12:50). Вж. също Мат. 8:8.

6. „Изпускане“. Hadley и Allen говорят за „изпускане“ на местоимението, когато няма емфаза. Това е погледът от гледна точка на английския. Правилно е да се каже, че в гръцки местоимението просто не се употребява, когато не е нужно. Всеки писател, разбира се, сам решава дали да употреби местоимение в даден случай. Само се обърква въпросът, когато се казва, че е „изпуснал“ местоимението, след като просто не е имал нужда от него, за да изрази мисълта си.

7. Личното местоимение за трето лице. Новият Завет има много проста употреба на личното местоимение за трето лице в косвените падежи. Думата е αὐτός (Лука 4:20) – никога οὗ, старата възвратна форма – и обикновено в косвените падежи. Това, разбира се, е само една от ранните употреби на αὐτός. Понякога, напр. в Лука 19:2 (καὶ αὐτός), номинативът има значението на изразителното „той“. Но за другата употреба вж. Мат. 1:21 (αὐτός). Ὁ αὐτός все още често означава „същият“ (Мат. 5:46). Срв. τὸ αὐτὸ πνεῦμα (2 Кор. 4:13) и αὐτὸ τὸ πνεῦμα (Рим. 8:26). Усилителната употреба на αὐτός, макар и не много честа, е запазена, напр. αὐτὸς γὰρ Δαυίδ (Лука 20:42). Срв. и αὐτὸς ἐγώ (Рим. 7:25), αὐτοὶ ὑμεῖς (1 Сол. 4:9).

8. Възвратното местоимение. То се запазва и в трите лица в единствено число, а до известна степен и в множествено, напр. ἐμαυτοῦ (Йоан 5:30), σεαυτόν (Мат. 4:6), ἑαυτῆς (Мат. 12:25). В множествено число ἑαυτῶν се среща безразлично за всяко лице – за първо (Рим. 8:23), второ (Рим. 6:11), трето (Рим. 5:8). Но ὑμῶν αὐτῶν се среща в 1 Кор. 7:35 и ὑμῖν αὐτοῖς в 1 Кор. 11:13. Αὑτοῦ не е често, макар понякога да е необходимо; Йоан 2:24 е добър пример (αὐτός, αὑτόν, αὐτοῖς). Ἑαυτοῦ може да бъде с член (Лука 11:21) или без член (Лука 13:19). Възможно е дори положението ἑαυτῶν τὰ ἱμάτια (Мат. 21:8). Вместо възвратното обаче имаме и личната форма, напр. ὑμῖν (Мат. 6:19). Ἴδιος (срв. ἰδιώτης, Деян. 4:13) е обичайно в Новия Завет, както и в κοινή. Така τὸν τόπον τὸν ἴδιον (Деян. 1:25).

9. Притежателното местоимение. Различните начини за изразяване на притежание са все отличителни. Членът не означава притежание. В случаите, когато се употребява само членът, идеята за притежание се смята за достатъчно ясна. Ако кажа „боли ме главата“, съвсем ясно е чия е главата. Но членът „-та“ не означава „моята“. Така в Йоан 2:11 (τῶν). Притежателното местоимение без член е по-малко отличително, отколкото с член. Вж. Йоан 4:34 (ἐμόν); 13:35 (ἐμοί). За притежателно местоимение с член вж. Йоан 7:8 (ὁ ἐμός); Лука 22:19 (τὴν ἐμήν). В Новия Завет за трето лице не се употребява притежателно местоимение, а генитивът на αὐτός (Мат. 1:2). В първо и второ лице така употребеният генитив може да бъде изразителен или неизразителен според формата (енклитична или не) и според наличието или отсъствието на член. Вж. Мат. 7:3–5 (σου и σοί); Йоан 14:2 (μου). В Мат. 7:3 вж. също τῷ σῷ ὀφθαλμῷ. Изобщо притежателното местоимение е рядко в Новия Завет, освен ἐμός в Евангелието на Йоан (както по-горе; но вж. Фил. 3:9). Притежателното местоимение може да има към себе си генитив в приложение, напр. τῇ ἐμῇ χειρὶ Παύλου (1 Кор. 16:21).

10. Показателните местоимения. В Новия Завет се срещат обичайните показателни местоимения, макар само οὗτος и ἐκεῖνος да са по-чести. Обичайната разлика между двете се запазва. При οὗτος липсата на член означава предикативно значение, напр. Йоан 2:11; Деян. 1:5. В περὶ μιᾶς ταύτης φωνῆς (Деян. 24:21) обаче се доближаваме до атрибутивната употреба, макар членът да липсва. Пояснителната употреба на τοῦτο (καὶ τοῦτο) се вижда в 1 Кор. 6:8. Показателното местоимение рядко се явява като пряк корелат на относителното, напр. οὗτος ὅς (Лука 5:21). Презрение се изразява чрез οὗτος в Деян. 17:18; 19:26. Интересна е възобновяващата употреба на οὗτος, напр. в Мат. 10:22. Ὅδε се среща почти само във формата τάδε (Откр. 2:1), но вж. Як. 4:13. Особеното δεῖνα се среща само веднъж (Мат. 26:18). Ἐκεῖνος понякога е изразителен подлог („той“), напр. Йоан 5:35, 46; 19:35; Мат. 15:18. За разликата между οὗτος и ἐκεῖνος вж. Лука 18:14. За показателното ὅς вж. ὃς δέ (Йоан 5:11), ὃς μέν … ὃς δέ (1 Кор. 11:21). За ὁ δέ вж. Рим. 14:2; Еф. 4:11.

11. Относителното местоимение. Местоимението е назовано не съвсем сполучливо, понеже всички местоимения, както и много други думи, изразяват отношение. Обичайното съгласуване по число и род между относителното местоимение и неговия корелат обаче оправдава названието. Връзката е много тясна. Понякога и падежът се уеднаквява чрез атракция (привличане), което е още по-тясна връзка в същата посока, напр. οἷς в Лука 2:20. Но атракцията не е задължителна, както виждаме при ἥν (Евр. 8:2). Ὅστις освен обичайното неопределено значение, напр. в Мат. 13:12 и Лука 12:1, често приема силно определено значение (срв. двете значения на τις). Така в Лука 2:4; Деян. 10:47. За пропускане на корелата вж. οὗ (Рим. 10:14). Липсата на корелат не е особеност на гръцкия, а е присъща на всички езици. Срв. „Който дава бързо, дава двойно“. Вж. ᾧ в Лука 7:47. Срв. дори αὐτοῖς (Мат. 8:4) без съществително в контекста. Понякога корелатът е включен в относителното изречение и двете са в един и същ падеж, напр. εἰς ὃν παρεδόθητε τύπον διδαχῆς (Рим. 6:17). Срв. Лука 1:20 и Марк 6:16. Вж. τίς ἐστιν οὗτος ὅς в Лука 5:21, но срв. Рим. 7:15. Атракцията на относителното местоимение към падежа на корелата е особено честа у Лука (срв. ὧν в 5:9), което не е изненадващо, понеже тя е една от най-фините и тънки страни на синтаксиса. У Матей се среща само два пъти (18:19; 24:50), а у Марк веднъж (7:13). Срв. Plummer, Luke, p. li. Обикновено атракцията е от акузатив към някой друг косвен падеж, но понякога ѝ се подлагат и други падежи. Срв. ἕως τῆς ἡμέρας ἧς (Деян. 1:22), където локатив става генитив. Вж. също 2 Кор. 1:4. Атракцията може да бъде и обратна – корелатът да приеме падежа на относителното местоимение. Така τὸν ἄρτον ὅν (1 Кор. 10:16) и παντὶ δὲ ᾧ (Лука 12:48). Относителното местоимение обикновено се съгласува с корелата си по род и число, но тази връзка често се нарушава, ако смисълът го оправдава. В Марк 15:16 ὅ се съгласува по род с предикативното πραιτώριον, а не с корелата τῆς αὐλῆς. Във Фил. 2:15 οἷς се различава по число и род от γενεᾶς. Вж. също ὅ в Еф. 5:5 и ὅς в Еф. 1:14 (ὅ в текста на W.-H., ὅς в бележката) и 1 Тим. 3:16. Тук има действително съгласуване по смисъл, което е по-важно от чисто формалната граматична структура. Но οὗτος (Мат. 7:12) е употребено строго граматично. В 1 Кор. 15:10 Павел умишлено казва εἰμι ὅ εἰμι, а не ὅς. Ὅστις, подобно на ὅς, е много често в Новия Завет, но е ограничено почти само в номинатива; вж. обаче акузатива среден род ὅ τι в Лука 10:35. Срв. и ἕως ὅτου. Ὅσος е често, напр. в Мат. 7:12, но οἷος (1 Сол. 1:5) е рядко, а ἡλίκος се среща само четири пъти (срв. Як. 3:5). За τοσούτῳ … ὅσῳ вж. Евр. 1:4. Срв. καθ᾽ ὅσον (Евр. 7:20) и ὅσον ὅσον (Евр. 10:37). В Рим. 9:6 имаме старата класическа конструкция οὐχ οἷον ὅτι, където οἷος почти се равнява на δυνατός. Повторението на относителното местоимение е добре показано във Фил. 4:8 (ὅσα). Срв. 1 Кор. 15:1 сл. Понякога относителното местоимение стои в началото на изречението, напр. ἀνθ᾽ ὧν (Лука 12:3), ἐν οἷς (Лука 12:1), οὗ χάριν (Лука 7:47). Тази класическа конструкция е по-честа у Лука. В Откр. 1:4 се среща ὁ ἦν, където ὁ е относително местоимение.

12. Съотносителни местоимения. Те не са много чести в Новия Завет. Τοῖος изобщо не се среща, а τοιόσδε – веднъж (2 Пет. 1:17). Τοιοῦτος (среден род τοιοῦτο) се среща около шестдесет пъти – с член, напр. οἱ τοιοῦτοι (Рим. 16:18), или без член, напр. τοιοῦτο (Мат. 18:5). В Откр. 16:18 откриваме дори οἷος οὐκ ἐγένετο … τηλικοῦτος σεισμὸς οὕτω μέγας, където една и съща идея е изразена два пъти. Срв. θλῖψις οἵα οὐ γέγονεν τοιαύτη (Марк 13:19). В Деян. 26:29 вж. τοιούτους ὁποῖος, а в 1 Кор. 5:1 – τοιαύτη ἥτις. Τοσοῦτος (срв. Лука 7:9) е по-рядко и винаги е без член, освен веднъж: ὁ τοσοῦτος πλοῦτος (Откр. 18:17).

13. Неопределителното местоимение. В гръцки неопределителното местоимение има същата форма като въпросителното, с изключение на ударението. Τις е много често в Новия Завет – със съществително, напр. ἱερεύς τις (Лука 1:5), или без съществително, напр. εἴ τις ἔχει (Марк 4:23). То може да стои в началото на изречението, напр. τινὲς δέ (Деян. 17:18). Може да се употребява и за изразителното „някой“ или „нещо“, напр. εἰ γὰρ δοκεῖ τις εἶναί τι μηδὲν ὤν, φρεναπατᾷ ἑαυτόν (Гал. 6:3), където се срещат и двете значения. Срв. Деян. 5:36. В Марк 10:17 εἷς изглежда е равностойно на τις. Имаме дори εἷς τις заедно (Марк 14:47; Йоан 11:49). Τις понякога почти означава „някакъв вид“, напр. εἰς τὸ εἶναι ἡμᾶς ἀπαρχήν τινα (Як. 1:18), а с числителни τις обобщава израза, напр. δύο τινὰς τῶν μαθητῶν („някои двама от учениците“, Лука 7:19). В ἀνὰ εἷς ἕκαστος (Откр. 21:21) имаме разпределителна конструкция и наречна употреба на ἀνά.

14. Въпросителните местоимения. Τίς, разбира се, е обичайното въпросително местоимение в Новия Завет, напр. τίς ὑπέδειξεν ὑμῖν (Мат. 3:7). За двойното въпросително τίς τί вж. Марк 15:24. В алтернативни въпроси то се употребява вместо πότερος, напр. τίς ἐκ τῶν δύο (Мат. 21:31); τίνα θέλετε ἀπολύσω ὑμῖν, [Ἰησοῦν τὸν] Βαραββᾶν ἢ Ἰησοῦν τὸν λεγόμενον χριστόν; (Мат. 27:17). Така и τίς … ἤ (Мат. 23:17). В τί τοῦτο ἀκούω περὶ σοῦ; (Лука 16:2) имаме по-скоро предикативна употреба на τοῦτο, отколкото някаква особена употреба на τί. Τί ὅτι се среща самостоятелно, напр. τί ὅτι ἐζητεῖτέ με; (Лука 2:49), но спомагателният глагол ἐστίν или γέγονεν може просто да е изпаднал; вж. τί γέγονεν ὅτι ἡμῖν μέλλεις ἐμφανίζειν σεαυτὸν καὶ οὐχὶ τῷ κόσμῳ; (Йоан 14:22). Същото важи и за ἱνατί (ἵνα τί, в цитати от Стария Завет, напр. Деян. 4:25), напр. ἱνατί ἐνθυμεῖσθε πονηρά; (Мат. 9:4). Τί се употребява с всякакви предлози, напр. διὰ τί (Мат. 9:11), а понякога τί само по себе си е в акузатив („по отношение на какво“, т.е. „защо“), напр. τί δὲ βλέπεις τὸ κάρφος; (Мат. 7:3). Понякога тази наречна употреба на τί граничи с „как“, напр. в Лука 2:49 по-горе и в Деян. 5:4 τί ὅτι ἔθου, Деян. 5:9 τί ὅτι συνεφωνήθη. В Лука 12:49 имаме по-трудно място: πῦρ ἦλθον βαλεῖν ἐπὶ τὴν γῆν, καὶ τί θέλω εἰ ἤδη ἀνήφθη. Тук „колко бих желал“ дава много по-добър смисъл, макар това да е твърде необичайна употреба на въпросителната форма като възклицателна. В Деян. 13:25 се употребява средният род τί, а не τίνα (засвидетелствано в някои ръкописи), подобно на новогръцката конструкция: τί ἐμὲ ὑπονοεῖτε εἶναι; Няма нищо особено в обичайната употреба на τίς (τί) с ἄρα, οὖν или γάρ. Вж. Павловото самостоятелно τί οὖν (Рим. 6:15). Τίς не влияе на конструкцията на изречението и в Деян. 17:18 τί ἂν θέλοι ὁ σπερμολόγος οὗτος λέγειν; имаме просто главното изречение на условно изречение от четвърти клас. Πότερος не се употребява в преки въпроси в Новия Завет. Някои автори твърдят, че в Мат. 7:14, Марк 9:11, 28 и вероятно в Йоан 8:25 ὅτι е употребено като пряко въпросително. Това е повече от съмнително. По-вероятно е изразът τί ὅτι тук да е съкратен до ὅτι и елипсата да е отишла още по-далеч, както понякога ἵνα се употребява без предходен глагол. Предполага се дори, че в Мат. 26:50 ἐφ᾽ ὃ πάρει е пример за ὅ като пряко въпросително, но и тук е по-добре да се приеме елипса. Срв. пролепсиса σε τίς (Марк 1:24), където въпросителното почти се равнява на относително. Πηλίκος не се употребява като пряко въпросително. Ποῖος (лат. qualis) доста често се употребява в преки въпроси в Новия Завет, напр. ἐν ποίᾳ ἐξουσίᾳ ταῦτα ποιεῖς; (Марк 11:28). Така и πόσος все още е думата за количествени въпроси, напр. πόσους ἄρτους ἔχετε; (Марк 6:38).

В непреките въпроси Новият Завет не следва толкова добре употребата на по-ранния гръцки, що се отнася до местоименията. Ὅστις се употребява така само веднъж, а именно в Деян. 9:6: καὶ λαληθήσεταί σοι ὅ τί σε δεῖ ποιεῖν. Πότερον, а не πότερος, се среща само веднъж, като изчезва подобно на английското whether (Simcox): πότερον ἐκ τοῦ θεοῦ ἐστιν ἢ ἐγὼ … (Йоан 7:17). Πηλίκος се среща два пъти (Гал. 6:11; Евр. 7:4), като единият (Гал. 6:11) не е сигурен: ἴδετε πηλίκοις ὑμῖν γράμμασιν ἔγραψα. Πόσος се употребява така няколко пъти, напр. ἴδε πόσα σου κατηγοροῦσιν (Марк 15:4). Ποῖος също се употребява в непреки въпроси, напр. οὐκ οἴδατε ποίᾳ ἡμέρᾳ ὁ κύριος ὑμῶν ἔρχεται (Мат. 24:42). Ποταπός, късна форма от ποδαπός, се среща шест пъти със значение ποῖος: веднъж в пряк въпрос (Мат. 8:27) и още веднъж (2 Пет. 3:11), освен ако последното не е възклицание; четири пъти се среща в непреки въпроси (Марк 13:1; Лука 1:29; 7:39; 1 Йоан 3:1). В Лука 7:39 то е противопоставено на τίς. Ὁποῖος се среща четири пъти в тази конструкция, но веднъж (Деян. 26:29) като обикновено относително, τοιούτους ὁποῖος (тук Blass греши). Като пример за непряк въпрос вж. Як. 1:24: εὐθέως ἐπελάθετο ὁποῖος ἦν. В Новия Завет обаче огромното мнозинство непреки въпроси с местоимение имат τίς, противно на обичайната по-ранна употреба (според Blass – александрийска особеност; така и в папирусите), напр. οὐκ οἴδατε τί αἰτεῖσθε (Мат. 20:22). Срв. Мат. 15:32. Понякога относителното местоимение и непряко въпросителното се употребяват едно до друго, но между тях има разлика, напр. в 1 Тим. 1:7: μὴ νοοῦντες μήτε ἃ λέγουσιν μήτε περὶ τίνων διαβεβαιοῦνται. Понякога τί се употребява там, където се доближава много до относителното значение, но не съвсем, напр. δοθήσεται γὰρ ὑμῖν ἐν ἐκείνῃ τῇ ὥρᾳ τί λαλήσητε (Мат. 10:19). Това всъщност е непряк въпрос, който обаче е подлог на δοθήσεται. Winer несъмнено е прав, когато казва, че на латински тук би стояло quod (не quid) dicatis, но гръцкият следва собствения си дух. Така и в случай като Марк 1:24 οἶδά σε τίς εἶ непрекият въпрос е в акузатив – един вид приложение към σε, прякото допълнение на οἶδα. Така обясняваме и ἰδεῖν τὸν Ἰησοῦν τίς ἐστιν (Лука 19:3). Двойното въпросително местоимение правилно се среща и в непреки въпроси, напр. τίς τί ἄρῃ (Марк 15:24). Но в κοινή относителното и въпросителното местоимение понякога почти се заменят взаимно.

15. Взаимни местоимения. Среща се и познатото ἄλλος ἄλλο, напр. Деян. 19:32. Разликата между ἕτερος и ἄλλος до известна степен се спазва в Новия Завет. Вж. Гал. 1:6 сл.; 2 Кор. 11:4. Но в εἰς ἑτέραν κώμην (Лука 9:56) имаме ἕτερος само в смисъла на „друг (втори)“, а не „различен по вид“. А в Лука 19:20 ὁ ἕτερος е употребено след ὁ δεύτερος (19:18) като „следващият“ (трети). Срв. ὁ εἷς … ὁ ἕτερος (Мат. 6:24). В Рим. 2:1 ὁ ἕτερος на практика означава „ближният“. Идеята за взаимност се изразява и чрез εἷς (1 Кор. 4:6) и ἑαυτῶν (1 Кор. 6:7), както и чрез обичайното ἀλλήλων (Мат. 24:10; Лука 2:15).

16. В алтернативни изрази имаме τις … τις, напр. τινὲς μέν … τινὲς δέ (Фил. 1:15); τις … ἄλλος, напр. ὑπό τινων … ἄλλων (Лука 9:7); τις … ἕτερος (1 Кор. 3:4); εἷς … εἷς (Марк 10:37); εἷς μέν … ὁ δέ, също μία μέν … ἡ δέ (Гал. 4:24); ὁ εἷς (или εἷς) … ὁ ἕτερος (Мат. 6:24). Отрицателните форми οὔτις, μήτις не се срещат в Новия Завет, освен че μήτι се употребява във въпроси, напр. μήτι ἐγώ εἰμι, κύριε; (Мат. 26:22). Westcott и Hort печатат μή τις, напр. в Йоан 15:6. Οὐδείς е много често – самостоятелно, напр. οὐδεὶς δύναται (Мат. 6:24), или със съществително, напр. οὐδεὶς οἰκέτης δύναται (Лука 16:13). Μηδείς не е толкова често, но се употребява както и преди, напр. μηδεὶς γινωσκέτω (Мат. 9:30); ἀναβολὴν μηδεμίαν (Деян. 25:17). Понякога отрицанието е отделено от местоимението, както в еврейски, напр. ἓν ἐξ αὐτῶν οὐ πεσεῖται (Мат. 10:29), но смисълът е същият. Така понякога οὐ … πᾶς, напр. οὐ δικαιωθήσεται πᾶσα σάρξ (Рим. 3:20), и рядко μή … πᾶς (1 Кор. 1:29). Πᾶς … οὐ (1 Йоан 2:21) и πᾶς … μή (Йоан 3:16) не се отклоняват от обичайната употреба. Така и οὐ πᾶς ὁ λέγων (Мат. 7:21) е в пълно съгласие с обичайната употреба.

1. Падежите в индоевропейските езици.

а) Най-древните индоевропейски езици имат осем ясно разграничени падежа: номинатив, вокатив, акузатив, генитив, аблатив, локатив, инструментал и датив. С изключение на вокатива тези осем падежа като правило имат отделни падежни окончания. Възможно е най-древният етап на езика да е имал и още един падеж – асоциативен (социативен), който се е слял с инструментала. Giles (Comparative Philology, p. 269) обаче допуска, че разликата в значението между средство и съпровод може да се дължи не на два различни падежа, а на разликата между неодушевени и одушевени предмети (средства и спътници).

б) Тези осем падежа имат пъстра история във всички индоевропейски езици. Славянските езици пазят повечето от тях. Готският има само четири отделни падежни форми, като дативът, локативът, аблативът и инструменталът се сливат, а вокативът съвпада ту с номинатива, ту с акузатива. Немският все още има пет падежни форми (номинатив, вокатив, генитив, акузатив, датив). В съвременния английски, извън личните местоимения, всичките осем падежни форми са изчезнали освен генитивното -s, а и то често се заменя с предлога of. Във френски извън местоименията няма никакви падежни форми. Подобна е и съдбата на падежите в българския език, където падежната система е запазена главно в местоименията и във вокатива. В гръцки осемте падежа се изразяват чрез пет падежни форми: генитивът и аблативът имат еднакви окончания, а локативът, инструменталът и дативът – също еднакви. В новогръцкия говорим език изчезват дори локативът, инструменталът и дативът, като вместо тях се употребяват εἰς и акузатив. Така новогръцкият говорим език има само три падежни форми: номинатив, акузатив и генитив.

в) Сродството между главните индоевропейски езици в падежните окончания лесно се вижда при сравнение. Еднаквостта на генитивното и аблативното окончание в единствено число (гр. -ος) веднага се забелязва; гръцкият я е пренесъл и в множествено число. Във всички индоевропейски езици вокативът няма падежно окончание. Както при съществителните от среден род в гръцки, номинативът, акузативът и вокативът съвпадат. За разлика от много други езици гръцкият образува акузатива множествено число (за мъжки и женски род) в повечето случаи различно от номинатива. Следователно при съществителните от среден род в гръцки има само три отделни падежни форми. В гръцки са запазени и остатъци от отделни аблативни, локативни и инструментални окончания.

2. Произход и употреба на падежите.

а) Думата „падеж“ (casus, πτῶσις) означава „падане“. Това е изменението на името чрез падежни окончания, макар някои имена да са несклоняеми.

б) Задачата на падежите е да изразяват отношенията между думите в изречението. В изолиращите езици (като китайския) това отношение се показва чрез реда на думите и тона на произношението. В най-древния етап на индоевропейските езици това отношение се е изразявало чрез осемте падежа и предлози почти не са се употребявали. В съвременния английски и френски предлозите на практика са изместили падежите, а китайският принцип да се разчита на мястото на думите е широко използван. Гръцкият стои по средата и показва всички тези тенденции.

в) С времето натоварването на падежите се е оказало твърде голямо и редица застинали падежни форми (наречия) започнали да се употребяват с повечето падежи, за да изяснят по-добре отношението между думите. Така постепенно възникнали предлози. В гръцки тази тенденция да се употребява предлог, за да се изостри идеята на падежа, бързо нараства. В коптския например изобщо няма падежни форми, а само частици и предлози. „Тези наречия, които сега наричаме предлози, с течение на времето станали постоянни спътници на някои падежи; и когато това се случило, все повече се засилвала тенденцията главната част от значението да се търси в предлога, а не в падежното окончание“ (Giles, Comparative Philology, p. 272 сл.). Следователно възходът на предлозите бележи началото на упадъка на падежната система.

г) Така във всички индоевропейски езици има постоянна тенденция различни падежи да се сливат в една падежна форма и броят на падежните форми да намалява. Нарастващата употреба на предлози е в съгласие с аналитичния процес в развитието на езика. Ако не беше нарастващата употреба на предлозите, това би довело до по-голямо объркване от всякога. Проф. J. H. Moulton изглежда отива твърде далеч, когато казва: „С други думи, чисто местните падежи, при които значението може да бъде изразено чрез наречие за място (наречено за целта предлог), са пожертвали своите отделни форми и употреби.“

д) Всъщност отличителната идея на всеки падеж остава на практика каквато е била първоначално, дори когато няколко падежа са се слели. Граматиците са правили безнадеждни опити да изведат гръцкия генитив от аблатива или аблатива от генитива. И двете идеи явно се изразяват с едно и също падежно окончание, но исторически това са различни падежи, които изразяват различни идеи. Същото важи за локатива, инструментала и датива. В гръцки има отделни падежни идеи, но не и отделни окончания за всичките осем падежа. Правилният исторически метод за изучаване на гръцките падежи е: да се установи кой от осемте падежа е даденият падеж, да се потърси първоначалното значение на този падеж, да се отбележи влиянието на конкретния контекст върху това значение и да се вземе предвид историята на падежа – и полученото значение ще бъде изразената истина.

е) Не знаем със сигурност произхода на самите падежни форми. Те са или местоименни, като номинатива и акузатива, или местни, като аблатива и локатива. Но всичко това е предположение, понеже в най-древните паметници падежните форми не се срещат отделно от имената. Изобщо трябва да се отбележи, че аблативът най-рано е загубил своята падежна форма, докато генитивът във всички езици най-упорито е пазил окончанията си. Акузативът е най-старият от всички падежи. В Новия Завет обаче, както и в по-стария гръцки, истинската идея на всеки от осемте падежа е очевидна, макар процесът на сливане да е напреднал още повече, както се вижда от практическата равностойност на εἰς с акузатив и ἐν (с локатив) при глаголите за покой и движение. Практическото отсъствие на падежи в еврейския език до известна степен е засилило тази тенденция.

ж) Winer (Grammar of the Idiom of the N. T., Winer–Thayer, p. 180) несъмнено е прав, когато казва: „Нито един падеж в действителност не се поставя вместо друг (enallage casuum). Понякога обаче два падежа могат да се употребят еднакво правилно в една и съща връзка, когато изразяваното отношение може да се разглежда по два различни начина.“ Това е вярно и важно.

3. Номинатив.

а) Окончанието -ς се смята за показателно по произход. Този падеж традиционно се разглежда пръв (индийските граматици го наричат prathamā – „първият“), макар по време да не е първият.

б) Номинативът е станал падеж на подлога, но първоначално не е бил такъв, защото старият подлог е бил част от глагола, напр. φη-μί („казвам“). Добавянето на име или местоимение като приложение към този глаголен подлог, напр. ἐγώ, е по-късно развитие, дължащо се на желанието за по-голяма точност и яснота. Затова е ненаучно да се говори за „изпускане на подлога“ в такива случаи, както правят например Hadley и Allen (Greek Grammar, p. 203). Дори т.нар. „безлични“ глаголи имат подлог в самия глагол, напр. ὕει, καλῶς ἔχει.

в) Следователно в гръцки номинативът – падежът на назоваването (πτῶσις ὀνομαστική) – по същество е приложение, както когато е подлог на глагола, така и когато е в сказуемото, напр. σὺ εἶ Πέτρος (Мат. 16:18). Тук глаголът е станал просто връзка, а Πέτρος е сказуемо, но не винаги е така, напр. ἐγὼ εἰμί (Йоан 8:58). Вместо предикативен номинатив често имаме εἰς с акузатив (срв. атическия гръцки), напр. ἐγένετο … εἰς τρία μέρη (Откр. 16:19). Това е много често в Септуагинта. Така и в български може да се каже „това съм аз“, но и разговорно „това е мене“. Приложната сила на номинатива ясно се вижда в примери като αὐτὸς δὲ ἐγὼ Παῦλος παρακαλῶ (2 Кор. 10:1).

г) Затова номинативът понякога се запазва дори когато е в приложение към други падежи, напр. в Йоан 13:13 φωνεῖτέ με Ὁ διδάσκαλος καὶ Ὁ κύριος, където на практика е цитат. Така в Откр. 1:4 номинативът е запазен дори след предлога ἀπό, сякаш за да подчертае неизменността на Божието естество: ἀπὸ ὁ ὢν καὶ ὁ ἦν καὶ ὁ ἐρχόμενος. В Откровение това запазване на номинатива в приложение към косвен падеж е толкова често, че се набива на очи, особено при причастни изрази, напр. τῆς καινῆς Ἰερουσαλήμ, ἡ καταβαίνουσα (Откр. 3:12).

д) Освен това номинативът се употребява там, където не е свързан с останалата част на изречението. В известен смисъл номинативът „има известна склонност да бъде остатъчен наследник на падежните отношения, които не са явно присвоени от другите падежи“ (Moulton, Expositor, August 1904). Така в поздравите номинативът се употребява като нещо обичайно, напр. Παῦλος κλητὸς ἀπόστολος (1 Кор. 1:1). Понякога конструкцията се променя и номинативът остава висящ, напр. ὁ νικῶν δώσω αὐτῷ (Откр. 3:21). Други примери на нарушена конструкция с номинатив са ἤδη ἡμέραι τρεῖς (Мат. 15:32), πρασιαὶ πρασιαί (Марк 6:40), ἰδοὺ φωνὴ ἐκ τῶν οὐρανῶν (Мат. 3:17), ὄνομα αὐτῷ Ἰωάννης (Йоан 1:6). Този „вметнат номинатив“ (Moulton) е обичаен в папирусите. Всъщност тези „абсолютни номинативи са най-честите и най-ясно изразените“ (Winer) от всички абсолютни употреби на падежите, т.е. падежи без явна връзка с изречението. Вж. Деян. 7:40: ὁ γὰρ Μωϋσῆς οὗτος. Номинативът се употребява и във възклицания, напр. в Мат. 3:17. Така и в Рим. 7:24: ταλαίπωρος ἐγὼ ἄνθρωπος. Употребата на номинативната форма като вокатив всъщност е вокатив и се разглежда при този падеж.

4. Вокатив.

а) Това е падежът на обръщението (πτῶσις κλητική) и употребата го оправдава, макар строго погледнато по форма да не е падеж. Той не се отличава от номинатива освен в единствено число, и то не винаги. Освен това вокативът не е органична част от изречението; и все пак, макар без падежни окончания, той трябва да се третира като падеж за практическите цели на синтаксиса.

б) Вокативът се употребява самостоятелно, напр. πάτερ (Йоан 17:1), или с ὦ, напр. в Рим. 2:1 ὦ ἄνθρωπε. Така в множествено число ὦ ἄνδρες Ἰουδαῖοι (Деян. 18:14) или ἄνδρες Ἀθηναῖοι (Деян. 17:22) – точно както в по-стария гръцки.

в) Отличителните форми (просто основата) πάτερ и θύγατερ обаче не винаги се употребяват като вокатив; срещат се и номинативните форми πατήρ (Йоан 17:24) и θυγάτηρ (Марк 5:34). Имаме дори πατὴρ δίκαιε в Йоан 17:25. Да се отбележи ὦ πλήρης, а не πλῆρες, в Деян. 13:10. Номинативната форма се употребява в приложение към вокативната форма, както у Омир. Така ὦ ἄνθρωπε πᾶς ὁ κρίνων (Рим. 2:1).

г) Номинативната форма с член, както по-горе, е много честа в Новия Завет, макар да не е непозната и в по-стария гръцки. Тя е правило при обръщенията в еврейски и арамейски (срв. αββα ὁ πατήρ, Марк 14:36) и някои от примерите са преки преводи от арамейски, като Марк 14:36 (по-горе) и τὸ κοράσιον (ταλιθα) в Марк 5:41. Но съвсем не винаги е така; вж. τὸ μικρὸν ποίμνιον (Лука 12:32) – „ти, малко стадо“. В Мат. 11:26 ὁ πατήρ на практика се равнява на πάτερ от предходния стих (Simcox, Language of the N. T., p. 76).

д) Тези случаи трябва да се наричат вокативи, макар да имат номинативна форма. Така θεός в Новия Завет, както и в по-стария гръцки, винаги е в номинативна форма, освен в един цитат от Септуагинта (Мат. 27:46). Така имаме κύριε ὁ θεός в Откр. 15:3. Затова не е изненадващо, че Тома в пряко обръщение към Исус – а не във възклицание – казва: ὁ κύριός μου καὶ ὁ θεός μου (Йоан 20:28). Формата е номинатив, но падежът е вокатив.

5. Акузатив.

а) Названието (πτῶσις αἰτιατική) не е много ясно. По-вероятно е да произлиза от αἰτία в смисъла на „причина“, отколкото на „обвинение“. Присциан го нарича casus causativus. Следователно по име той е „причинният“ падеж, макар това отново да е много неопределено.

б) Той обаче е най-старият падеж, а другите косвени падежи са негови разновидности или по-късно развитие. Акузативът е нормалният косвен падеж за името, освен ако няма причина то да се употреби в някой друг падеж. Следователно презумпцията е в полза на акузатива. Акузативът се употребява с глаголи, съществителни и прилагателни.

в) Основната идея на акузатива е разпростиране – било на мисълта, било на резултата от глаголното действие. Най-общо той отговаря на въпроса „докъде?“ (Giles, Comparative Philology, p. 303). Отношението на името към глагола или към друго име, изразено чрез акузатива, е много неопределено. Точният характер на отношението се определя от естеството на глагола и на името. Не е известно откъде произлиза окончанието -μ (-ν). Някои учени го смятат за сродно с гръцкото με, други – просто за местно окончание.

г) Истината изглежда е, че първоначално акузативът се е употребявал много свободно дори след появата на другите косвени падежи, когато не е имало желание за рязко разграничаване, така че дори точка в пространството или времето е могла да се изрази с акузатив, дори в Новия Завет, напр. ὥραν ἐνάτην (някои ръкописи в Деян. 10:3), ὥραν ἑβδόμην (Йоан 4:52), ποίαν ὥραν ἥξω (Откр. 3:3).

д) Всъщност в говоримия гръцки акузативът запазва старата си честота като нормален падеж при глаголите, при които писменият стил употребява други падежи (Mullach, Grammatik der griechischen Vulgarsprache, S. 328–333) – вместо локатив, инструментал, датив и дори генитив и аблатив. Същото се наблюдава и у старите поети. Пиндар например има „изобилие от акузативи“ (Giles). В новогръцкия акузативът си е възвърнал старата честота за сметка на съответното изоставяне на другите падежи. „Когато финото чувство за езика отслабва, естествено е да се употребява прям акузатив за изразяване на всеки предмет, засегнат от глаголното действие, и така да се заличи разликата между преходни и непреходни глаголи“ (Jebb, във Vincent and Dickson, Handbook to Modern Greek, p. 307). Затова много глаголи, които в писмения стил са непреходни, в говоримия език са преходни, както се вижда в Новия Завет, в папирусите и в новогръцкия. Употребата на другите косвени падежи е служела за фини разграничения. Когато тези разграничения престанат да се усещат ясно, употребата на падежите избледнява. Така акузативът е описал кръг: в началото той е бил единственият падеж; той отново е нормалният падеж в новогръцкия. Така в Новия Завет имаме οἱ χρώμενοι τὸν κόσμον (1 Кор. 7:31) вместо инструментала τῷ κόσμῳ. Акузатив с χρῆσθαι се среща в критски надписи и в късния гръцки. В Деян. 27:22 Лука има παραινῶ ὑμᾶς, а не датива ὑμῖν. Така и в Откр. 2:14 имаме ἐδίδασκεν τῷ Βαλάκ (датив), както у някои късни писатели, може би отчасти под влияние на еврейския.

е) Но като цяло основната идея на акузатива лесно може да се види. За удобство можем да разгледаме примерите и да ги обясним в светлината на основната идея и на историята.

ж) Разпростирането естествено е намерило първия си израз при глаголите за движение. У Омир тази употреба е честа при глаголи, които означават достигане до определена точка, а у поетите тя продължава да бъде честа както по отношение на места, така и на лица. Тази първоначална употреба на акузатива не е запазена в Новия Завет, но в Мат. 4:15 ὁδὸν θαλάσσης („по пътя към морето“) е близка до нея.

з) Протежението в пространството ясно се изразява чрез акузатива и е нормално развитие от глаголите за движение. Така в Йоан 6:19 имаме общогръцката конструкция ἐληλακότες οὖν ὡς σταδίους εἴκοσι πέντε ἢ τριάκοντα.

и) Продължителността във времето ясно се предава от основната идея на акузатива. Тази конструкция е обща за индоевропейските езици. Τί ὧδε ἑστήκατε ὅλην τὴν ἡμέραν ἀργοί; (Мат. 20:6). Така в Лука 15:29 имаме τοσαῦτα ἔτη δουλεύω σοι. Срв. ἐκ δηναρίου τὴν ἡμέραν (Мат. 20:2). Но вж. по-горе старата употреба на акузатива там, където продължителността не може да бъде подчертана (Йоан 4:52).

й) При преходните глаголи акузативът е естественият падеж за изразяване на разпростирането на глаголното действие върху външен предмет. Не всички гръцки глаголи са преходни и един и същ глагол не винаги е преходен, напр. ἔμενον ἡμᾶς (Деян. 20:5), но ἔμενεν παρ᾽ αὐτοῖς (Деян. 18:3). Освен това въпросът не е дали глаголът е преходен в български, а дали е преходен в гръцки, напр. μὴ ὀμνύετε μήτε τὸν οὐρανὸν μήτε τὴν γῆν (Як. 5:12). Така и τὸν πατέρα αὐτοῖς ἔλεγεν (Йоан 8:27). Гръцкият може да схваща ὄμνυμι като преходен в смисъла „заклевам се в“, а λέγω – в смисъла „говоря за“. Освен това, когато глаголът е преходен, той не е длъжен да употреби акузатив, ако някой друг падеж се смята за по-съответен на изразяваната идея. Така ἐπιλανθάνομαι се употребява с акузатив във Фил. 3:13 τὰ μὲν ὀπίσω, но с генитив в Евр. 13:2 φιλοξενίας. Понякога разликата е съвсем отчетлива, напр. ἀκούοντες μὲν τῆς φωνῆς (Деян. 9:7) и τὴν δὲ φωνὴν οὐκ ἤκουσαν (Деян. 22:9). Освен това глаголни изрази могат да се схващат като преходни, макар самият глагол да е непреходен, напр. ἄρχοντα τοῦ λαοῦ σου οὐκ ἐρεῖς κακῶς (Деян. 23:5) и ὅταν ὑμᾶς καλῶς εἴπωσιν (Лука 6:26). Но огромното мнозинство акузативи при преходни глаголи не изискват коментар, напр. ἐκάλεσεν αὐτούς (Мат. 4:21), ἐκτήσατο χωρίον (Деян. 1:18).

к) Някои глаголи могат да употребят акузатив на вътрешния обект или съдържание (Delbrück) или на външния обективен резултат. Действието на глагола се изразява чрез дума от същия корен, напр. ἐφοβήθησαν φόβον μέγαν (Марк 4:41), φυλάσσοντες φυλακάς (Лука 2:8) – т.нар. сроден (когнатен) акузатив. И тук идеята за разпростирането е очевидна и съществена. Понякога думата не е от същия корен, а само е сходна по смисъл, напр. ὅρκον ὃν ὤμοσεν (Лука 1:73). В последния пример, както и в други, по този начин се употребява относителното местоимение, напр. ἡ ἀγάπη ἣν ἠγάπησάς με (Йоан 17:26). Акузативът естествено изразява по същия начин и обективния резултат, напр. ἁμαρτάνοντα ἁμαρτίαν (1 Йоан 5:16), ὃ ἀπέθανεν … ὃ δὲ ζῇ (Рим. 6:10).

л) Някои глаголи могат да се употребяват с два акузатива или – ако се вземат предвид времето или пространството – дори с три. Вторият акузатив може да бъде просто приложение към първия, напр. οὐκέτι λέγω ὑμᾶς δούλους (Йоан 15:15) – предикативен акузатив. С този предикативен акузатив често се употребява εἰς, напр. εἰς προφήτην αὐτὸν εἶχον (Мат. 21:46). Единият акузатив може да означава лице, а другият – предмет, напр. ἐκεῖνος ὑμᾶς διδάξει πάντα (Йоан 14:26), ὃν αἰτήσει ὁ υἱὸς αὐτοῦ ἄρτον (Мат. 7:9), τί οὖν ποιήσω Ἰησοῦν (Мат. 27:22), ἐρωτήσω ὑμᾶς κἀγὼ λόγον ἕνα (Мат. 21:24), ἐνδιδύσκουσιν αὐτὸν πορφύραν (Марк 15:17), ὁρκίζω σε τὸν θεόν (Марк 5:7), ἔχρισέν σε … ἔλαιον (Евр. 1:9). При αἰτέω лицето може да се постави в аблатив. Така παρά с аблатив в Деян. 3:2 и ἀφαιρεῖται ἀπ᾽ ἐμοῦ (Лука 16:3). При ἐνδιδύσκω дрехата може да се постави в локатив или инструментал. Срв. περιβαλεῖται ἐν ἱματίοις λευκοῖς (Откр. 3:5). С χρίω може да се употреби инструментал, както в Деян. 10:38 (πνεύματι ἁγίῳ). Така двойният акузатив понякога е по избор. Акузативът на предмета може да бъде сроден, както в Еф. 2:4 (διὰ τὴν πολλὴν ἀγάπην αὐτοῦ ἣν ἠγάπησεν ἡμᾶς), или причинен, както в Марк 9:41 ὃς γὰρ ἂν ποτίσῃ ὑμᾶς ποτήριον ὕδατος. Понякога един от акузативите е изразен само чрез прилагателно, напр. ὑμᾶς οὐδὲν ὠφελήσει (Гал. 5:2).

м) Някои глаголи употребяват акузатив дори в пасив. Погрешно е акузативът да се свързва в съзнанието само с актива. Много глаголи са непреходни в актив, докато медиумът също толкова лесно може да бъде преходен, колкото и активът, а и пасивът може да бъде преходен, макар по природата на нещата това да е по-рядко, отколкото при другите залози. Трябва да се помни, че пасивът е по-късно развитие и може да пази част от силата на по-ранната форма. Пасивната форма несъмнено постепенно е навлязла в областта на медиума и понякога губи пасивното си значение (пасивни депонентни глаголи). Някои от тези пасивни депоненти са преходни и се употребяват с акузатив, напр. μὴ οὖν φοβηθῆτε αὐτούς (Мат. 10:26). Но в Мат. 10:28 вж. ἀπὸ τῶν ἀποκτεννόντων. Медиалният презент φοβεῖσθε е непреходен в Мат. 10:31 и преходен в Мат. 10:28. Вж. също ἐντραπήσονται τὸν υἱόν μου (Мат. 21:37), ἐὰν ἐπαισχυνθῇ με (Марк 8:38), τὴν ψυχὴν ζημιωθῇ (Мат. 16:26). В гръцки някои глаголи с два акузатива запазват акузатива на предмета и в пасив. Това е естествено, понеже другите възможности биха били предикативен номинатив (както става при глаголите за наричане, назоваване, правене, напр. Евр. 5:10) или друг косвен падеж. При пасива на διδάσκω акузативът е единственото решение, напр. ἃς ἐδιδάχθητε (2 Сол. 2:15), но при глаголи като περιβάλλω е възможен или акузатив (както обикновено), напр. περιβεβλημένους στολὰς λευκάς (Откр. 7:9), или локатив, напр. περιβεβλημένους ἐν ἱματίοις λευκοῖς (Откр. 4:4). Вж. също δεδεμένος τοὺς πόδας … καὶ ἡ ὄψις αὐτοῦ σουδαρίῳ περιεδέδετο (Йоан 11:44), δαρήσεται ὀλίγας (Лука 12:47), ὃ ἐγὼ βαπτίζομαι (Марк 10:38), οἰκονομίαν πεπίστευμαι (1 Кор. 9:17), διεφθαρμένων τὸν νοῦν (1 Тим. 6:5), където в актив или медиум е имало само един акузатив – на предмета, а лицето е било в датив. Гръцкият има повече свобода от латинския и може да превърне този датив в номинатив – подлог на глагола, като запази акузатива на предмета, както при двата акузатива. Нещо повече, по аналогия гръцкият може силно да разшири тази конструкция; вж. πεπληρωμένοι καρπὸν δικαιοσύνης (Фил. 1:11), τὴν αὐτὴν εἰκόνα μεταμορφούμεθα (2 Кор. 3:18) и дори τὴν ἅλυσιν ταύτην περίκειμαι (Деян. 28:20), където пасивът на περιτίθημι очевидно е в съгласие с древната употреба. Има и един пример на акузатив с отглаголното прилагателно на -τέον в Лука 5:38: οἶνον νέον … βλητέον.

н) Освен това акузативът като падеж на разпростирането може да се отнася до съществителни или прилагателни, независимо от глагол, напр. ὃν τρόπον (Мат. 23:37), τὸν ἀριθμόν (Йоан 6:10), τὰ πρὸς τὸν θεόν (Евр. 2:17). Наречието е просто дума в застинал падеж. Гръцкият е използвал множество такива акузативи като наречия не само в среден род (единствено и множествено число), но и в мъжки и женски род единствено число на съществителните и в женски род единствено число на прилагателните. Така πολὺ σπουδαιότερον (2 Кор. 8:22), πολλὰ ἐκοπίασεν (Рим. 16:6), τὴν ἀρχήν (Йоан 8:25), δωρεάν (Мат. 10:8). Тази употреба на акузатива е в пълно съгласие с идеята на падежа.

о) Акузативът се употребява с инфинитива не само като допълнение, но и изобщо за лицето, свързано с действието. Инфинитивът, подобно на причастието, не може да има подлог, но може чрез акузатив да посочи лицето, което има отношение към действието, когато това не е ясно иначе. Така πάλιν χρείαν ἔχετε τοῦ διδάσκειν ὑμᾶς τινὰ τὰ στοιχεῖα (Евр. 5:12), ἐν τῷ εἰσαγαγεῖν τοὺς γονεῖς τὸ παιδίον Ἰησοῦν (Лука 2:27). Тази употреба на акузатива е напълно в съгласие с идеята на падежа. Действието, изразено с инфинитива, важи доколкото се отнася до споменатото лице.

п) Остава още абсолютният акузатив. Под това граматиките обикновено разбират причастие и съществително в акузатив. Но и тук акузативът не излиза извън собствената си идея, макар връзката с изречението да не е много тясна. В 1 Кор. 16:6 τυχόν е пример за така употребено причастие в акузатив среден род. Тук има по-широка мисловна връзка. Пример може би има и в γνώστην ὄντα σε (Деян. 26:3), освен ако не се приеме анаколут. Но дори и тогава фактът остава и акузативът не е труден за обяснение. В Рим. 8:3 τὸ ἀδύνατον τοῦ νόμου може да е абсолютен номинатив, но също толкова естествено е акузатив. В Рим. 12:18 вметнатият израз τὸ ἐξ ὑμῶν е в акузатив.

р) Акузативът често се употребява с предлози, които само подчертават по по-специален начин идеята за разпростиране. Тогава предлозите всъщност не „управляват“ падежа, а по-скоро изразяват по-пълно точната идея на падежа, като самите те по произход са наречия. Така имаме ἀνὰ μέσον (Марк 7:31), διὰ τὸν φόβον (Йоан 7:13), εἰς τὴν πόλιν (Мат. 26:18), ἐπὶ τὴν γῆν (Мат. 15:35), κατὰ τὸν νόμον (Лука 2:22), μετὰ ἡμέρας τρεῖς (Лука 2:46), παρὰ τὴν ὁδόν (Мат. 20:30), περὶ αὐτόν (Мат. 8:18), πρὸς αὐτόν (Мат. 3:5), ὑπὲρ δοῦλον (Филим. 16), ὑπὸ τὸν μόδιον (Мат. 5:15).

6. Генитив.

а) Вече не може да се спори, че в гръцки два падежа – генитивът и аблативът – имат едно и също окончание. Moulton с право нарича определението на Winer за генитива като „несъмнено падежа на въпроса откъде“ „съвършено неоправдан подход“. Безнадеждно е да се търси обяснението на генитива в аблатива, както правят Kühner и Crosby, или на аблатива в генитива, както се опитва Madvig. Сравнителната граматика е решила този въпрос. В гръцки двата падежа случайно имат една и съща форма, но нямат една и съща идея, макар да се срещат примери, които могат да се обяснят и като генитив, и като аблатив.

б) Генитивът има погрешно название. Той не е casus genitivus или πτῶσις γεννητική, а по-скоро πτῶσις γενική, както го наричат стоическите граматици. Следователно това е падежът на γένος, genus – рода, вида; с една дума – определящият, уточняващият падеж. Така той е описателен падеж и по функция е прилагателен, макар по произход да не е такъв. Вж. ἡμέρα ἦν παρασκευῆς (Лука 23:54). Погрешно е окончанието -ος или -οιο да се обяснява като произлязло от прилагателен суфикс, макар да не е известен произходът на генитивното окончание. То може да е местоименно.

в) Употребата на генитива силно се е разширила с времето, а в новогръцкия той се е запазил далеч по-добре от датива. В индоевропейските езици формата му се е запазила по-добре от тази на всеки друг падеж. Всъщност в новогръцкия той споделя с акузатива наследството от изчезналия датив. Имаме конструкции като τοῦ τὸ εἶπα („казах му го“). В Новия Завет обаче генитивната форма не се употребява така. Истинският генитив винаги посочва рода или вида: „този, а не друг“.

г) Резултантното значение естествено силно варира според това как основната идея се прилага към различни думи и различен контекст. Никога не трябва да се забравя, че различното резултантно значение не означава промяна на основната идея на падежа. Не бива да се прави грешката преводът на това резултантно значение да се приема за философско или историческо обяснение на самия падеж. Μετοικεσία Βαβυλῶνος (Мат. 1:12) се превежда „преселението във Вавилон“, но генитивът, разбира се, не означава „във“. Трудно е да се направи задоволително групиране на падеж с толкова много възможни конкретни съчетания и най-простият анализ е най-добрият. Истинската идея на падежа ще се открие навсякъде.

д) Употребата на генитива със съществителни е еднаква по същност, но разнообразна по приложение.

1) Местната употреба на генитива е най-конкретната и вероятно най-ранната, както при повечето падежи. Наречията за място αὐτοῦ, οὗ, ὅπου, ποῦ, πανταχοῦ, ὁμοῦ вероятно са в генитив, макар да е възможно да са кратки форми на локативното окончание -οθι. У Омир генитивът се употребява така свободно, особено с отрицания, напр. οὐκ Ἄργεος ἦεν. Така и в Новия Завет имаме οὐ μόνον Ἐφέσου ἀλλὰ σχεδὸν πάσης τῆς Ἀσίας ὁ Παῦλος οὗτος πείσας μετέστησεν ἱκανὸν ὄχλον (Деян. 19:26). Тази употреба е оцеляла в говоримия език и у поетите. Поетите често са най-добрият източник за действителната употреба на народа. Срв. гръцкия израз ποῦ γῆς („къде по земята“). Затова не е изненадващо, че генитивът се употребява с такива местни предлози (наречия) като ἐπί, περί, μετά, ἐντός, πλησίον, ἕνεκεν, ἐναντίον. Омир може да каже λοῦσθαι ποταμοῖο („да се къпе в реката“), а Лука – ἵνα βάψῃ τὸ ἄκρον τοῦ δακτύλου αὐτοῦ ὕδατος (16:24), където ὕδατος ясно подчертава вида на веществото, в което той трябва да натопи пръста си. Генитивът се употребява не само с идеята за покой, но дори когато е налице представата за движение, макар генитивът да не подчертава разпростирането като акузатива, а вида. Затова в Мат. 1:11 и 12 μετοικεσία Βαβυλῶνος всъщност е „вавилонско преселение“. Само по себе си то може да бъде преселение във Вавилон или от Вавилон и решението трябва да се търси другаде, а не в самия израз. Същото важи за ἡ διασπορὰ τῶν Ἑλλήνων (Йоан 7:35) и ὁδὸς ἐθνῶν (Мат. 10:5). Всъщност това е разпръснатостта на юдеите сред гърците и пътят към езичниците. Вж. също ποίας εἰσενέγκωσιν αὐτόν (Лука 5:19) и ἐκείνης (Лука 19:4).

2) Основната идея на генитива е много ясна в изразите за време – генитив на избора: „това, а не някое друго време“. В Лука 18:7 ἡμέρας καὶ νυκτός не подчертава целостта на деня или нощта, както в Лука 2:37 (νύκτα καὶ ἡμέραν – „нощ и ден“, т.е. непрекъснато), а по-скоро че са включени и денят, и нощта („денем и нощем“). Така и μέσης νυκτός (Мат. 25:6). Вж. също τὸ λοιπόν (Евр. 10:13) и τοῦ λοιποῦ (Гал. 6:17). В Мат. 24:20 се вижда разликата между генитива χειμῶνος като падеж на вида и локатива σαββάτῳ, който изразява момент във времето. Не е странно да видим δὶς τοῦ σαββάτου (Лука 18:12) и ἅπαξ τοῦ ἐνιαυτοῦ (Евр. 9:7). В Новия Завет обаче много често се употребяват предлози в изрази за време – с акузатив, генитив или локатив, напр. εἰς ἔτη πολλά (Лука 12:19), δι᾽ ἡμερῶν (Марк 2:1), ἐν τῷ πάσχα ἐν τῇ ἑορτῇ (Йоан 2:23).

3) Притежанието е най-очевидната и най-обичайната употреба на генитива, напр. πατάξας τὸν δοῦλον τοῦ ἀρχιερέως ἀφεῖλεν αὐτοῦ τὸ ὠτίον (Мат. 26:51). Това е слугата на първосвещеника, а не на някой друг, и ухото на слугата, а не на някой друг. Понякога отношението не е ясно определено, а се приема за очевидно. Така Μαρία ἡ Ἰακώβου (Лука 24:10) е „Мария на Яков“ – тя би могла да бъде негова майка, съпруга или дъщеря. От други места научаваме, че е негова майка. Често генитивът се употребява само с член, когато контекстът изяснява нещата, напр. οἱ τοῦ Χριστοῦ (Гал. 5:24), особено с члена за среден род, напр. τὰ Καίσαρος (Марк 12:17).

4) Генитивът може да изразява дори тъждество (приложение), напр. πόλεις Σοδόμων καὶ Γομόρρας (2 Пет. 2:6), ἡ οἰκία τοῦ σκήνους (2 Кор. 5:1). Генитивът характеризира съществителното, напр. τὸ σῶμα τῆς ἁμαρτίας (Рим. 6:6), ὁ οἰκονόμος τῆς ἀδικίας (Лука 16:8), макар да не бива да се смята за тъждествен с прилагателното (вж. ἐν καινότητι ζωῆς, Рим. 6:4). Папирусите показват, че дори изрази като υἱοὶ φωτός (1 Сол. 5:5) не са просто хебраизми, а са в съгласие с общогръцката употреба.

5) Генитивът може да изразява не само качество, но и разделително значение (вероятно аблатив), напр. τὸ δέκατον τῆς πόλεως (Откр. 11:13). Понякога такъв генитив се среща сам, без съществително, като подлог на глагола, напр. συνῆλθον δὲ καὶ τῶν μαθητῶν (Деян. 21:16). Генитивът естествено изразява цена, напр. δηναρίου (Откр. 6:6).

6) Генитивът може да бъде субективен, напр. ἡ γὰρ ἀγάπη τοῦ Χριστοῦ συνέχει ἡμᾶς (2 Кор. 5:14), където Христовата любов към Павел го подтиква, или обективен, напр. ἔχετε πίστιν θεοῦ (Марк 11:22) – „вяра в Бога“, или ἐπὶ εὐεργεσίᾳ ἀνθρώπου ἀσθενοῦς (Деян. 4:9), когато доброто дело е направено на човека, а не от него. В ἡ δὲ τοῦ πνεύματος βλασφημία (Мат. 12:31) имаме добър пример на обективен генитив. В самия генитив няма нищо, което да определя дали употребата е субективна, или обективна. Сам по себе си той не е нито едното, нито другото. Това е въпрос на контекста.

7) С една дума, генитивът е общият, родовият падеж и точното уточнение се съдържа в думата, а не в падежа. Затова βάπτισμα μετανοίας (Марк 1:4) е „кръщение на покаянието“; какво точно е отношението между двете, падежът не казва. В τὴν γέενναν τοῦ πυρός (Мат. 5:22) геената е описана като характеризирана от огъня.

8) Най-често генитивът стои след определяната дума, както в Мат. 5:22 по-горе, но вж. Ἑλλήνων πολὺ πλῆθος (Деян. 14:1) и ἡ τοῦ πνεύματος βλασφημία (Мат. 12:31).

9) Могат да се употребят заедно два и дори три генитива, напр. τὸν φωτισμὸν τοῦ εὐαγγελίου τῆς δόξης τοῦ Χριστοῦ (2 Кор. 4:4).

е) Употребата на генитива с прилагателни естествено е повече или по-малко успоредна на употребата му със съществителни. Така ἄξιον τῆς μετανοίας (Мат. 3:8), πλήρης χάριτος (Йоан 1:14), σύμμορφοι τῆς εἰκόνος (Рим. 8:29), ἔνοχος αἰωνίου ἁμαρτήματος (Марк 3:29), ἔννομος Χριστοῦ (1 Кор. 9:21) и дори τὰ αὐτὰ τῶν παθημάτων (1 Пет. 5:9). Понякога така се употребява и причастие, напр. τὸ εἰθισμένον τοῦ νόμου (Лука 2:27).

ж) Наречията, а оттам и предлозите, могат да се употребяват с генитив, когато значението на наречието е в съгласие с идеята на падежа. Така ἀξίως τῶν ἁγίων (Рим. 16:2) и предлози като μεταξὺ τοῦ ναοῦ καὶ τοῦ θυσιαστηρίου (Мат. 23:35), ἐγγὺς οὔσης Λύδδας (Деян. 9:38), πλησίον τοῦ χωρίου (Йоан 4:5), ἔσω ἡμῶν (2 Кор. 4:16), ἐντὸς ὑμῶν (Лука 17:21), μέχρι τῆς σήμερον ἡμέρας (Мат. 28:15), ἕως τοῦ Χριστοῦ (Мат. 1:17), ἄχρι Πάφου (Деян. 13:6), ἕνεκεν ἐμοῦ (Мат. 10:18), ἐπὶ τῆς γῆς (Кол. 1:16), μεθ᾽ ἡμῶν (Мат. 1:23), κατ᾽ ἐμοῦ (Лука 11:23), περὶ τοῦ Ἰησοῦ (Деян. 28:23), ἀντὶ πολλῶν (Мат. 20:28), διὰ τοῦ προφήτου (Мат. 1:22).

з) Генитивът е много чест с глаголи, където се подчертава идеята за вида. С глаголите генитивът означава „това, а не друго“, докато акузативът – „това и нищо повече“ (Broadus).

1) Т.нар. предикативен генитив е много очевидна употреба на падежа, напр. πάντα ὑμῶν ἐστιν (1 Кор. 3:21).

2) Някои глаголи по-лесно се поддават на идеята на генитива, макар за много малко глаголи да може да се каже, че винаги изискват генитив, а не акузатив (вж. по-горе за акузатива). Така някои глаголи за усещане и възприятие: πάντα μου μέμνησθε (1 Кор. 11:2), μνημονεύετε τῆς γυναικὸς Λώτ (Лука 17:32), но μνημονεύετε τοὺς πέντε ἄρτους (Мат. 16:9); ἐπιλαθέσθαι τοῦ ἔργου ὑμῶν (Евр. 6:10), но τὰ μὲν ὀπίσω ἐπιλανθανόμενος (Фил. 3:13); αὐτοῦ ἀκούετε (Марк 9:7), но ἤκουσεν τὸν ἀσπασμόν (Лука 1:41); γεύσεταί μου τοῦ δείπνου (Лука 14:24), но ἐγεύσατο τὸ ὕδωρ (Йоан 2:9); ἐγώ σου ὀναίμην (Филим. 20), ἐμπνέων ἀπειλῆς (Деян. 9:1); κἂν θηρίον θίγῃ τοῦ ὄρους (Евр. 12:20); καλοῦ ἔργου ἐπιθυμεῖ (1 Тим. 3:1), но ἐπιθυμῆσαι αὐτήν (Мат. 5:28); ἐπισκοπῆς ὀρέγεται (1 Тим. 3:1); γέμουσιν ὀστέων (Мат. 23:27), но γέμοντα ὀνόματα βλασφημίας (Откр. 17:3).

3) Друга група глаголи, които често се употребяват с генитив, изразяват загриженост за нещо или оценка на нещо. Те не се различават много от предходната група, напр. ἐπεμελήθη αὐτοῦ (Лука 10:34); μὴ ὀλιγώρει παιδείας κυρίου (Евр. 12:5); τῶν ἰδίων οὐ προνοεῖ (1 Тим. 5:8); τοῦ ἰδίου υἱοῦ οὐκ ἐφείσατο (Рим. 8:32); πραθῆναι πολλοῦ (Мат. 26:9); ὠνήσατο τιμῆς ἀργυρίου (Деян. 7:16); ἐγκαλεῖσθαι στάσεως (Деян. 19:40); διπλῆς τιμῆς ἀξιούσθωσαν (1 Тим. 5:17).

4) Има и още една група глаголи с по-конкретен характер, напр. οἱ δοκοῦντες ἄρχειν τῶν ἐθνῶν κατακυριεύουσιν αὐτῶν (Марк 10:42); βασιλεύει τῆς Ἰουδαίας (Мат. 2:22); τῆς ὑμῶν ἐξουσίας μετέχουσιν (1 Кор. 9:12); κεκοινώνηκεν αἵματος (Евр. 2:14), но μηδὲ κοινώνει ἁμαρτίαις ἀλλοτρίαις (1 Тим. 5:22); ἐπελάβετο αὐτοῦ (Мат. 14:31); ἐκράτησεν τῆς χειρὸς αὐτῆς (Мат. 9:25), но κρατήσας τὸν Ἰωάννην (Мат. 14:3); πιάσας αὐτὸν τῆς δεξιᾶς χειρός (Деян. 3:7); ἑνὸς ἀνθέξεται (Лука 16:13). Някои глаголи очевидно употребяват генитив в резултат от промяната в значението на глагола, внесена от представката κατά, напр. αἰσχύνης καταφρονήσας (Евр. 12:2), σου καταμαρτυροῦσιν (Мат. 27:13), κατεγέλων αὐτοῦ (Мат. 9:24).

5) Не може да се реши категорично дали т.нар. абсолютен генитив е генитив, или аблатив. Mullach (Grammatik, S. 357) казва, че в гръцки абсолютният генитив принадлежи към по-високия стил и не се е употребявал много в говоримия език. В новогръцкия говорим език (Jebb) тази конструкция на практика е изчезнала и вместо нея се употребяват съюзи и лични глаголни форми. В папирусите обаче тази конструкция се употребява много често и свободно. В Новия Завет тя едва ли е толкова честа и се среща главно в историческите книги. Вж. ἀναχωρησάντων αὐτῶν (Мат. 2:13). Понякога, както и в по-ранния гръцки, абсолютният генитив се употребява там, където причастието би могло да се съгласува със съществително или местоимение в изречението, напр. ταῦτα δὲ αὐτοῦ ἐνθυμηθέντος … ἐφάνη αὐτῷ (Мат. 1:20), и дори когато то е подлог на главния глагол, напр. μνηστευθείσης τῆς μητρὸς αὐτοῦ Μαρίας … εὑρέθη (Мат. 1:18). Ако тази конструкция наистина е генитив, а не аблатив, генитивът на съществителното или местоимението има обичайното си обяснение, а причастието е прилагателно в съгласуване.

7. Аблатив. Останалите употреби на генитивната форма, които по идея не са генитив, са аблатив. Някои смятат, че старото аблативно окончание -τ или -δ, запазено в някои думи (гръцкото ὡς, πῶς, οὐρανόθεν), е показателно по произход. Но каквото и да е вярно за произхода на първоначалното окончание, идеята на падежа е ясна. Това е падежът на произхода или отделянето – casus ablativus, както го нарича Юлий Цезар, πτῶσις ἀφαιρετική. Това е „падежът на въпроса откъде“ на Winer. Подобно на генитива, аблативът се употребява вероятно със съществителни, а несъмнено – с прилагателни, наречия, предлози и глаголи.

а) Омир може да каже ὀλίγη δ᾽ ἀνάπνευσις πολέμοιο („кратка е почивката от войната“). Но подобно на латински, и в гръцки аблативът изчезва от употреба със съществителни, освен ако някои примери на т.нар. разделителен генитив не трябва по-скоро да се смятат за аблатив, напр. ἓν τούτων (Мат. 6:29). Това става по-вероятно от честата употреба на ἀπό или ἐκ с аблатив в подобни примери, напр. τίνα ἀπὸ τῶν δύο (Мат. 27:21), τίς ἐξ ὑμῶν (Лука 12:25). Може да се приеме δικαιοσύνη θεοῦ (Рим. 1:17) за аблатив – „праведност от Бога“, но по-вероятно е генитив – „Божия вид праведност“.

б) Несъмнено обаче аблативът се среща в Новия Завет с някои прилагателни. Това е достатъчно често и в по-ранния гръцки, напр. у Платон ἐπιστήμης κενός, ἐλεύθερος αἰδοῦς. Така ξένοι τῶν διαθηκῶν (Еф. 2:12), ἀπείραστος κακῶν (Як. 1:13) и други отглаголни прилагателни, напр. διδακτοὶ θεοῦ (Йоан 6:45), διδακτοῖς πνεύματος (1 Кор. 2:13); γεννητοῖς γυναικῶν (Мат. 11:11), κλητοὶ Ἰησοῦ Χριστοῦ (Рим. 1:6), както и причастия, напр. οἱ εὐλογημένοι τοῦ πατρός (Мат. 25:34). Освен това аблативът може да се употребява след сравнителната степен на прилагателното, напр. μείζων τοῦ κυρίου (Йоан 13:16), μικρότερον πάντων (Марк 4:31), а също и след превъзходната, напр. πρῶτός μου (Йоан 1:15).

в) Аблативът е много чест в Новия Завет с наречия, а оттам и с предлози. Нарастването на употребата на предлози в допълнение към самия падеж е особено забележимо при аблатива. Така χωρὶς παραβολῆς (Мат. 13:34), ἄνευ γογγυσμοῦ (1 Пет. 4:9), ἐκτὸς τοῦ σώματος (1 Кор. 6:18), ἔξω τῆς οἰκίας (Мат. 10:14), ἄτερ ὄχλου (Лука 22:6), ἔξωθεν τῆς πόλεως (Откр. 14:20), πλὴν τοῦ πλοίου (Деян. 27:22); вероятно също ὀπίσω μου (Мат. 3:11), ἔμπροσθεν τῶν ἀνθρώπων (Мат. 5:16), πέραν τοῦ Ἰορδάνου (Мат. 4:25), ὑποκάτω τῶν ποδῶν (Марк 6:11); така и ἀπὸ σοῦ (Мат. 5:29), ἐκ τοῦ ὕδατος (Марк 1:10), παρ᾽ αὐτῶν (Мат. 2:4), ὑπὸ πάντων (Деян. 22:12), ὑπὲρ πάντων (2 Кор. 5:15), πρὸ τοῦ πάσχα (Йоан 11:55), πρὸς τῆς ὑμετέρας σωτηρίας (Деян. 27:34). Аблативната идея за сравнение (отделяне) личи в няколко от тези предлози. Редица наречия сами са в аблатив, напр. οὕτως, πῶς, ἄνω и т.н.

г) Аблативът се среща доста често и с глаголи (макар не толкова често като акузатива, генитива или датива), където преобладава идеята за отделяне или произход. Така ἰδίας ἐπιλύσεως οὐ γίνεται (2 Пет. 1:20), ὧν τινες ἀστοχήσαντες (1 Тим. 1:6), ἐκώλυσεν αὐτοὺς τοῦ βουλήματος (Деян. 27:43), ἣν ἠκούσατέ μου (Деян. 1:4), ἐκρατοῦντο τοῦ μὴ ἐπιγνῶναι (Лука 24:16), ὑστεροῦνται τῆς δόξης τοῦ θεοῦ (Рим. 3:23), λείπεται σοφίας (Як. 1:5), ἐδεήθη αὐτοῦ (Лука 5:12), δώσω αὐτῷ τοῦ μάννα (Откр. 2:17), където частта се противопоставя на цялото (срв. аблатива в ἐκ τοῦ ἄρτου ἐσθιέτω, 1 Кор. 11:28, и ἐσθίει ἀπὸ τῶν ψιχίων, Мат. 15:27), οὐ βραδύνει κύριος τῆς ἐπαγγελίας (2 Пет. 3:9); така и с редица сложни глаголи, напр. οὐκ ἀφίστατο τοῦ ἱεροῦ (Лука 2:37), ὑπερβάλλουσαν τῆς γνώσεως (Еф. 3:19), ἀπηλλοτριωμένοι τῆς ζωῆς (Еф. 4:18), ἀποστήσονταί τινες τῆς πίστεως (1 Тим. 4:1), ἀπεστερημένων τῆς ἀληθείας (1 Тим. 6:5), διαφέρετε αὐτῶν (Мат. 6:26). Срв. също τῆς χάριτος ἐξεπέσατε (Гал. 5:4). В примери като Евр. 12:11 οὐ δοκεῖ χαρᾶς εἶναι ἀλλὰ λύπης и Деян. 20:3 ἐγένετο γνώμης вероятно имаме аблатив. Вж. ἐπιλύσεως във 2 Пет. 1:20.

8. Локатив. В гръцки повечето дативни и инструментални примери по форма са локативни. Bopp смята, че локативното окончание -ι е коренът на старото показателно местоимение. В действителната гръцка употреба обаче локативните форми се употребяват и като инструментални и дативни, а дативните форми – свободно като локативни и инструментални (Giles, Comparative Philology, p. 330). У Омир локативът е много по-чест, отколкото в по-късния гръцки, а в новогръцкия говорим език локативът заедно с датива изчезва, освен при няколко предлога. Значението на локатива е много просто. Това е падежът на въпроса „в/къде“. Той посочва точка в определени граници и по идея отговаря на нашите „в, на, сред, у, при“, като резултантното значение варира според значението на думите и контекста. Във всеки пример не е трудно да се види простата основна идея на падежа – точка в границите, поставени от думата и контекста.

а) Така локативът се употребява със съществителни и глаголи за изразяване на местоположение в пространството. У Омир е много често простият локатив с имена на градове, страни, тълпи и т.н. В Новия Завет обаче, както обикновено и в атическата проза, с локатива почти винаги се употребява предлог, напр. ἐν Ἀθήναις (1 Сол. 3:1). Вж. обаче λῃσταῖς περιέπεσεν (Лука 10:30). В Як. 2:25 имаме ἑτέρᾳ ὁδῷ ἐκβαλοῦσα, а с някои глаголи, изразяващи идеята за ходене, се употребява локатив, напр. πορεύεσθαι ταῖς ὁδοῖς αὐτῶν (Деян. 14:16), στοιχοῦσιν τοῖς ἴχνεσιν (Рим. 4:12). Старият локатив в изрази за място е запазен в наречието χαμαί (Йоан 18:6), макар οἴκοι, αὐτόθι, ποῖ вече да не се срещат в Новия Завет. Но κύκλῳ (Марк 3:34) се среща няколко пъти. Локативът все още се употребява и с външни предмети, напр. τῷ πλοιαρίῳ ἦλθον (Йоан 21:8), докато в Мат. 14:13 четем ἐν πλοίῳ; в Лука 3:16 имаме ὕδατι βαπτίζω, докато в Мат. 3:11 текстът е βαπτίζω ἐν ὕδατι, а в Марк 1:8; Деян. 1:5; 11:16 локативът ὕδατι се среща без ἐν. Вж. също локатива в Еф. 5:26 καθαρίσας τῷ λουτρῷ τοῦ ὕδατος; Йоан 19:2 ἐπέθηκαν αὐτοῦ τῇ κεφαλῇ; Деян. 14:8 ἀδύνατος τοῖς ποσίν; и 1 Кор. 9:13 τῷ θυσιαστηρίῳ παρεδρεύοντες.

б) Локативът без предлог свободно се употребява в много изрази за време. Тук, разбира се, времето се разглежда като точка, а не като продължителност (акузатив) или като разграничаване (генитив). Да се отбележи разликата между τὸ σάββατον и τῇ δὲ μιᾷ τῶν σαββάτων в Лука 23:56; 24:1. Така локативът се среща в изрази като τῇ τρίτῃ ἡμέρᾳ (Мат. 20:19), ταύτῃ τῇ νυκτί (Лука 12:20), αὐτῇ τῇ ὥρᾳ (Лука 2:38), τετάρτῃ δὲ φυλακῇ (Мат. 14:25), τῷ σαββάτῳ (Лука 6:9), τοῖς σάββασιν (Мат. 12:1), τῇ ἑορτῇ (Лука 2:41), ἑτέραις γενεαῖς (Еф. 3:5), τοῖς γενεσίοις αὐτοῦ (Марк 6:21). С повечето от горните изрази се употребява и ἐν, а други изрази за време винаги са с ἐν. Ἐν добавя малко, ако изобщо добавя нещо, към истинската идея на локатива, но употребата му постоянно нараства. Локативът се явява в някои наречия за време, напр. πέρυσι (2 Кор. 8:10), ἀεί (2 Кор. 6:10), πάλαι (2 Кор. 12:19). Brugmann (Griechische Grammatik, S. 252) обаче смята πάλαι и χαμαί за дативни форми.

в) Локативът естествено е чест в много преносни изрази – както без ἐν, така и с ἐν. Основната идея на падежа отговаря на всички изисквания за обяснение на примери като οἱ πτωχοὶ τῷ πνεύματι (Мат. 5:3), τοῖς ἔθεσιν περιπατεῖν (Деян. 21:21), σχήματι εὑρεθείς (Фил. 2:7), τῇ κακίᾳ νηπιάζετε (1 Кор. 14:20), πορευομένη τῷ φόβῳ (Деян. 9:31), βαπτίσει ὑμᾶς πνεύματι ἁγίῳ (Марк 1:8), ὅταν πειρασμοῖς περιπέσητε ποικίλοις (Як. 1:2), χειρόγραφον τοῖς δόγμασιν (Кол. 2:14), καθαροὶ τῇ καρδίᾳ (Мат. 5:8).

г) В гръцкия Нов Завет локативът не се употребява с толкова много предлози, колкото у Омир. Първоначално почти всички предлози са се употребявали с локатив, но този падеж постепенно е изчезнал при повечето от тези предложни наречия. Така в Новия Завет ἀμφί, μετά, ὑπό, ἀνά, περί вече не се употребяват с локатив, но, както у Омир (Monro, Homeric Grammar, p. 101), и в Новия Завет локативът често стои след глаголи, сложени с тези предлози, както и с ἐν, παρά, ἐπί; вж. примерите по-горе. Тук, както винаги, предлозите не „управляват“ локатива, а „стоят спрямо него в отношение на наречни елементи, които засилват и насочват значението му“ (Whitney). Някои предлози, като ἀμφί, ἐν (ἐνί), ἐπί, περί, πρός (προτί), сами по себе си са в локатив. В Новия Завет само четири предлога се употребяват с локатив: ἐν, ἐπί, παρά, πρός. Като примери вж. ἐν τῷ Ἰορδάνῃ (Мат. 3:6), ἐπὶ θύραις (Мат. 24:33), παρὰ τῷ σταυρῷ τοῦ Ἰησοῦ (Йоан 19:25), πρὸς τῷ μνημείῳ (Йоан 20:11).

д) Т.нар. прегнантна конструкция (constructio praegnans) с локатив или акузатив се среща в Новия Завет във връзка с ἐν и εἰς. В по-стария гръцки така са се употребявали падежите без предлози. В такива случаи или акузативът се употребява с глагол за покой, както много често с εἰς и παρά (така ὁ εἰς τὸν ἀγρόν в Марк 13:16 и στᾶσα ὀπίσω παρὰ τοὺς πόδας αὐτοῦ в Лука 7:38), или локативът се употребява с глагол за движение, напр. ὁ ἐμβάψας μετ᾽ ἐμοῦ τὴν χεῖρα ἐν τῷ τρυβλίῳ (Мат. 26:23), където Марк (14:20) има εἰς τὸ τρύβλιον. Това е разлика в схващането, съответстваща на всеки от двата падежа. Акузативът внушава разпростиране, а локативът подчертава местоположението. Акузативът се употребява така по-често от локатива. Εἰς и ἐν първоначално са били една и съща дума и εἰς постоянно навлиза в областта на ἐν.

9. Инструментал. Историята на този падеж не е толкова ясна, колкото на другите. Възможно е тук да са се слели два падежа – старият асоциативен с окончание -α, както в ἅμα, τάχα, и истинският инструментал с окончание -φι за единствено число. У Омир -φι се среща за единствено число, напр. βίηφι, и -φιν за множествено, напр. θεόφιν, но у Омир тези окончания се употребяват не само за инструментала, а и за локатива, аблатива и вероятно датива (Brugmann, Griechische Grammatik, S. 239). Възможно е следователно да имаме един-единствен падеж, който е развил инструменталната идея от идеята за съпровод. Двете понятия са близки и не е трудно съпроводът да прерасне в деятел или средство. Българското „с“ е подходящ пример: то означава и съпровод („дойде с брат си“), и средство („пише с молив“). Затова е правилно падежът да се разглежда като един, с първоначално значение на чист съпровод и по-късно – на инструментален съпровод. Някога той се е употребявал и в изрази за място, но в Новия Завет вече не се среща така, освен ако ἑτέρᾳ ὁδῷ ἐκβαλοῦσα (Як. 2:25) не се приеме така (най-вероятно е локатив). Дори ὅπῃ и πῇ не се употребяват в Новия Завет. В текста на Westcott и Hort в Деян. 21:28 обаче имаме πανταχῇ.

а) Инструменталът наистина се среща в Новия Завет в изрази за време, когато се представя значителен период от време. Тук би могъл да се употреби и акузатив, но инструменталът е стара индоевропейска употреба. Така в Йоан 2:20 имаме τεσσεράκοντα καὶ ἓξ ἔτεσιν οἰκοδομήθη. Срв. и Деян. 13:20, където ὡς ἔτεσιν τετρακοσίοις καὶ πεντήκοντα се отнася за целия период. Вж. Лука 8:29 πολλοῖς χρόνοις, Деян. 8:11 ἱκανῷ χρόνῳ (срв. Лука 8:27), Рим. 16:25 χρόνοις αἰωνίοις.

б) Идеята за съпровод се среща в редица примери, напр. ὡμίλει αὐτῷ (Деян. 24:26), ἑτεροζυγοῦντες ἀπίστοις (2 Кор. 6:14), μεμιγμένην πυρί (Откр. 15:2), κοινωνεῖτε τοῖς τοῦ Χριστοῦ παθήμασιν (1 Пет. 4:13), ἠκολούθησαν αὐτῷ (Марк 1:18), ἐκολλήθη ἑνί (Лука 15:15), συνείπετο δὲ αὐτῷ (Деян. 20:4), μετοχὴ δικαιοσύνῃ καὶ ἀνομίᾳ (2 Кор. 6:14). С някои от тези глаголи понякога се употребяват предлози и други падежи, но това са ясни примери на асоциативен инструментал. Срв. εἰς ὑπάντησιν αὐτῷ (Йоан 12:13).

в) Сродна с горната е употребата на инструментала с думи за сходство. Съответствието е преносен съпровод, напр. ὅμοιος αὐτῷ (Йоан 9:9), ἴσους ἡμῖν (Мат. 20:12), παρομοιάζετε τάφοις κεκονιαμένοις (Мат. 23:27), τὸ αὐτὸ τῇ ἐξυρημένῃ (1 Кор. 11:5), ἔοικεν κλύδωνι θαλάσσης (Як. 1:6).

г) Тази идея за съпровод е много честа в изрази за начин, където идеята върви към средство или инструмент. Така обясняваме εἰ ἐγὼ χάριτι μετέχω (1 Кор. 10:30), παντὶ τρόπῳ, εἴτε προφάσει εἴτε ἀληθείᾳ (Фил. 1:18), ἀκατακαλύπτῳ τῇ κεφαλῇ (1 Кор. 11:5), τέκνα φύσει ὀργῆς (Еф. 2:3), Κύπριος τῷ γένει (Деян. 4:36), и дори προσευχῇ προσηύξατο (Як. 5:17) и θανάτῳ τελευτάτω (Мат. 15:4), защото, макар да отговаря на еврейския абсолютен инфинитив, тази конструкция е обичайна у Омир. Редица наречия в инструментал илюстрират тази употреба, напр. πανοικεί (Деян. 16:34), τάχα (Рим. 5:7), παμπληθεί (Лука 23:18), πάντῃ (Деян. 24:3), κρυφῇ (Еф. 5:12), ἰδίᾳ (1 Кор. 12:11), δημοσίᾳ (Деян. 16:37), ἅμα (Деян. 24:26), а също предлогът μετά и съюзът ἵνα.

д) Инструменталът се употребява и за изразяване на причина или основание. Това понятие също се колебае между съпровод и средство. Така имаме τοιαύταις γὰρ θυσίαις εὐαρεστεῖται (Евр. 13:16), τῇ ἀπιστίᾳ ἐξεκλάσθησαν (Рим. 11:20), μὴ ξενίζεσθε τῇ ἐν ὑμῖν πυρώσει (1 Пет. 4:12), ἵνα τῷ σταυρῷ τοῦ Χριστοῦ μὴ διώκωνται (Гал. 6:12).

е) Така средството или инструментът естествено могат да се изразят чрез този падеж. Donaldson (New Cratylus, p. 439) го нарича „падеж на оръдието“. Глаголът χράομαι очевидно, подобно на латинското utor, се употребява с инструментал, напр. πολλῇ παρρησίᾳ χρώμεθα (2 Кор. 3:12); но вж. по-горе, § 5 д. Други примери са συναπήχθη αὐτῶν τῇ ὑποκρίσει (Гал. 2:13), ἤλειφεν τῷ μύρῳ (Лука 7:38), ἀνεῖλεν δὲ Ἰάκωβον … μαχαίρῃ (Деян. 12:2), δεδάμασται τῇ φύσει (Як. 3:7), ἁλύσεσι δεδέσθαι (Марк 5:4), οὐ φθαρτοῖς, ἀργυρίῳ ἢ χρυσίῳ, ἐλυτρώθητε … ἀλλὰ τιμίῳ αἵματι (1 Пет. 1:18 сл.), πεπληρωμένους πάσῃ ἀδικίᾳ (Рим. 1:29), χάριτί ἐστε σεσῳσμένοι (Еф. 2:8), ᾧ τις ἥττηται (2 Пет. 2:19); и вероятно също τῇ γὰρ ἐλπίδι ἐσώθημεν (Рим. 8:24) и κατακαύσει πυρὶ ἀσβέστῳ (Мат. 3:12), макар последните да могат да бъдат и локатив. Деятелят при пасивни глаголи също може да се изрази с инструментал, напр. οὐδὲν ἄξιον θανάτου ἐστὶν πεπραγμένον αὐτῷ (Лука 23:15), и вероятно κἀγὼ εὑρεθῶ ὑμῖν (2 Кор. 12:20), макар това да може да е и истински датив (Brugmann, Griechische Grammatik, S. 400).

ж) Инструменталът се употребява за изразяване на мярка в сравнителни изрази. В гръцки акузативът постепенно измества инструментала в това значение, но той все пак се среща няколко пъти в Посланието към евреите, напр. в 10:25 τοσούτῳ μᾶλλον ὅσῳ βλέπετε. Вж. също πολλῷ μᾶλλον (Марк 10:48).

з) В гръцки само два предлога се употребяват с инструментал: ἅμα и σύν. Вж. ἅμα αὐτοῖς (Мат. 13:29) и σὺν τῷ ἀγγέλῳ πλῆθος (Лука 2:13). Глаголите, сложени със σύν, много често се съчетават с инструментал, напр. συνηγέρθητε τῷ Χριστῷ (Кол. 3:1), ἵνα μοι συναντιλάβηται (Лука 10:40), συγχαίρετέ μοι (Фил. 2:18).

С разпространението на предлозите в гръцки се появяват и други начини за изразяване на много от горните идеи освен инструментала. Например причината или основанието могат да се изразят ясно чрез διά с акузатив, начинът – чрез ἐν с локатив, а дори и средството или инструментът – чрез ἐν с локатив, напр. ἀποκτεῖναι ἐν ῥομφαίᾳ (Откр. 6:8). Последната конструкция наистина прилича на еврейския израз, но понякога се среща и в по-стария гръцки и е запазена в папирусите. Гръцкият, подобно на другите езици, а и повече от някои от тях, притежава гъвкавост и разнообразие в изразяването на една и съща идея.

10. Датив. Според Brugmann (Griechische Grammatik, S. 226 сл.) този гръцки падеж се е слял по форма с локатива и инструментала, след като те са загубили разликата в окончанията си. Следователно в гръцки сливането е станало първо между локатива и инструментала. Падежните окончания на трите така слели се падежа са отчасти локативни (-ι, -σι), отчасти дативни (-αι) и отчасти инструментални (-α в наречия и в диалектите, -φι у Омир и вероятно -οις). В гръцки са запазени по-ясни следи от разликата в окончанията, отколкото при аблатива. В няколко думи се срещат и локативна, и дативна форма (οἴκοι, οἴκῳ). Но в гръцки функциите на тези падежи остават различни и след сливането на формите. В новогръцкия говорим език формата и за трите изчезва. За датива се употребява εἰς с акузатив или дори само генитивната форма. И в български падежната форма на датива е изчезнала, освен при някои местоимения (ми, му, нему), а отношението се изразява с предлога „на“: „дадох книга на Иван“.

Идеята на датива (πτῶσις δοτική, casus dativus – „даващият падеж“) е много проста. Това е падежът на личния интерес и подчертава личната полза или вреда. Употребява се главно с лица или олицетворени предмети. Така той е чисто граматически падеж (rein grammatisch), подобно на номинатива и вокатива, и затова по същество не се употребява с предлози. Затова и рядко се употребява в изрази за място, защото дори ἔρχομαί σοι ταχύ (Откр. 2:16) не означава място, а лице, макар глаголът да е глагол за движение. В Евр. 12:18, 22 мястото е изразено с датив. Срв. също Деян. 9:3. Дативът, подобно на другите падежи, има разнообразни приложения на своята основна идея.

а) Затова той естествено е непрякото допълнение на глаголите, напр. προσέφερον αὐτῷ παιδία (Марк 10:13), ὁ δὲ ἔφη αὐτοῖς (Марк 9:12), μὴ δῶτε τὸ ἅγιον τοῖς κυσίν (Мат. 7:6), ἄφες ἡμῖν τὰ ὀφειλήματα ἡμῶν (Мат. 6:12), макар в такива примери дативът да не е задължителен: ἤνεγκαν αὐτὸν πρὸς αὐτόν (Марк 9:20), εἶπεν πρὸς τὸν Σίμωνα (Лука 5:10).

б) Дативът обаче може да бъде и пряко допълнение на преходни глаголи, където се подчертава личният интерес на подлога. Така имаме ἠπειθήσατε τῷ θεῷ (Рим. 11:30), ἐπείθοντο αὐτῷ (Деян. 5:36), ἠπίστουν αὐταῖς (Лука 24:11), θεῷ ἀρέσαι (Рим. 8:8), δουλεύω σοι (Лука 15:29), προσεκύνει αὐτῷ (Мат. 18:26), ἐπιστεύσατε αὐτῷ (Марк 11:31), ὑπακούουσιν αὐτῷ (Лука 8:25), βοήθει μοι (Мат. 15:25), διηκόνουν αὐτῷ (Мат. 4:11), λατρεύειν αὐτῷ (Лука 1:74).

в) Дативът е чест и с непреходни глаголи, които все пак имат лично отношение. Някои от тях са примери за „полза или вреда“. Вж. τί ὑμῖν δοκεῖ (Мат. 18:12), πρέπει ἁγίοις (Еф. 5:3), μὴ μεριμνᾶτε τῇ ψυχῇ (Мат. 6:25), ἀπεθάνομεν τῇ ἁμαρτίᾳ (Рим. 6:2), ἐρρέθη τοῖς ἀρχαίοις (Мат. 5:21), ἐφάνη αὐτῷ (Мат. 1:20), ἐγένετο αὐτῷ (Деян. 7:40), ζῇ τῷ θεῷ (Рим. 6:10), τῷ ἰδίῳ κυρίῳ στήκει (Рим. 14:4), ἐνεῖχεν αὐτῷ (Марк 6:19), и дори самостоятелно, напр. θεῷ (2 Кор. 5:13). Срв. Лука 18:31. Някои от тези дативи са в сказуемото и се наричат предикативни дативи, но обяснението е същото – личен интерес. Срв. още Мат. 23:31; Йоан 16:7; Мат. 17:4; 2 Кор. 2:13, 15.

г) Нещо повече, дативът може да изразява притежание, когато предикативното име е в този падеж, напр. οὐκ ἦν αὐτοῖς τόπος (Лука 2:7), ὑμῖν ἐστιν ἡ ἐπαγγελία (Деян. 2:39), ἐὰν γένηταί τινι ἀνθρώπῳ ἑκατὸν πρόβατα (Мат. 18:12).

д) Т.нар. етически датив по същество не се различава от основната идея на датива. Всъщност това е дативът на ползата или вредата. По резултантно значение той е почти същото като чистото дативно понятие. Срв. българското „Ти ли ще ми говориш!“. Така вероятно в Откр. 2:16 ἔρχομαί σοι. Вж. също Марк 1:24 τί ἡμῖν καὶ σοί. Що се отнася до ἀστεῖος τῷ θεῷ (Деян. 7:20), δυνατὰ τῷ θεῷ (2 Кор. 10:4) и τοὺς πτωχοὺς τῷ κόσμῳ (Як. 2:5), тук може да има хебраизъм (Blass), но това не е задължително и със сигурност такава употреба не насилва датива.

е) Не е възможно да се реши окончателно дали понякога с перфекта пасив се употребява дативът, или инструменталът. В Новия Завет няма пример на датив с отглаголно прилагателно на -τός, но в Лука 23:15 четем οὐδὲν ἄξιον θανάτου ἐστὶν πεπραγμένον αὐτῷ. Ако тук имаме датив, той е с идеята, че нещо е направено за някого. Вж. също πρὸς τὸ θεαθῆναι αὐτοῖς (Мат. 6:1), αὐτῷ εὑρεθῆναι (2 Пет. 3:14), където е възможен или датив, или инструментал.

ж) Дативът може да се употребява и със съществителни, особено отглаголни, които съдържат идеята за личен интерес. Така εὐχαριστιῶν τῷ θεῷ (2 Кор. 9:12), τῷ δὲ θεῷ χάρις (2 Кор. 2:14). Затова с прилагателни дативът е много чест, напр. μονογενὴς υἱὸς τῇ μητρί (Лука 7:12), καλόν σοί ἐστιν (Мат. 18:8), πιστὴν τῷ κυρίῳ (Деян. 16:15), ἀπειθὴς τῇ οὐρανίῳ ὀπτασίᾳ (Деян. 26:19), ἱκανὸν τῷ τοιούτῳ (2 Кор. 2:6), ἀρεστὰ αὐτῷ (Йоан 8:29), ἀρκετὸν τῷ μαθητῇ (Мат. 10:25), σωτήριος πᾶσιν (Тит 2:11), ᾧ … ὑπήκοοι (Деян. 7:39), ὠφέλιμα τοῖς ἀνθρώποις (Тит 3:8), φανερὸν ἐγένετο τῷ Φαραώ (Деян. 7:13), ἐναντίος αὐτοῖς (Марк 6:48).

з) Повечето гръцки инфинитиви са в датив – всички, които завършват на -αι. Това е ясно у Омир, където истинската дативна идея обикновено е запазена в инфинитива. Инфинитивите на -αι всички са дативни по форма, макар дативната идея да е запазена само там, където се има предвид намерение, напр. ἤλθομεν προσκυνῆσαι αὐτῷ (Мат. 2:2).

и) Понякога не е възможно да се реши дали една форма е локатив, инструментал или датив, напр. τῇ δεξιᾷ … ὑψωθείς (Деян. 2:33), което може да означава „възвисен отдясно“, „възвисен чрез десницата“ или „възвисен към десницата“.

1. Причина за употребата на предлози. Първоначално в индоевропейските езици изобщо не е имало предлози. Отначало падежите вършат цялата работа по изразяването на отношенията между думите. В съвременния френски и английски (освен генитива и местоименията) предлозите вършат всичко, освен онова, което се постига чрез реда на думите. Същото важи и за българския. Така в индоевропейските езици се наблюдава поразително развитие. С една дума, предлозите се употребяват, за да изявят по-отчетливо идеята на падежа. Различните отношения между думите са станали твърде сложни, за да бъдат изразявани само от падежите.

2. Какво представляват предлозите? Сами по себе си те са просто наречия. Но самите наречия са в някакъв падеж. Следователно всички предлози са наречия. У Омир наречието и предлогът вървят ръка за ръка. Употребата на наречия като предлози съвсем не е изключение, а е нормалната история на всеки предлог. Първоначално предлозите са имали местно значение (Delbrück, Grundriss, IV, S. 134) и една и съща основна идея винаги се пренася от местната употреба към други приложения, като времето и метафорите. Всички предлози първоначално са били падежни форми на имена или местоимения и при някои падежът все още е ясен, напр. локативът в ἐπί, ἀντί, акузативът в χάριν (което все още се среща и като съществително). Т.нар. наречни предлози отбелязват етап в развитието от име към предлог – от местни наречия към наречия, употребявани с падежи, и после към устойчиви предлози. Съвсем не е ясно, че предлогът се е употребявал първо в съчетание с глаголи, както би могло да подсказва значението на думата. Свободното място на предлога у Омир говори против това. На предлога винаги е била давана свобода по отношение на глагола – понякога отделно, понякога заедно с глагола, а понякога повторен след него. Падежът след сложен глагол не е непременно падежът, обичаен за предлога, а по-скоро резултат от съчетанието на предлога и глагола. Строго погледнато, предлозите не „управляват“ падежи. По-скоро падежите са повикали на помощ предлозите, за да изразят по-ясно падежните отношения. В Новия Завет са оцелели примери за наречна употреба на предлози, без въздействие върху падежа. Така ἀνά (Откр. 21:21; Марк 14:19); κατά (Рим. 12:5).

3. Т.нар. „несобствени“ предлози всъщност са съвсем „собствени“ – колкото и всички останали. Всеки предлог е наречие, поставено пред думата (или понякога след нея). Новият Завет, както и κοινή (и изобщо целият гръцки), показва значителен списък предлози, които все още се употребяват и като наречия и които не се съчетават с глаголи в сложни думи. Но сложното съчетание с глаголи е просто въпрос на развитие, след като наречието или предлогът вече е оформен. Ето тези, които срещаме в Новия Завет:

ἅμα – с асоциативен инструментал (Мат. 13:29);

ἄνευ – с аблатив (Мат. 10:29);

ἄντικρυς – с генитив (Деян. 20:15);

ἀντιπέρα – с аблатив или генитив (Лука 8:26); срв. ἀπέναντι;

ἀπέναντι – с генитив (Мат. 27:61);

ἄτερ – с аблатив (Лука 22:6);

ἄχρι – с генитив (Лука 4:13);

ἐγγύς – с генитив (Йоан 3:23) или датив (Деян. 9:38);

ἐκτός – с аблатив (2 Кор. 12:2);

ἔμπροσθεν – с аблатив (Мат. 5:16);

ἐναντίον – с генитив (Лука 1:6);

ἕνεκα – с генитив (Лука 6:22), ἕνεκεν (Мат. 5:10), εἵνεκεν (Лука 4:18);

ἐντός – с генитив (Лука 17:21);

ἐνώπιον – с генитив (Лука 1:15);

ἔξω – с аблатив (Мат. 10:14);

ἔξωθεν – с аблатив (Откр. 14:20);

ἐπάνω – с генитив (Мат. 5:14);

ἐπέκεινα – с аблатив (Деян. 7:43);

ἔσω – с генитив (Марк 15:16);

ἕως – с генитив (Лука 10:15);

κατέναντι – с генитив (Мат. 21:2); срв. ἔναντι – с генитив (Лука 1:8);

κατενώπιον – с генитив (Еф. 1:4);

κυκλόθεν – с генитив (Откр. 4:3);

κύκλῳ – с генитив (Откр. 4:6);

μέσον – с генитив (Фил. 2:15);

μεταξύ – с генитив (Лука 16:26);

μέχρι – с генитив (Мат. 11:23);

ὀπίσω – с аблатив (Мат. 4:19);

ὄπισθεν – с аблатив (Мат. 15:23);

ὀψέ – вероятно с аблатив (Мат. 28:1);

παρεκτός – с аблатив (Мат. 5:32);

παραπλήσιον – с генитив (Фил. 2:27);

πέραν – с аблатив (Марк 3:8);

πλήν – с аблатив (Деян. 8:1);

πλησίον – с генитив (Йоан 4:5);

ὑπερεκπερισσοῦ – с аблатив (Еф. 3:20);

ὑπερέκεινα – с аблатив (2 Кор. 10:16);

ὑπεράνω – с аблатив (Еф. 1:21);

ὑποκάτω – с аблатив (Марк 6:11);

χάριν – с генитив (Еф. 3:1);

χωρίς – с аблатив (Мат. 13:34).

Този списък на наречия, които понякога се употребяват като предлози, заслужава внимателно изучаване. Вж. Лука 5:19 като упражнение по предлозите. Срв. ἀνὰ μέσον, διὰ μέσου, ἐκ μέσου, ἐν μέσῳ, κατὰ μέσον, които на практика са сложни предлози.

4. Падежи, с които се употребяват предлозите. Нека отново подчертаем, че в строгия смисъл на думата предлозите не „управляват“ падежи. Те се употребяват, за да подпомагат падежите, а не за да ги регулират. В Новия Завет дативът не се употребява с никой предлог освен ἐγγύς. Падежите, които се употребяват с гръцките предлози, са акузатив, локатив, инструментал, аблатив и генитив. В по-стария гръцки (у Омир) повечето предлози се употребяват с два или повече падежа, но тенденцията постоянно е към по-тясна употреба. Освен това приложението на всеки предлог постоянно се е променяло, особено в говоримия език. В новогръцкия говорим език ἀπό всъщност се среща с акузатив.

5. Правилен метод за изучаване на гръцките предлози. Често етимологичното значение се пази най-добре в предлозите в сложни думи. Затова първата стъпка е да се види значението в сложните думи, както го дават например Hadley и Allen, заедно с основното определение. Като се държим за етимологичното значение, трябва да потърсим основната идея на падежа, да вземем предвид връзката и тогава да видим какво е резултантното значение на цялото. Така ще се види, че не толкова самият предлог се променя, колкото разнообразието от връзки, в които се появява. Трябва да се обърне внимание и на метафоричните употреби, които по принцип са същото като първоначалното местно значение. Трябва да се наблюдават и промените в падежните конструкции между Омир, атическия и новозаветния гръцки. Вж. изобщо Harrison, Greek Prepositions; Adams, Greek Prepositions; Curtius, Greek Etymology; Bopp, Pott, Delbrück, Helbing, Krebs и др.

6. Ἀμφί. В локатив. Срв. ἀμφότεροι, ἄμφω. В Новия Завет не се среща освен в сложни думи. Така ἀμφιβάλλω (Марк 1:16), ἀμφιέννυμι (Мат. 6:30). Ἀμφότεροι се среща четиринадесет пъти според конкорданса на Moulton и Geden. Вж. Мат. 15:14.

7. Ἀνά. Падежът не е известен, вероятно инструментал. Срв. ἄνω („горе“). Срв. и българските заемки „аналогия“, „анализ“. В Новия Завет се среща само тринадесет пъти, предимно в разпределителна употреба и само с акузатив. Вж. Йоан 2:6; Лука 10:1; 1 Кор. 14:27. В сложни думи обаче е много чест – Moulton и Geden дават над десет страници такива примери. Вж. Мат. 5:1; Деян. 24:22; Деян. 8:30; Марк 10:51; Мат. 11:28; Йоан 6:39.

8. Ἀντί. Локатив. Срв. българските заемки „антагонист“, „антипод“. Употребява се малко над двадесет пъти в Новия Завет и винаги с генитив. В сложни думи е по-рядък от ἀνά, макар и да се употребява често. Той е интересен предлог поради отношението си към учението за заместителния характер на Христовата смърт. Тук, както винаги, при тълкуването на всяка употреба трябва да се изхожда от първоначалното значение („лице срещу лице“, „срещу“, „пред“). Вж. Лука 10:31 сл.; 19:44; 24:17; Евр. 12:2; Мат. 5:38; 20:28; Йоан 1:16; 19:12.

9. Ἀπό. Срв. ἄψ („обратно“). В стария гръцки понякога ἀπαί. Според Delbrück в аркадски и кипърски диалект се среща ἀπύ, и то с локатив. В Новия Завет се употребява само с аблатив и е наистина много чест. В сложни думи също е изключително чест. Значението („от“, „далеч от“) обикновено е много просто. Вж. Мат. 3:16; 5:29; 6:13; 10:28; Йоан 11:18; Рим. 8:23; Марк 3:14; Лука 24:41.

10. Διά. Вероятно инструментал, макар понякога διαί (у Есхил) да е локатив. Същата дума като δύο („две“); така и διακόσιοι. Първоначалната местна идея за „промеждутък между“ винаги присъства. Тази идея, заедно с идеята на падежа, значението на думите и връзката, обяснява всеки случай на употребата му. Резултантното значение варира с думите, падежа и обстоятелствата, но истинската основна идея на предлога винаги може да се различи. В Новия Завет се употребяват два падежа – генитив и акузатив. В Новия Завет има стотици примери и в сложни думи също е много чест. Вж. Марк 5:4 сл.; Мат. 26:61; Гал. 2:1; Рим. 11:36; Евр. 2:10; Лука 17:11; 24:51; Марк 13:20.

11. Ἐν. По-старата форма е ἐνί, εἰνί – локатив. Означава просто положение в определени граници и всъщност има същата идея като локатива; така се употребява и в днешния гръцки. Първоначално обаче ἐν се е употребявало и с акузатив (Delbrück, S. 134) и примери се срещат в гръцки диалектни форми – аркадски, кипърски и др. Беотийският диалект изобщо няма εἰς, а употребява ἐν ту с локатив, ту с акузатив. В българския разговорен език също се казва „скочи във водата“, „влез в къщата“ – с един и същ предлог „в“ за покой и за движение. Срв. т.нар. constructio praegnans в гръцки (вж. гл. XIV, § 8 д). Това е най-честият от всички предлози в Новия Завет и е изобилен в сложни думи. Той винаги е верен на първоначалното си значение, макар еврейското мислене понякога да му придава необичайни приложения. Затова на български предлогът се превежда различно, но сам по себе си означава само „в“. Често срещан порок при изучаването на гръцките предлози е резултантното значение на предлога, падежа и контекста да се вкара в самия предлог, а после предлогът да се обяснява чрез превода на това резултантно значение. Преводът на български е едно, а изучаването на гръцкия синтаксис – съвсем друго. Контекстът на думата, с която се употребява ἐν, изисква особено внимание, понеже той очертава границата и така оцветява резултантната идея. Дори инструменталната употреба на ἐν е добър гръцки, макар и рядка в по-стария език. Вж. Йоан 2:23; 4:20; 8:20; Мат. 2:6; 3:6, 11; 26:23; 12:24; Откр. 6:8; Мат. 9:4; 1 Кор. 9:15; Лука 22:49.

12. Εἰς. Специализирана форма на ἐν: ἐν-ς, ἐς, εἰς. Дорийски и еолийски надписи понякога употребяват εἰς с локатив и ἐν с акузатив. Значи първоначалното значение на ἐν и εἰς е едно и също. С времето обаче двете форми постепенно се свързват с различни падежи. В гръцки ἐν и εἰς все пак често се сливат в употребата си с глаголите за движение (constructio praegnans). Само по себе си εἰς означава само „в“. Идеята „във (навътре)“, ако е налице, идва от акузатива (разпростиране), от глагола за движение и от връзката. Често εἰς се употребява там, където и само акузативът би бил ясен. Срв. ἐν. Предлогът е много чест в новозаветния гръцки, както самостоятелно, така и в сложни думи. Около употребата му са водени ожесточени полемики, но богословското му значение може да произтича само от контекста. В новогръцкия εἰς измества ἐν. Вж. Йоан 21:23; Мат. 5:1; Марк 1:9; Деян. 8:38 сл.; Марк 13:16; Мат. 12:41; Рим. 11:36; Лука 12:10; Марк 1:4; Деян. 2:38; Мат. 21:41.

13. Ἐκ. В гръцки този предлог се употребява само с аблатив и има малко разнообразие в употребата си. Същият корен имат старобългарският (изъ), литовският и староирландският. Той винаги е верен на основната си идея – „от, из“. Както при ἐν и εἰς, думата, с която се употребява, трябва да посочи границите, а глаголът – да опише действието. Например къща, река, вода, планина представят различни граници. Предлогът е чест в Новия Завет, а особено в сложни думи. Вж. Мат. 8:28; Лука 11:16; 6:42 сл.; Марк 1:10; Йоан 20:24; Рим. 12:18. За ἐκ, διά, εἰς вж. Рим. 11:36.

14. Ἐπί. Локатив. Curtius смята, че е сроден с ἀπό въпреки разликата в значението. Ἐπί означава „върху, над“, но по-малко остро от ἀνά и ὑπέρ. Много чест е в Новия Завет самостоятелно и доста чест в сложни думи. Употребява се с генитив, локатив и акузатив. Трябва да се вземат предвид идеята на падежа, значението на думите и контекстът. Вж. Мат. 6:10; Йоан 19:19; Мат. 3:7; 7:24; 26:55; Лука 3:2; Деян. 11:19; Откр. 7:1.

15. Κατά. В някои поетични произведения се среща καταί (локатив или датив). Означава „надолу“, но етимологията е неизвестна. Срв. българските заемки „катастрофа“, „каталог“. Доста чест е в Новия Завет, както самостоятелно, така и в сложни думи. Падежите, с които се употребява, са генитив, акузатив и аблатив (Деян. 27:14). В по-стария гръцки също е бил възможен аблатив. Резултантното значение не варира много. „Против“ идва от идеята „надолу“ (срв. българското „насочен срещу някого“). Вж. Мат. 8:32; Марк 11:25; Лука 4:14; 8:1, 39; Йоан 8:15; Деян. 26:3; Рим. 2:1.

16. Μετά. Инструментал. Срв. μέσος („среден“). У Омир този предлог се употребява с локатив, генитив и акузатив. В Новия Завет са оцелели само употребите с акузатив и генитив. Доста чест е, а в сложни думи – умерено. Значението „след“ като резултантна идея с акузатив изглежда трудно за обяснение, но у Омир акузативът се употребява с глаголи за движение със значение „в средата на“. Явно съчетанието на понятията за разпростиране (акузатив) и среда обяснява резултантното значение „след“, като вероятно контекстът подсказва идеята за последователност. Вж. Марк 1:13; 10:30; Мат. 3:2; 21:30; Йоан 3:25; Деян. 1:5; 10:5; 2 Кор. 3:18; Лука 22:52 сл.

17. Παρά. Епическото παραί е локатив или вероятно датив, а παρά – инструментал (Curtius). Основната идея е „край, покрай, до“ и тя може да се види във всеки пример, ако се вземат правилно предвид идеята на падежа и контекстът. В Новия Завет се употребява с локатив, акузатив и аблатив и е особено чест в сложни думи. Срв. българските заемки „паралел“, „парабола“, „парадокс“. Вж. Марк 14:43; Лука 18:9; 19:7; Йоан 19:25; Рим. 2:13; Мат. 4:18; Рим. 4:18, 25; Евр. 1:4; 2:2.

18. Περί. Срв. гръцкото πέριξ, περισσός и частицата περ (Hartung). Περί е локатив. Harrison казва, че περί в сравнение с ἀμφί („от двете страни“) означава по-скоро „наоколо“, „отвсякъде около“. Коренът е същият като на παρά. У Омир и дори в атически се употребява с локатив, но не и в Новия Завет. Тук се употребява само с генитив, акузатив и вероятно с аблатив (Delbrück). У Омир аблатив с него несъмнено се среща. Среща се доста често в сложни думи и самостоятелно. Вж. Деян. 18:25; 1 Йоан 2:2; Марк 9:42; Лука 10:40; Деян. 1:3; Лука 17:2; 2 Кор. 3:16; 1 Сол. 5:10; Йоан 18:19.

19. Πρό. Срв. πρότερος, πρῶτος (дорийски πρᾶτος), πρόσω и т.н. Падежът на πρό е несигурен; срв. ἀπό. У Омир има някои признаци, че πρό някога се е употребявало с локатив, но в по-късния гръцки се среща само с аблатив (Delbrück). Идеята всъщност е сравнение и затова аблатив, както при ὑπέρ. В Новия Завет се употребява по-често от ἀμφί, ἀνά и ἀντί, но не толкова често, колкото много други предлози. В сложни думи е чест. Основната идея винаги присъства, дори когато резултантното значение е заместване, както в древния гръцки, но в това значение не се употребява в Новия Завет. Вж. Деян. 12:6; Лука 11:38; Як. 5:12; 2 Кор. 12:2; Гал. 2:12; 3:1.

20. Πρός. По-дълга форма на πρό, както εἰς е на ἐν и ἐξ – на ἐκ; среща се и като προτί (дорийски) – локатив – и в девет други форми (Curtius). Значението е същото като на πρό – „пред“. Според Delbrück се употребява с три падежа (локатив, акузатив, аблатив), но Monro настоява, че третият е генитив, а не аблатив. В Новия Завет се среща само един аблатив (генитив) – Деян. 27:34. Има само шест примера с локатив, а всички останали са с акузатив. Това е един от най-честите предлози в Новия Завет и изобилства в сложни думи. Много от примерите представляват голям интерес. Анализирайте според горните принципи Марк 5:22; 6:51; Деян. 23:30; Йоан 1:1; 20:11; Лука 7:44; 18:11; Евр. 5:14; Мат. 11:3.

21. Σύν. По-старата форма е ξύν. Срв. йонийското ξυνός (= κοινός) според Curtius, а също гръцкото ἅμα. Mommsen казва, че σύν се употребява с инструментал и в двете му значения – като средство или помощ и като асоциативен инструментал („заедно с“). Но асоциативната идея (Delbrück, Harrison) несъмнено е основната идея на σύν. В Новия Завет се употребява много малко самостоятелно, освен у Лука и Павел, но в сложни думи е изключително чест. Вж. Лука 7:12; Рим. 8:32; Мат. 27:44; Деян. 15:15; 2 Тим. 2:11; Деян. 16:10; 1 Кор. 8:7; 2 Кор. 5:14.

22. Ὑπέρ. Срв. ὑπέρα („горно въже“ на кораба). По форма това е сравнителна степен, чиято положителна степен е ὑπό. В Новия Завет този предлог се употребява само с аблатив и акузатив, обикновено с аблатив. Като сравнителна форма той би изисквал по-скоро аблатив, отколкото генитив (вж. Monro, Homeric Grammar, p. 147). Употребява се доста често в Новия Завет, но пестеливо в сложни думи. Голям интерес предизвиква този предлог поради употребата му от Павел по отношение на Христовата смърт, докато Исус два пъти употребява ἀντί. Твърди се, че ἀντί е необходимо, за да се изрази учението за заместването, и че като употребява ὑπέρ, Павел избягва това учение. Но нито ἀντί, нито ὑπέρ само по себе си изразява заместване. Единият означава „лице срещу лице“, а другият – „над“. И двата обаче в съответната връзка свободно се употребяват, когато това е резултантното значение. Всъщност в „Алкестида“ на Еврипид ὑπέρ се употребява с това значение по-често от ἀντί и πρό. И трите предлога естествено се поддават на идеята за заместване, където връзката го изисква. Тук, както винаги, трябва да се вземат предвид основната идея на предлога, основната идея на падежа и контекстът. Вж. Деян. 1:13; Марк 9:40; Мат. 10:24; Лука 16:8; Евр. 7:27; Филим. 13; Йоан 11:50; 2 Кор. 5:14; Гал. 3:13; 1 Тим. 2:6.

23. Ὑπό. Също ὑπαί (датив или локатив); еолийски ὑπά. Идеите „върху“ и „под“ зависят от гледната точка и в крайна сметка не се различават много. Monro допуска, че първоначалното значение е „нагоре“ (срв. ὕψι „високо“ и ὕπτιος „обърнат нагоре“). Във всеки случай ὑπό не се употребява като κατά за движение надолу. Затова сравнителната степен (вж. ὑπέρ) и превъзходната (ὕπατος) са напълно естествени. В Новия Завет се употребява свободно и често в сложни думи. С него вече не се среща локатив, както в по-ранния гръцки, а само акузатив, генитив и вероятно аблатив. В изрази за деятел ὑπό означава прекия деятел, а διά – посредника. За изразяване на деятел се употребяват и други предлози, като ἐκ, ἀπό, παρά, πρός. В Евангелието на Йоан той се среща само два пъти, в посланията на Йоан – веднъж и в Откровение – два пъти, което е косвен аргумент за общото авторство. Особено чест е в писанията на Лука и Павел. Вж. Лука 11:33; Гал. 3:25; Мат. 5:13; Йоан 1:48; Мат. 1:22; 4:1; Марк 5:4; Мат. 6:2; Деян. 6:11.

1. Названието не е отличително. В известен смисъл целият останал гръцки синтаксис се съсредоточава около глагола (думата par excellence в изречението), освен усилващите частици и фигурите на речта. Глаголът е гръбнакът на изречението. Всъщност гръцкият глагол може сам да бъде изречение, като съдържа и подлог, и сказуемо, напр. ἀπέθανεν. Затова е уместно тази част на речта да се нарича „думата“ (ῥῆμα, лат. verbum).

2. Функцията на глагола. Глаголът съдържа две идеи – действие (включително състояние) и твърдение (утвърждаване). Действие може да се изрази и чрез съществителни и прилагателни, но не и твърдение. Глаголите утвърждават, като ограничават действието до определени лица. Това ограничаване става чрез личните окончания, които различават и залозите. Личните окончания вероятно са косвени падежи на местоимения.

3. Двата типа глаголи. Както е известно, в гръцкия глагол има т.нар. глаголи на -μι и глаголи на -ω с някои разлики във флексията в няколко времена. Първоначално обаче е имало само една флексия – на -μι, докато в новогръцкия формите на -ω са изместили всички форми на -μι освен в εἶμαι. Глаголите на -ω са възникнали чрез изпадането на -μι и на други окончания и чрез добавянето на тематичната гласна. Новият Завет, както и останалото κοινή, представлява преходен период на езика в това отношение, но е по-напред от по-ранния атически по пътя към победата на -ω.

4. Инфинитивът и причастието не са глаголи в строгия смисъл, както лесно може да се види. Те нямат лични окончания и затова не могат да утвърждават. В съвременните езици личните окончания отпадат и глаголът зависи за ограничаването си от отделното изразяване на личното местоимение. Инфинитивите и причастията са квазиглаголи, отглаголни имена, които притежават залог и време и се употребяват с падежи като глаголи. Те са хибриди: инфинитивът е отглаголно съществително, а причастието – отглаголно прилагателно. Те не са ту глагол, ту име, а и двете едновременно.

5. Как е изграден глаголът. Това е сложен процес, в който тук не можем да навлизаме, понеже той по същество принадлежи на морфологията, а не на синтаксиса. Вж. гл. VII „Спрежение на глагола“. Но глаголът е израстък, и то много сложен. „Глаголът изразява действие (или състояние) и го утвърждава за подлога. Затова той има време, наклонение, залог, лице и число, изразени чрез основа, свързваща гласна и окончание“ (H. H. Harris).

6. Следователно да разбереш глагола означава да разбереш всеки от тези процеси. Наклонение, залог, време, лице, число – всичко има определено значение. Общият резултат е идеята на глагола в даден случай. Азбуката на глагола е да познаваш формите по самата форма, а не по превода. Безполезно е да се опитват обяснения, преди да е достигнат този елементарен етап. Залогът се отнася до действието на глагола по отношение на подлога. Времето се отнася до действието на глагола по отношение на състоянието на действието, а в индикатива изразява и времето. Наклонението се отнася до начина на утвърждаването – как то е направено.

7. Трябва да се отбележи и още нещо важно. Това е значението на самата дума, на корена, независимо от който и да е от изброените процеси. Едно и също време от „мигна с око“ и „преживя живота си“ не предава съвсем същата идея. Разликата се дължи на нещото, което се споменава във всеки случай, на природата на случая. Германците наричат това Aktionsart – „вид на действието“. Той играе важна роля, особено при изучаването на времената. Късното признаване на това нещо, което е въпрос на здрав разум, не прави голяма чест на граматиците.

8. Развитието на наклонението, залога и времето неизбежно е протичало повече или по-малко едновременно. Затова няма задължителен ред за разглеждането им. В началото вероятно е имало само едно наклонение, един залог и едно време. Останалите са се изградили около тях с по-голяма или по-малка пълнота. В гръцки системата никога не е била доведена логически докрай – нито в наклоненията, нито в залозите, нито във времената. Все пак гръцкият глагол е много по-богат от латинския.

9. Отделните глаголи показват много неравномерно развитие по отношение на наклонение, залог и време. Някои имат доста свобода в повечето посоки. Други далеч не използват възможностите си и изостават в едно или друго отношение. Те се наричат „недостатъчни“ (дефективни) или „отложителни“ (депонентни) глаголи. „Депонентен“ всъщност е неточно название и „дефективен“ много по-добре описва фактите както за залога, така и за времето.

10. Освен това наклоненията, залозите и времената са имали твърде различна история. Някои са оцелели и са процъфтели. Други едва са съществували или са загинали. Оцелели са най-приспособените. Граматикът, подобно на истинския историк, трябва във всеки отделен случай да съобщи важните факти.

11. Вероятно времето е възникнало по-рано от наклонението или залога, макар да няма голямо значение в какъв ред се изучават, понеже голяма част от развитието е протекла успоредно. Вторият аорист (съвпадащ с презента) е най-старото време. Индикативът е най-старото наклонение. Активът вероятно е най-старият залог, но може да е и медиумът.

1. Употреба на ἄν с наклоненията. Разбирането на ἄν е свързано с много трудности. То се употребява с всички наклонения освен с императива. У Омир се употребява свободно с футурния индикатив и с конюнктива. Така и Татиан (с. 80, 94) има ἄν с футурен индикатив. Главно обаче то се среща в подчинени изречения. Така в Новия Завет то се среща както с индикатив, така и с конюнктив. В независими изречения ἄν в Новия Завет се среща с индикатив и с оптатив. Не е вярно, че относителните и условните изречения с конюнктив трябва непременно да имат ἄν. Обикновено то присъства, но не е задължително. Leo Meyer твърди, че гръцкото ἄν е сродно с готското an и латинското an и първоначално е имало две значения: „иначе“ и „в такъв случай по-скоро“, като латинският и готският са запазили първото, а гръцкият – второто. Monro твърди, че първичната употреба на ἄν и κέ у Омир е с определени, конкретни примери, а неопределената и обща употреба е вторична. В Новия Завет съществуват и двете, макар общата употреба да е по-честа. Вж. Марк 11:19; 6:56. Често ἄν се пише ἐάν (Мат. 5:19). По-подробно – при условните и относителните изречения.

2. Какво е наклонението? Наклонението е начин и се отнася до утвърждаването, а не до действието, както залогът и времето. Личните окончания ограничават утвърждаването; наклонението в известен смисъл е облеклото на утвърждаването. Що се отнася до начина на утвърждаване, има три възможни вида изказване: определено, колебливо и повелително. Но те не са еднакво стари, нито еднакво чести. Четирите наклонения всъщност представляват три гледни точки, понеже конюнктивът и оптативът са твърде сходни по идея. Те и императивът в крайна сметка произлизат от индикатива и стария инюнктив.

3. Положително изказване. Гръцкият има едно наклонение за определено твърдение. То се нарича индикатив („посочващо наклонение“) – не особено сполучливо название, понеже всички наклонения посочват. С това наклонение човек утвърждава положително, определено, безусловно, без колебание. Той може да казва или да не казва онова, което знае, че е истина, но го представя като действително. Наклонението само по себе си няма нищо общо с действителните факти, а само с изказването за тях. Повечето неистини се изказват в индикатив. Индикативът е нормалният начин на утвърждаване, освен ако няма причина за колебание или за заповед. Затова той е най-употребяваното наклонение и има най-пълен набор времена по отношение на времевия елемент. Индикативът винаги означава сам себе си. Наклоненията, подобно на времената, не се разменят едно с друго. Индикативът е толкова обичайно наклонение, че някои граматици изобщо не го смятат за наклонение. Наистина той няма отличителен знак за наклонение, както конюнктивът и оптативът, но такъв няма и императивът. Индикативът е естественият начин да се изрази нещо, освен ако няма особена причина за някое от другите наклонения. Всъщност той е наклонението par excellence, а не „никакво наклонение“. Гърците са употребявали индикатива според духа на собствения си език. Трябва да се внимава да не се вкарва в гръцкия индикатив смисълът на нашия език. Прилагането на общия принцип на индикатива ще помогне при всеки пример, ако се отдели дължимото внимание на контекста. Вместо обширно обсъждане ето няколко изразителни примера. Вж. какво е значението на индикатива в ποιοῦμεν (Йоан 11:47); ἔδει (Йоан 4:4; Мат. 23:23; 25:27); ἐβουλόμην (Деян. 25:22); ἐραυνᾶτε (Йоан 5:39); ἀγαπήσεις (Мат. 5:43); θέλω (1 Кор. 7:7) и ἤθελον (Гал. 4:20); ηὐχόμην (Рим. 9:3); παραζηλοῦμεν (1 Кор. 10:22); ὄψεσθε (Мат. 27:24).

4. Колебливо изказване. Гръцкият има две наклонения за колебливо утвърждаване – конюнктив и оптатив. Названията не са отличителни, понеже и двете се употребяват в подчинени значения, а оптативът се употребява не само за желания и не е единственото наклонение, което се употребява така (вж. индикатива). Но названията все пак вършат работа. Всъщност това са различни форми на едно и също наклонение – наклонението на колебливото утвърждаване. Срв. латинския, който няма оптатив, но има минал конюнктив. В гръцки конюнктивът е главно първичен, а оптативът – главно вторичен, но разграничението не винаги се спазва. Гръцката любов към живото изказване е направила конюнктива по-популярен от оптатива и все повече го е запазвала и след миналите времена на индикатива. Следователно в гръцки няма съгласуване на времената, а има съгласуване на наклоненията. Но и това съгласуване на наклоненията не е задължително. Всъщност в Новия Завет то е изключение, защото оптативът почти е изчезнал от употреба. В новогръцкия той вече не съществува. В древния говорим език оптативът не се е употребявал толкова, колкото в книгите. Той е бил един от „луксовете“ на езика, които говоримата реч рядко е използвала. Рядък е у Плутарх, а в Новия Завет се среща само 67 пъти. Оптативът е отмрял. В Новия Завет желанията за бъдещето се изразяват с оптатив или понякога с ὄφελον и футурен индикатив. Желанията за настоящето се изразяват просто с ὄφελον и имперфектен индикатив. Желанията за миналото се изразяват с ὄφελον и аористен индикатив. Конюнктивът трябва да върши работата на императива в първо лице поради липсата на такава форма. Употребата на аористния конюнктив вместо аористния императив в забраните е много стара. Но в Новия Завет аористен императив в забрани все пак се среща няколко пъти. Дори второ и трето лице понякога се употребяват в Новия Завет в размишлителни въпроси. Футурният индикатив е колеблив, понеже действието е бъдещо, и затова не е странно, че Омир употребява за бъдещи изказвания и конюнктива, и футурния индикатив. Срв. ἵνα и ἐάν в Новия Завет – с конюнктив или с футурен индикатив. Отрицанието при конюнктива е μή, а при оптатива – οὐ или μή; οὐ с оптатив обаче не се среща в Новия Завет. Трябва да се отбележи, че наклоненията имат точно същата сила в независимите и в зависимите изречения. Конкретната конструкция на конюнктива и оптатива в различните подчинени изречения ще бъде разгледана по-късно. Тук се подчертава основната идея, която стои зад всичко това. Всъщност може да се задържи само най-общата идея за колебливо изказване, защото и конюнктивът, и оптативът трудно се поддават на научен анализ. Конюнктивът от една страна навлиза в областта на футурния индикатив, ако изобщо не е негова разновидност (вж. Омир), а от друга – в областта на императива, където в първо лице всъщност е единствен. Оптативът не изразява само желание или воля. Съществува и идеята за възможност (потенциалност) и учените силно се различават по въпроса кое е първоначалното значение и как да се свържат двете понятия. В латински оптативът изцяло е изчезнал пред конюнктива. Гръцкият обаче е развил двете наклонения едно до друго, макар оптативът, както беше отбелязано, да се е ограничавал главно в книжовния език. Конюнктивът е по-чест у Омир, отколкото в по-късния гръцки. Ето някои примери на конюнктив и оптатив в Новия Завет, които заслужават внимание: ἔχωμεν (Рим. 5:1); γένοιτο (Гал. 6:14); φύγητε (Мат. 23:33); εὐξαίμην ἄν (Деян. 26:29); ἂν θέλοι (Деян. 17:18); μὴ εἰσενέγκῃς (Мат. 6:13); ποιήσωμεν (Лука 3:10); τὸ τίς ἂν εἴη (Лука 9:46); γένηται (Лука 23:31); ἑτοιμάσωμεν (Лука 22:9); εἴη (Лука 22:23); παραδῷ (Лука 22:4); φάγω (Лука 22:16); εἴπωμεν (Лука 9:54; срв. ποιήσῃς, Марк 10:35, и инфинитива с θέλῃ в ст. 43). За ἄφες ἴδωμεν вж. Мат. 27:49. Като примери за ὄφελον вж. Откр. 3:15; Гал. 5:12; 1 Кор. 4:8.

5. Повелително изказване. Императивът е наклонението на заповедта – налагането на волята на един човек върху друг. По форма това наклонение е донякъде сродно с индикатива и в някои от формите си, които съвпадат с индикатива, е развитие по смисъл на изразителния индикатив. Срв. нашето „ще направиш това!“. Индикатив в такъв силен смисъл често се среща в гръцки, напр. ὄψεσθε (Мат. 27:24). Тук задължението е изказано като предсказание. Често, когато формите съвпадат, е трудно да се реши дали е императив или индикатив, но връзката обикновено решава, напр. ἴστε (Як. 1:19; Еф. 5:5). Други форми на императива са междуметни (срв. δεῦτε, Мат. 11:28) или са сродни на конюнктива или на стария инюнктив, като λύθητε и подобни форми. Трети имат особени окончания. Така императивът като цяло е временно решение и по-късно допълнение сред наклоненията. Аористният конюнктив се е задържал в забраните за второ лице и обикновено за трето, както конюнктивът изцяло е задържал всички заповеди за първо лице. При императива, както при всички наклонения, трябва да се вземат предвид значението на самата дума и контекстът. Така може да се види как е употребен императивът в ὀργίζεσθε (Еф. 4:26). Срв. също ποίει καὶ ζήσῃ (Лука 10:28). Вместо императив понякога имаме ἵνα (Еф. 5:33). Отрицанието при императива естествено винаги е μή, както при конюнктива след Омир. Индикативът и оптативът употребяват οὐ или μή според изразяваната идея. Вж. δός (Мат. 5:42), ἄφες ἐκβάλω (Мат. 7:4), λύσατε (Йоан 2:19), καταδικάζετε и ἀπολύετε (Лука 6:37), ἴσθι ἐξουσίαν ἔχων (Лука 19:17), ὁρᾶτε μηδεὶς γινωσκέτω (Мат. 9:30), ἴστε γινώσκοντες (Еф. 5:5), καταβάτω (Марк 13:15), βάπτισαι (Деян. 22:16). В 1 Пет. 5:12 вж. εἰς ἣν στῆτε.

1. Какво е залогът при глагола? Английският термин voice (лат. vox, „глас“) означава „говорещата част“ на глагола и не е лошо название за тази функция. Залогът се отнася до подлога на действието – онзи, за когото наклонението прави твърдение.

2. Названията на залозите не са особено сполучливи. Всички глаголи изразяват действие или състояние във всички залози, а глаголите, които изразяват само състояние, като εἰμί, са в актив. „Медиум“ („среден“) не означава нищо определено. Ако идеята е, че той стои между актива и пасива, това не е вярно и названието е погрешно. Ако се има предвид, че в този залог има възвратно действие, това е вярно, но е лош начин да се изрази. „Възвратен залог“ би предал тази идея много по-добре. Терминът „пасив“ („страдателен“) не е толкова лош в първоначалния смисъл на думата. Трябва да употребяваме термините просто защото са общоприети.

3. Залозите сами по себе си нямат нищо общо с въпроса дали глаголът е преходен или непреходен. Това е въпрос на отделния глагол и всъщност е въпрос на Aktionsart (вида на действието), а не на залога. Активът например може да бъде преходен или непреходен и често един и същ глагол се употребява ту по единия, ту по другия начин. Същото важи и за медиума. Някои глаголи и в двата залога имат дори повече от едно допълнение. Глаголът в пасив също понякога е преходен, макар по природата на нещата обикновено да е непреходен. Работата е там, че залогът трябва да се разглежда съвсем отделно от въпроса за преходността. Той е друг въпрос, който ще бъде обсъден на друго място.

4. Активът представя подлога просто като действащ. Това е всичко. Затова той е най-честият и най-естественият залог. Вероятно е и най-старият. Някои глаголи никога не са имали друг залог. Някои глаголи имат един залог в едно време и друг – в друго. Всъщност много глаголи в това отношение са повече или по-малко недостатъчни (дефективни).

5. Медиумът вероятно е изграден върху актива чрез удвояване на личното окончание: -μι > -μαμι > -μαι. Това обяснение не е сигурно и някои учени дори смятат медиума за най-стария залог. Но несъмнено в повечето отношения медиумът е бил равностоен на актива и е имал успоредно развитие. Активът и медиумът имат пълен набор лични окончания. В медиума подлогът действа по отношение на самия себе си, и тук действието отново може да бъде преходно или непреходно. Как подлогът действа по отношение на себе си, медиумът не казва. Това трябва да се определи от значението на глагола и от контекста. Подлогът може да бъде представен като вършещ нещо сам, чрез себе си, върху себе си, за себе си и т.н. Точният оттенък идва от контекста и от самата дума. В Новия Завет понякога с медиума се употребява възвратно местоимение, макар това да не е необходимо. В български медиалната идея често се изразява чрез възвратните местоимения „се“ и „си“ (облича се, купува си).

6. Пасивът представя подлога като обект на действието. Пасивът е по-късен от актива и медиума и не е развил собствени лични окончания. В повечето случаи той, като паразит, употребява медиалните окончания – както в латински навсякъде. Във футура пасив е имало особен суфикс -θη- (-θε-), както и в аориста пасив, където се употребяват активните окончания. Любопитно изопачаване на фактите и ирония на съдбата е, че граматиките толкова дълго са смятали медиума за натрапник. Някои езици изобщо не са развили пасив, например коптският. Българският изразява пасива главно чрез спомагателния глагол „съм“ и причастие („беше ударен“) или чрез възвратна форма („къщата се строи“).

7. Историята на медиума и пасива е една от най-интересните в гръцкия език. Първоначално пасив не е имало. Беотийският диалект употребява пасива много рядко. В новогръцкия има малко отличителни медиални форми – толкова пълно пасивът е погълнал медиума. В Новия Завет медиумът вече отстъпва пред пасива. В μὴ οὖν φοβηθῆτε αὐτούς (Мат. 10:26) е употребена пасивната форма, но не и пасивната идея. Така е и с честото ἀποκριθείς (Мат. 3:15). У Омир няма футур пасив, а вторият аорист пасив е рядък. Всъщност у Омир аористът медиум и аористът пасив не винаги се различават, напр. βλῆτο („беше ударен“). Срв. Sterrett, Homer’s Iliad. The Dialect of Homer, p. 27. Всичко това е в съгласие с развитието на пасива от медиума и актива.

8. Терминът „депонентен“ по отношение на медиума и пасива до голяма степен е неточен. Много времена са били дефективни и не са развили форми във всички залози. Затова не е правилно да се казва, че са „оставили настрана“ (depono) нещо, което никога не са имали. Все пак, както беше показано по-горе, при медиума и пасива медиумът постепенно изчезва, а пасивът узурпира и формата, и функцията му. Но терминът „депонентен“ обикновено не се прилага към това явление. Следните примери илюстрират залозите в Новия Завет: 1 Кор. 5:11 (ἔγραψα, συναναμίγνυσθαι, ὀνομαζόμενος); 6:7 (ἀδικεῖσθε); 6:11 (ἀπελούσασθε, ἡγιάσθητε); 13:12 (γινώσκω, ἐπιγνώσομαι, ἐπεγνώσθην); Лука 20:11 (προσέθετο); 20:13 (ἐντραπήσονται); Мат. 27:5 (ἀπήγξατο); Мат. 27:24 (ἀπενίψατο); Марк 14:47 (σπασάμενος); 14:65 (ἤρξαντο); Лука 2:5 (ἀπογράψασθαι); Деян. 22:16 (βάπτισαι); Деян. 12:8 (ζῶσαι καὶ ὑπόδησαι); Гал. 2:7 (πεπίστευμαι); 2 Сол. 2:15 (ἐδιδάχθητε); Мат. 9:38 (δεήθητε); Мат. 10:9 (κτήσησθε); 10:28 (φοβηθῆτε); Тит 2:7 (σεαυτὸν παρεχόμενος).

1. Названието „време“ (франц. temps) е погрешно. Времето не е основната идея. Названието не отразява първоначалното и същественото. В гръцки времето принадлежи само на индикатива – освен косвено – и дори в индикатива не е главната идея. В другите наклонения времето не се изразява, а само се подсказва от отношението към другите части на изречението или от контекста. Времето явно е вторично развитие, присадено върху основната идея. Срв. Delbrück, Grundlagen, S. 80.

2. Каква е тогава основната идея на времената? Основната идея на времето е състоянието на действието, а не просто допълнителна идея, както твърдят Hadley и Allen. Това е първоначалната и единствената обща идея на времената.

3. Във всички наклонения има три различни идеи за протичането на действието: незавършеност, завършеност и неопределеност. Тези три понятия обхващат всички видове действие по отношение на протичането му. В индикатива, където се изразява и времето, всяко от тези три понятия би могло да има отделни форми за минало, настояще и бъдеще. В действителност понятията съществуват, но само в миналото има отделен израз с три времена. Идеите се прилагат и в настоящето и бъдещето, но без отделни времена. Времената в Новия Завет се употребяват в съгласие с истинския гръцки език, освен че понякога в преводния гръцки еврейското схващане е определило гледната точка. Но в новозаветния гръцки едно време не се употребява вместо друго. Това е граматическа мерзост. Трябва да се пазим да обясняваме гръцките времена чрез превода им.

Времето за неопределено действие е аористът; времената за незавършено действие са презентът, имперфектът и футурът; времената за завършено действие са перфектът, плусквамперфектът и футур перфектът.

4. Тук отново трябва да настояваме гръцкото време да се разглежда от гръцка, а не от българска, английска или немска гледна точка. Всяко гръцко време има свое значение и се употребява, за да изрази тази идея. Какво време би употребил нашият език, е съвсем друг въпрос. Историческата граматика е необходима за екзегетическата граматика, а най-добрата екзегетическа граматика запазва гръцката гледна точка. Не е необходимо гръцкият израз да се „побългари“, за да бъде разбран; това по-скоро пречи на истинското разбиране, понеже изучаващият неизбежно започва да усеща, че гръцкият би трябвало да прилича на собствения му език. Тогава родният език става мярка и гръцкият печели или губи според това дали прилича на него. Ако гръцкият синтаксис не се разбира като гръцки, той изобщо не е разбран истински.

5. Неопределено действие – аорист. Аористът се представя пръв, понеже обикновено е най-старата форма на гръцкия глагол. Аористът и презентът при много глаголи имат една и съща основа, напр. φη-μί. Срв. ἔ-φη-ν с ἔ-στη-ν. Т.нар. втори аорист е по-стар от първия аорист. Коренът на глагола се открива във втория аорист, ако глаголът има такова време. Гръцките времена изглежда са изградени около втория аорист. Аористът е най-простият по идея. Той е неограничено действие, ἀόριστος („неопределен“), както по отношение на протичането, така и по отношение на времето. Аугментът в индикатива показва минало време, но като време аористът няма време. Той е просто действие, без да го представя нито като незавършено, нито като завършено. Всъщност то може да бъде и едното, и другото, но аористът не казва това. Гръцкият е „език, който обича аориста“ (Broadus). Едно изказване в индикатив естествено би стояло в аорист, освен ако няма причина да се постави в друго време; същото важи и за другите наклонения. Ако действието не трябва да се опише като завършено или незавършено, поставете го в аорист. Общите твърдения или илюстрации често се поставят в аорист и на читателя се оставя да направи извода. Това всъщност е „представителен аорист“ (гномичен аорист). Някои глаголи със специфично значение имат различни оттенъци в различните времена и това е съвсем естествено. Това е идеята на времето плюс значението на глагола. В индикатива аористът е минало време поради аугмента; в причастието той е едновременен или – чрез внушение – минал или бъдещ; в конюнктива, оптатива, императива и инфинитива той чрез внушение е настоящ или бъдещ. Инфинитивът в непряката реч има минало време само по внушение. Но при цялото това разнообразие по отношение на времето винаги присъства идеята за просто действие. Аористът не се употребява вместо перфект, плусквамперфект или презент; Hadley и Allen тук обясняват гръцкия чрез английския. Във всеки пример трябва да се види точната сила на гръцкия аорист. Тази сила е добре представена от Moulton (Prolegomena, p. 109) като точково (пунктуално) действие. Трябва да се помни, че аористът представя действието като точка. Само по себе си то може да е продължило дълго. Тъкмо това е идеята на аориста (неопределеното действие) – той не разграничава завършено и незавършено действие. Може да се употреби и за двете. Вземете например οἰκοδομήθη (Йоан 2:20), което обхваща периода от четиридесет и шест години като точка. Тъкмо тук се намесва и Aktionsart (видът на действието). Конкретното значение на самата дума може да подчертае началото, края или действието като цяло. Немските граматици са дали специални названия на резултантните значения, т.е. на аориста плюс значението на думата. За началото – ингресивен аорист, напр. νοσῆσαι („да се разболее“); за края – ефективен, напр. τελέσαι („да завърши“) или πληρῶσαι (Мат. 5:17); за действието като цяло – констативен (не особено сполучлив термин), напр. ζῆσαι („да живее“). Понякога една и съща дума може да се употреби с всяко от тези значения, напр. βαλεῖν може да означава „да пусне да лети“, „да улучи“ или просто „да хвърли“ (Moulton, Prolegomena, p. 130). Така в аориста идеята на времето трябва да се съчетае с идеята на думата. Може да се добави, че в миналото време на индикатива, в конюнктива, оптатива и положителния императив аористът е времето, което се употребява по подразбиране, освен ако не трябва да се подчертае незавършеността или завършеността. Гръцките времена не винаги се образуват от една и съща основа. Следните примери илюстрират новозаветния аорист: Мат. 3:17 (εὐδόκησα); Мат. 25:5 (ἐνύσταξαν); Мат. 9:18 (ἐτελεύτησεν; вж. ἄρτι); Мат. 12:28 (ἔφθασεν); Марк 11:24 (ἐλάβετε); Мат. 23:2 (ἐκάθισαν); Йоан 10:38 (γνῶτε, но срв. γινώσκητε); Лука 1:30 (εὗρες); 2:48 (ἐποίησας); 16:4 (ἔγνων, μετασταθῶ); 23:19 (ἦν βληθείς); 24:17 (ἐστάθησαν); Як. 1:11 (ἀνέτειλεν); 1:24 (ἐπελάθετο); Рим. 3:23 (ἥμαρτον); 15:15 (ἔγραψα); Марк 5:39 (ἀπέθανεν); 5:42 (ἀνέστη, но вж. περιεπάτει); 1 Кор. 7:28 (ἥμαρτες). В Лука 23:19 (ἦν βληθείς) имаме аористно причастие с ἦν.

6. Незавършено действие – презент, имперфект и футур. Презентът и футурът са назовани от гледна точка на времето, а имперфектът – от гледна точка на състоянието на протичане. По-добре би било всички названия да бъдат последователни. В гръцки имперфектът е минало незавършено, презентът – настоящо незавършено, а футурът – бъдещо незавършено. Трябва обаче да се отбележи, че презентът в индикатив също често е аористен, а футурът обикновено е такъв. В индикатива при настоящето и бъдещето не се прави ясно разграничение между неопределено и незавършено действие. В другите наклонения презентът е по-свободен от това усложнение. Идеята за незавършеност или линейно действие преминава през всички наклонения и е разновидност на аористното понятие. Вж. образуването на презента от аористни коренни основи. Времевата идея за незавършеното действие се явява в собствения смисъл само в индикатива, където се срещат и трите времеви точки. Конюнктивът няма свое време и има само презента за незавършеност. Т.нар. футурен конюнктив е късно развитие. В подобно положение е и оптативът, с изключение на това, че в древния гръцки има футурен оптатив, който обаче се употребява само в непряката реч там, където в пряката е стоял футурен индикатив; този футурен оптатив не се среща в Новия Завет. Същото важи и за инфинитива – футурният инфинитив представя футурния индикатив, освен с μέλλω, когато бъдещата идея се съдържа в думата (но μέλλω се употребява и с презентен и аористен инфинитив). Футурното причастие по внушение отговаря на футурния индикатив, особено когато в контекста има идея за цел. Но тази конструкция е много рядка в Новия Завет. Футурен императив няма. Следователно имперфектът, или миналата незавършеност, е ограничен в индикатива, а футурът, или бъдещата незавършеност, почти също, ако се има предвид непряката реч. Презентът е нормалното време за незавършеност във всички наклонения. Основата на имперфекта е същата като на презента.

а) Презент. Презентът изразява незавършено действие, което във всеки отделен случай може да бъде моментно, продължително, едновременно, описателно, повтарящо се, обичайно, опитвано, прекъснато или започващо – според естеството на случая или значението на самия глагол. В живо повествование минало или бъдещо незавършено действие може да се схване и изрази в презентен индикатив. Това изобщо не е особеност на езика. Просто живото въображение променя гледната си точка. Не се прави отделно усилие за изразяване на аористната идея в настоящето (в индикатив). Тази идея се слива с презента без разграничение. Понякога идеята за незавършеност се засилва чрез употребата на глагола εἰμί с причастие, както в еврейски. Т.нар. исторически презент сред аористи и имперфекти е просто живото въображение на разказвача, който приближава картината. Това не е презент, употребен вместо друго време. От слушателя или читателя се очаква да се събуди и да види картината. Същото важи и за презента сред футури. Някои глаголи по природа подсказват бъдещо действие, напр. εἶμι. Всъщност някои футури, като ἔδομαι, πίομαι, са просто живи презенти. У Омир, както е известно, презентната и имперфектната основа не винаги се разграничават от аористната. Описателният (перифрастичен) презент не е рядък. Друго, което трябва да се отбележи за презента, е въздействието на предлозите върху думата – отново Aktionsart. Жалко е, че новите граматици прилагат към това въздействие на някои предлози в сложни думи термина „перфективен“. Той няма нищо общо с перфекта и неизбежно създава известно объркване. Ако ἐργάζεσθαι означава „работя“, то κατεργάζεσθαι (Фил. 2:12) означава „изработвам, довеждам докрай“. Така γινώσκειν е „зная“, а ἐπιγινώσκειν – „зная напълно, опознавам“. Списъкът лесно може да се продължи.¹⁵ Понякога простият глагол изразява незавършената идея, напр. θνῄσκειν („умирам, на умиране съм“), а сложният аорист обобщава цялото, напр. ἀποθανεῖν („да умре“). Вж. καταλῦσαι (Мат. 5:17). Следните примери на презент представят доста добре новозаветната употреба: Мат. 2:4 (γεννᾶται); 3:1 (παραγίνεται); 3:10 (κεῖται); 3:15 (πρέπον ἐστίν); 5:25 (ἴσθι εὐνοῶν, εἶ); 6:2 (ποιοῦσιν, ἀπέχουσιν); 25:8 (σβέννυνται); 26:18 (ποιῶ); 27:33 (ἐστιν λεγόμενος); Марк 11:23 (γίνεται); Лука 17:6 (ἔχετε); 18:12 (κτῶμαι); 19:8 (δίδωμι); 19:17 (ἴσθι ἔχων); 22:23 (εἴη); 22:24 (δοκεῖ); Йоан 3:15 (ἔχῃ); 10:32 (λιθάζετε); 10:38 (πιστεύετε, γινώσκητε); 14:3 (ἔρχομαι); Евр. 3:12 (βλέπετε); Откр. 1:18 (ζῶν εἰμι); Марк 4:38 (ἀπολλύμεθα).

б) Имперфект. Имперфектът също изразява незавършено действие, което във всеки отделен случай може да бъде моментно, едновременно, продължително, описателно, повтарящо се, обичайно, прекъснато, опитвано или започващо – според контекста или значението на глагола. В гръцките времена често се вкарва твърде много, а не винаги се отделя достатъчно внимание на значението на самия глагол. Да мигнеш с око например очевидно се различава по продължителност от това да обядваш или да изживееш един живот. Ако се отдели дължимото внимание на това и на контекста, гръцкият имперфект винаги ще се окаже верен на основната си идея. Причастие с εἰμί е много често в Новия Завет, особено у Лука. Имперфектът е описателното време на повествованието и разнообразява простата монотонност на аориста. Той внася живот в разказа, подобно на презента. Някои много чести имперфекти, като ἔλεγεν, вероятно не се различават по основа от някогашен втори аорист (срв. ἔλαβεν). В Мат. 9:24 вж. внимателно ἀπέθανεν, καθεύδει, κατεγέλων. Значението на думата (Aktionsart) трябва да се взема предвид и при имперфекта. Интересно е да се сравнят имперфекти с аористи или перфекти в едно и също изречение и да се види причината за разликата. Разгледайте например следните новозаветни примери: Мат. 3:6 (ἐβαπτίζοντο); 3:14 (διεκώλυεν); 26:55 (ἐκαθεζόμην); 27:30 (ἔτυπτον); Марк 12:41 (ἐθεώρει); 14:61 (ἐσιώπα); 14:72 (ἔκλαιεν); 15:6 (ἀπέλυεν); 15:23 (ἐδίδουν); Марк 5:13 (ἐπνίγοντο); Лука 1:21 (ἦν προσδοκῶν; срв. 1:22 ἦν διανεύων); 1:59 (ἐκάλουν); 17:10 (ὠφείλομεν); 17:27 (ἤσθιον и т.н.); 23:12 (προϋπῆρχον ὄντες); Йоан 21:18 (ἐζώννυες и т.н.); Деян. 18:4 (ἔπειθεν); 27:18 (ἐποιοῦντο); Еф. 5:4 (ἀνῆκεν); Деян. 22:22 (καθῆκεν); Мат. 23:23 (ἔδει); Лука 24:26 (ἔδει); Мат. 25:5 (ἐκάθευδον).

в) Футур. Футурът също представя незавършено действие, което във всеки отделен случай може да бъде моментно, едновременно, продължително, описателно, повтарящо се, обичайно, прекъснато, опитвано или започващо – според естеството на случая или значението на глагола. Футур с εἰμί и причастие е доста чест. Футурен оптатив в Новия Завет не се среща. Както в презента, така и във футура аористното действие няма отделен израз. Самият факт на бъдещността хвърля сянка на неопределеност върху много глаголи във футур. Волята на говорещия или пишещия често играе голяма роля в тона и точната сила на глагола във футур. Срв. „ще правя“ и „ще направя“. Единственият начин да се подчертае идеята за незавършеност във футура е чрез εἰμί с причастие, както в презента. Има обаче една разлика. Във футура идеята обикновено е аористна (ἀόριστος, неопределена). Това се дължи отчасти на естеството на нещата, понеже всички бъдещи събития са повече или по-малко несигурни. Друга причина е произходът на самото време. Вероятно то е разновидност на аористния конюнктив, както показва употребата у Омир (срв. Giles, Manual, p. 446 сл.). Giles допуска, че може да се различи и индоевропейски футур на -syo. Резултатът обаче е, че в действителната употреба футурният индикатив и аористният конюнктив не се различават много. Затова в Новия Завет и двете се срещат с ἄν, ἵνα, μή ποτε и т.н. Има разлика, макар и малка. Конюнктивът е колебливо твърдение в настоящето, докато футурният индикатив е положително твърдение за бъдещето. Някои футури всъщност са просто разновидности на презентния индикатив (срв. εἶμι и ἔρχομαι), което се дължи на живото представяне на бъдещо събитие в настоящето. Вж. Delbrück. В новогръцкия θέλω с инфинитив е най-разпространеният начин за образуване на футура (срв. българското „ще“). В Новия Завет θέλω все още не е отслабнало до прост знак за бъдеще време. В пасаж като Йоан 7:17 трябва да се настоява на пълната сила на θέλω. Срв. θέλετε ἀπολύσω (Мат. 27:17) с новогръцкия. Μέλλω се среща в Новия Завет главно с аористен или презентен инфинитив (Мат. 11:14; Рим. 8:18), а също и с футурен инфинитив (Деян. 11:28). Форми като πίομαι (Лука 17:8) подкрепят аористния произход на футура. Случай като ἅγιοι ἔσεσθε (1 Пет. 1:16) има повелителна сила. Но колкото и разнообразни да са източниците на футура, сигурно е, че сред времената той е късно развитие. Футур с отрицание може да се равнява на забрана. Футурното причастие не е често в Новия Завет (Мат. 27:49). Ето още примери за новозаветната употреба: Мат. 1:21 (καλέσεις); 3:11 (βαπτίσει); 6:5 (οὐκ ἔσεσθε); 10:22 (ἔσεσθε μισούμενοι); 12:21 (ἐλπιοῦσιν); 16:22 (ἔσται); 21:41 (ἀπολέσει; срв. ἀπολῶ, 1 Кор. 1:19); 27:24 (ὄψεσθε); Лука 1:20 (ἔσῃ σιωπῶν); 12:8 (ὁμολογήσει); 16:3 (ποιήσω); Фил. 1:18 (χαρήσομαι); Лука 21:19 (κτήσεσθε); Евр. 11:32 (ἐπιλείψει).

7. Завършено действие – перфект, плусквамперфект и футур перфект. Перфектът се среща във всички наклонения, макар естествено да не е чест в конюнктива, оптатива и императива. Всъщност в Новия Завет перфектен оптатив липсва, а в конюнктива перфектът се среща само в описателна форма. Перфектният императив в Новия Завет почти е изчезнал. Положението в κοινή съответства на това. Перфектният инфинитив и перфектното причастие обаче са доста чести. Перфектът винаги предава един и същ смисъл – завършено действие. И при това време ще има разлики в резултантното значение в зависимост от значението на глагола и контекста. Действието може да е завършено преди миг или преди хиляда години. То може да се представи като току-що завършено или като намиращо се в завършено състояние. Времето естествено се поддава на тези различни приложения. Резултантната идея може да бъде състояние или положение. Редупликацията е опит идеята за завършеност да се изрази в глаголната форма и съществува във всички наклонения. От говорещия или пишещия зависи как ще представи действието – като незавършено, завършено или неопределено. Той избира времето, което ще изрази неговата мисъл. Нито един разумен човек не употребява едно време, когато има предвид друго – това би било безсмислица. Но в конюнктива, оптатива и императива изборът на практика е между аорист и презент. Различните писатели се различават силно в употребата на аориста и презента. Не може от това, че гръцкият употребява презенти, аористи, имперфекти и перфекти в успоредни изречения, да се заключава, че тези времена са равностойни. Гърците обичат разнообразието. Пишещият или говорещият има пълна свобода да променя гледната си точка и очаква слушателят или читателят да направи същото. Еднообразието е присъщо на професионалния граматик, а не на живия език. Каквото и да е вярно за византийския гръцки под влияние на латинското сливане на аористните и перфектните форми (но не и на значенията на времената), това не може с право да се каже за новозаветния гръцки. Историята на редупликацията в гръцки е тройна: при аориста редупликацията е усилителна, напр. ἤγαγον; при презента – продължителна, напр. δίδωμι; при перфекта – със значение на завършеност, напр. δέδωκα.

а) Перфект. Това е основното време за завършено действие и се среща във всички наклонения. В Новия Завет перфектен оптатив не се среща, но освен εἰδῇς (1 Тим. 3:15) се срещат и някои примери на описателен конюнктив. Перфектният императив е рядък, докато перфектният инфинитив и перфектното причастие са чести. Перфектът не се употребява вместо плусквамперфект, аорист, презент или футур. За по-голяма живост пишещият понякога го употребява сред други времена, но прави промяната умишлено, за да постигне живост. Той не иска перфектът да бъде разбран като аорист. Употребата на εἰμί с перфектно причастие е доста честа в Новия Завет. Перфектът с редупликация вероятно произлиза от итеративния презент. Не знаем произхода на основите на -κα. Съществуването на οἶδα, λέλοιπα и т.н. може да показва, че някои основи на -κα с редупликация са задали образеца за повечето перфекти. Новогръцкият изцяло е изоставил перфекта с редупликация освен в пасивното причастие. Вместо него се употребява ἔχω с аористен инфинитив (на -ει, а не на -αι), напр. ἔχω λύσει. По-старият гръцки вече е започнал да употребява ἔχω λύσας. Този аналитичен процес е характерен за κοινή, а оттам и за Новия Завет (особено у Лука). Гръцкият перфект не казва, че действието е току-що завършено. Това може да е вярно или не. Тук отново трябва внимателно да се вземат предвид значението на самия глагол и контекстът (Aktionsart). Резултантната идея ще бъде времето плюс специалното значение на глагола. Така всяко време има известна свобода в действителната употреба, макар самата идея на времето да остава устойчива. Идеята за завършеност може да има непосредствено или далечно приложение, може да подчертава трайността на завършеното през дълъг период или само настоящото положение, може да внушава неизменния резултат или да подчертава само действителния изход. Не е възможно гръцкият перфект да се приведе в съответствие с употребата на нашия език. За добро обсъждане на този въпрос вж. Plummer, Luke, p. 424. Гърците употребяват аорист там, където съвременните езици често предпочитат перфект, и обратно. Всеки език има своя гледна точка. Следните примери илюстрират новозаветната употреба: Мат. 3:2 (ἤγγικεν); Мат. 25:24 (εἰληφώς; срв. λαβών в ст. 20); 4:7 (γέγραπται); 13:46 (πέπρακεν; срв. εἶχεν); Марк 4:39 (πεφίμωσο); 15:44 (τέθνηκεν); Лука 1:22 (ἑώρακεν); 4:6 (παραδέδοται); 5:23 (ἀφέωνται); 5:32 (ἐλήλυθα); 14:8 (ᾖ κεκλημένος); 14:18 (ἔχε με παρῃτημένον); 16:26 (ἐστήρικται); 20:6 (πεπεισμένος ἐστίν); Йоан 5:36 (ἀπέσταλκεν); 5:45 (ἠλπίκατε); 16:28 (ἐλήλυθα; вж. и ἐξῆλθον); 17:6 (τετήρηκαν); 19:22 (γέγραφα); 1 Кор. 15:4 (ἐγήγερται); Евр. 5:12 (γεγόνατε χρείαν ἔχοντες); 7:23 (εἰσιν γεγονότες); Як. 1:24 (ἀπελήλυθεν); 2 Кор. 1:9 (πεποιθότες ὦμεν); Откр. 5:7 (εἴληφεν); Марк 5:4 (δεδέσθαι). Срв. също Марк 5:19 и Лука 12:35.

б) Плусквамперфект. Аугментът (знакът за минало време) не винаги се употребява в Новия Завет (вж. Омир). Това време не е толкова често, колкото аористният индикатив, защото не толкова често е било нужно да се подчертава завършено действие в миналото. Подобно на всяка идея за минало време, то е ограничено в индикатива. В гръцки то никога не е било много често, точно както перфектният конюнктив, оптатив и императив никога не са имали широко разпространение. Беотийският диалект изобщо няма плусквамперфект. Все пак в κοινή плусквамперфектният индикатив се среща много повече, отколкото перфектът в другите наклонения. За практически цели извън индикатива гръцкият е употребявал аорист или презент и само понякога перфект. В индикатива бъдещето време се изразява почти изцяло с едно време, настоящето – с две, а миналото – с три, макар аористът и имперфектът да надделяват над плусквамперфекта. Аористът се употребява за минало време в индикатива по подразбиране, освен ако няма особено желание да се подчертае незавършеността или завършеността на действието. Затова, когато се употребява плусквамперфект, ясно се подчертава завършеността в миналото. Но като правило гърците не са се грижели да разработват толкова грижливо отношенията между времената. Простият аорист е разказвал събитията последователно и всеки е можел сам да види останалото. От време на време се среща и описателна форма. Разгледайте следните новозаветни примери: Мат. 7:25 (τεθεμελίωτο); 26:43 (ἦσαν βεβαρημένοι); Марк 14:44 (δεδώκει); 16:9 (ἐκβεβλήκει); Лука 4:29 (ᾠκοδόμητο); 5:17 (ἦσαν ἐληλυθότες); 8:29 (συνηρπάκει); 15:24 (ἦν ἀπολωλώς); 16:20 (ἐβέβλητο); Йоан 6:17 (ἐγεγόνει; вж. и голямото разнообразие от времена в ст. 16–21); 11:44 (περιεδέδετο); 18:5 (εἱστήκει); Деян. 14:23 (πεπιστεύκεισαν); 20:16 (κεκρίκει); 21:29 (ἦσαν προεωρακότες; вж. и εἰσήγαγεν и κεκοίνωκεν в предходния стих).

в) Футур перфект. Това време винаги е било рядко и в Новия Завет почти е изчезнало. Не често е нужно да се изрази завършено действие в бъдещето. Малкото примери в Новия Завет са ограничени в индикатива. Единият (κεκράξονται) в Лука 19:40 не се подкрепя от Синайския (א), Ватиканския (B) и Парижкия (L) кодекс и липсва в текста на Westcott и Hort. Останалите примери са описателни футури с εἰμί, освен εἰδήσουσιν в Евр. 8:11, и то от Септуагинта. Двата древногръцки активни футур перфекта (ἑστήξω и τεθνήξω) не се срещат в Новия Завет. Като примери на описателното спрежение вж. Мат. 16:19 (ἔσται δεδεμένον); Лука 12:52 (ἔσονται διαμεμερισμένοι); Евр. 2:13 (ἔσομαι πεποιθώς).

1. Какво е изречението? Отговорът в граматически термини не е толкова лесен, колкото изглежда на пръв поглед. Думата sententia означава, разбира се, мисъл, изказано мнение. Смята се, че целта на езика е да предава мисълта – или да я скрива. Всяка дума или фраза, която предава ясна и завършена идея, е изречение. Задължителен ли е глаголът за изречението? Някои граматици мислят така, но това не винаги е вярно. Глаголът е главната дума в изречението и обикновено е изразен, но не винаги. Понякога липсва не само спомагателният глагол ἐστίν. Всеки глагол може да липсва, ако смисълът е ясен и без него. Когато моряците викат: „Платно! Платно!“, мисълта е напълно ясна.

2. Простото изречение е израснало около глагола. Подлогът и сказуемото са станали двата фокуса на изречението. Всяко от тях може да бъде допълнително разширено чрез различни части на речта или чрез пояснения. Детето прави напредък, когато започне да свързва думите. Изречението може да бъде дълго или кратко.

3. Съчиняването на изречения е следващата стъпка в развитието на езика. Две изречения или се поставят едно до друго със свързващи звена (същински съюзи), или се противопоставят едно на друго (разделителни частици). Съчиняването (паратаксисът) е било първият и винаги най-честият начин за свързване на изречения. В Новия Завет употребата в κοινή в това отношение вероятно е засилена от употребата на καί по подобие на еврейското вав (ו), макар и не в такава степен, както в Септуагинта. Καί е толкова често в Новия Завет, колкото τέ е рядко. Τέ се употребява главно у Лука (особено в Деянията), напр. Лука 2:16 (τέ … καί), 21:11 и др. Освен в τέ … καί то се среща самостоятелно (Деян. 1:15), с δέ (Деян. 19:2) и с друго τέ (Деян. 2:46). Но καί е най-честият от всички съюзи в Новия Завет. Отворете например Евангелието на Йоан и ще го срещнете на всяка крачка: като обикновено свързващо звено между думи (Йоан 3:22), в началото на изречения (9:39), със значение „и все пак“ (3:19), със значение „също“ (10:16). За οὔτε … καί вж. Йоан 4:11. Друга употреба, равна на „дори“, се среща другаде (Лука 10:17). Καὶ ἐγένετο, толкова често у Лука (над петдесет пъти), наистина изглежда като еврейски израз, но се среща и в папирусите. Новият Завет има четири конструкции с καὶ ἐγένετο: καὶ ἐγένετο καί (Лука 5:17); καὶ ἐγένετο с глагол (1:23); καὶ ἐγένετο καὶ ἰδού (24:4); и с инфинитив (Марк 2:23). Така и ἐγένετο δέ (Лука 6:1). В καὶ ἐγένετο καί второто καί е почти като ὅτι. Δέ (Йоан 11:4) и ἀλλά (2 Кор. 7:11) сами по себе си също са съчинителни съюзи. За καί … καί вж. Йоан 6:36. За καὶ γάρ вж. Йоан 4:23. В Мат. 26:15 καί (κἀγὼ … παραδώσω) има почти силата на ἵνα. Καί може да се употребява произволен брой пъти. Вж. Мат. 18:25. Съчинителните съюзи не винаги се употребяват. Срв. 2 Тим. 3:2 сл. (асиндетон). Срв. 1 Кор. 15:42–44.

4. Противопоставяне се изразява чрез няколко често употребявани съюза. Ἤ се употребява доста често както единично, така и двойно (ἤ … ἤ), напр. Мат. 5:17; 6:24. Така и εἴτε – само в посланията на Павел (там е често) и два пъти в 1 Петрово. Вж. 1 Кор. 3:22. Δέ не е толкова чест като преходен съюз между изреченията, колкото в по-ранния гръцки. Това се дължи на широката употреба на καί и на честата липса на преходни съюзи в Новия Завет. Все пак δέ се среща много често – и като слаб знак за преход, и като доста силен противопоставителен съюз, в зависимост изцяло от контекста. Вж. 1 Кор. 15:12, 20. Срв. ἐγὼ δέ (Мат. 5:28). За καὶ … δέ вж. Йоан 6:51. Ἀλλά само по себе си не означава противопоставяне повече от δέ, но се употребява така в подходящ контекст (Йоан 6:32). За употреба просто в постепенно разгръщащо се изказване вж. 2 Кор. 7:11. За ἀλλά в главното изречение на условно изречение вж. Рим. 6:5. За ἀλλ᾽ ἤ вж. 2 Кор. 1:13. Μήν се среща само веднъж (Евр. 6:14), и то в цитат от Септуагинта. Ὅμως се среща само три пъти (Йоан 12:42; 1 Кор. 14:7; Гал. 3:15).

5. Разделителни съюзи са ἤ и εἴτε. В Мат. 12:33 имаме ἤ … ἤ, а в Лука 20:4 – само едно ἤ. За ἤτοι … ἤ вж. Рим. 6:16. Green (Handbook of N. T. Greek Grammar, p. 345) привежда καί в Мат. 21:23 като на практика разделително; срв. еврейското вав. За ἢ καί вж. Рим. 4:9. За εἴτε … εἴτε вж. Рим. 12:6–8. Отрицателните разделителни съюзи са чести. Така οὐκ … οὐδέ (Деян. 8:21), οὐδέ … οὐδέ (Откр. 9:4), οὔτε … οὔτε (Рим. 8:38), οὐδέ … οὔτε (Гал. 1:12), μή … μηδέ (Йоан 4:15), μηδέ … μηδέ (Мат. 10:10). Имаме дори οὔτε … καί (Йоан 4:11).

6. Изводните съюзи служат и за отбелязване на прехода от изречение към изречение, както и от една част на изречението към друга. Гърците често са прилагали идеята за вътрешна връзка към всички изречения – толкова силно са усещали връзката на мисълта. Ἄρα (от ἀραρίσκω) се употребява доста често и в Новия Завет обикновено стои в началото, особено с οὖν (Мат. 12:28; Еф. 2:19). Οὖν е много често в Евангелието на Йоан (не и в посланията и Откровението) и умерено често другаде. Употребява се както в преходно, така и в изводно значение (Йоан 2:18; Мат. 3:10). Ἄρα οὖν е често у Павел, напр. Рим. 8:12. Γάρ (γέ + ἄρα) е изключително често в различни резултантни значения (обяснение, довод и т.н.) поради сложната си етимология и различните връзки, в които се среща. Вж. Деян. 8:31; Мат. 1:21; Рим. 2:1; 16:19. Срв. τοιγαροῦν (Евр. 12:1) и τοίνυν (Лука 20:25). Гръцкият, подобно на латинския, употребява относителното местоимение като съюз и така започва изречение. Така ἀνθ᾽ ὧν (Лука 12:3), διό (Рим. 1:24) и т.н. Срв. ὥστε (Мат. 19:6).

7. Но гръцкият е особено богат на подчинителни съюзи, които въвеждат зависими изречения. Така около едно независимо изречение могат да се групират редица зависими изречения и цялото е високоорганизиран начин на изразяване. Еврейският е беден на подчинителни съюзи. Гръцкият обаче в това отношение прилича на латинския. Тези съюзи ще бъдат разгледани подробно във връзка с особените видове изречения, които въвеждат. Тук само няколко от тях се споменават накуп. Ὅτι се употребява свободно както в преки цитати (Мат. 4:6), така и в непряка реч (Мат. 2:16) и в причинни изречения (Лука 6:20). Така и ὡς – в сравнителни изречения, във времеви изречения, в непряка реч („как“, а не „че“). Вж. Лука 24:6; Рим. 15:24 (ὡς ἄν). Ὅτε и ὅταν се употребяват стотици пъти, ὁπότε – нито веднъж (W.-H.), ἐπεί (Евр. 9:26; 10:2; Рим. 3:6) и ἐπειδή – рядко, ἡνίκα – два пъти, ἔστε – нито веднъж, ἕως – често, μέχρι и ἄχρι – рядко, ὅπου – често, οὗ – доста често, ὅθεν – умерено често. Но мястото не стига, за да се изброят всички гръцки съюзи. Този списък, заедно с вече разгледаните, ще даде известна представа за новозаветната употреба.

8. Наклоненията, времената и залозите означават едно и също както в подчинените, така и в независимите изречения. Основната идея на наклонението и времето винаги може да се различи. Всяко от тях получава оттенък от значението на самия глагол и от контекста, но и тук резултантното значение на всичко това не бива да се приписва на наклонението. Гръцкият е високоорганизиран език с богат набор от съюзи – както съчинителни, така и подчинителни. Затова в гръцки чрез рязкото разграничаване на времена, наклонения и съюзи може да се направят много точни разграничения при изразяването на мисълта. Императивът естествено рядко се употребява в подчинени изречения, а в Новия Завет – съвсем рядко. Вж. ᾧ ἀντίστητε (1 Пет. 5:9), εἰς ἣν στῆτε (1 Пет. 5:12) и ἵνα … καυχάσθω (1 Кор. 1:31). Трябва да се настоява на това, че подчинителните съюзи не променят основните идеи на наклонението, залога и времето. В Мат. 9:30 (ὁρᾶτε μηδεὶς γινωσκέτω) се срещат два императива един до друг. В 1 Кор. 1:31 καυχάσθω след ἵνα се дължи на цитата.

9. Двата вида изказване, естествени за подчинените изречения, са положителното и колебливото твърдение. За първото, разбира се, се употребява индикативът, а за второто – конюнктивът и оптативът. В Новия Завет за второто почти винаги се употребява конюнктивът. Инфинитивът и причастието също свободно се употребяват в подчинени изрази, но не със съюзи, защото всъщност не са наклонения. Често в гръцки една и съща мисъл може да бъде изразена по същество еднакво или чрез съюз и лична глаголна форма, или чрез инфинитив със или без предлог, или чрез причастие. Индивидуалният стил и вкус често решават избора между тях, както и между няколко съюза с подобно значение. Всички подчинени изречения имат падежно отношение към главната част на изречението и затова са или съществителни, или прилагателни, или наречни. Вж. Мат. 9:28, където изречението с ὅτι е в акузатив и е съществително. Определителното изречение е прилагателно (Лука 1:26), както времевото е наречно (Лука 1:23).

10. Гърците са усещали връзката на мисълта толкова силно, че независимите изречения често – а при по-грижливите писатели почти винаги – са били свързвани чрез някой съчинителен съюз или усилваща частица. У Платон или Демостен такива изречения и дори абзаци се открояват или се поставят в отношение помежду си чрез δέ, καί, ἀλλά, τέ, οὐδέ, γάρ, οὖν, ἄρα, ἤ, δή и т.н. Както беше споменато по-горе, по този начин се употребяват дори относителни местоимения (срв. ὅθεν, Евр. 8:3), включително с предлози, напр. ἐν οἷς, οὗ χάριν (Лука 7:47), δι᾽ ἣν αἰτίαν (2 Тим. 1:12) и т.н. В Новия Завет обаче тази вътрешна връзка не винаги се запазва. В Посланието към римляните например, където мисълта е тясно свързана, Павел постоянно следва древната употреба. В Евангелията обаче се срещат чести прекъсвания, напр. в Йоан 13:21, 22, 23, 24, 25, но в ст. 26 намираме οὖν. Καί може би се употребява в началото на изречения малко по-често, отколкото в по-ранния гръцки. Срв. Йоан 13:27.

1. Чистите изречения за цел са наречни и всъщност са в акузатив (на общото отношение). Срв. наречието δωρεάν. Тук има намерение, нещо, към което се стремим – finis, край, цел.

2. В Новия Завет чистите целеви частици са ἵνα, ὅπως, μή. Ὡς се среща веднъж (Деян. 20:24) според някои ръкописи; така и Westcott и Hort. Ἵνα е далеч най-честата частица за цел и се употребява главно с конюнктив, но често и с футурен индикатив, а няколко пъти дори с презентен индикатив. Във всеки отделен случай трябва да се търси силата на наклонението, залога и времето. Като примери за тези частици вж. Марк 9:9 (ἵνα μηδενὶ διηγήσωνται); Лука 6:34 (ἵνα ἀπολάβωσιν); 20:10 (ἵνα δώσουσιν); 1 Йоан 5:20 (ἵνα γινώσκομεν). При ὅπως в текста на Westcott и Hort се употребява само конюнктив, освен веднъж (Рим. 3:4, с ἄν), и обикновено без ἄν, напр. Мат. 6:2 (ὅπως δοξασθῶσιν), с отрицание μή в Мат. 6:18 (ὅπως μὴ φανῇς), но понякога и с ἄν, напр. Лука 2:35 (ὅπως ἂν ἀποκαλυφθῶσιν). Старата класическа конструкция на ὅπως с футурен индикатив след глаголи за усилие е изчезнала в Новия Завет. В Рим. 3:4 ὅπως ἂν … νικήσεις е взето от Септуагинта (Пс. 50:6), но Swete там чете νικήσῃς. Ὅπως в Лука 24:20 (ὅπως τε παρέδωκαν) е просто относително, а не целево. Μή, μήποτε и μήπως се употребяват за чиста цел и следователно са наречни. Може да се употреби конюнктив или футурен индикатив. Така Марк 13:36 (μὴ εὕρῃ); 14:2 (μήποτε ἔσται); 1 Кор. 9:27 (μή πως … γένωμαι). Μήπως се употребява и с аористен индикатив за изразяване на цел, отнасяща се до минало събитие. Така Гал. 2:2 (μή πως … ἔδραμον) и 1 Сол. 3:5 (μή πως ἐπείρασεν). Във 2 Тим. 2:25 Westcott и Hort имат в текста μήποτε δώῃ (оптатив) след първично време.

3. Ἵνα не винаги е строго целево. В Новия Завет то много често не е целево – не изразява резултат, но не изразява и намерение. В тази конструкция подчиненото изречение е съществително и изразява съдържанието, а не целта. Тогава изречението е съществително и е в номинатив, акузатив или друг падеж. В новогръцкия νά с лична глаголна форма е изместило инфинитива. Тази тенденция вече се забелязва в Новия Завет. Отрицанието е μή. Възможният оптатив в Еф. 1:17 (δώῃ) не изразява чиста цел. И тук, и във 2 Тим. 2:25 оптативът в текста на Westcott и Hort е след първично време. Може да изглежда странно, че тази нецелева или полуцелева употреба на ἵνα не е стигнала до чисто следствено значение, след като латинското ut се употребява и в двата смисъла. Но в действителност това не е станало. Ὅπως също понякога се употребява в нецелево, съществително значение. Същото важи и за μή, μήποτε, μήπως, особено след глаголи за молба, стремеж, страх и т.н., и в акузатив. Μή в най-добрите ръкописи на Новия Завет се среща само с конюнктив, напр. Деян. 27:17 (μὴ … ἐκπέσωσιν), освен μή τις ἔσται в Кол. 2:8. Μήποτε рядко се употребява в този смисъл, но се среща с конюнктив и футурен индикатив, напр. Евр. 4:1 (μήποτε … δοκῇ); 3:12 (μήποτε ἔσται). Тук ποτε е загубило временното си значение и означава „може би“. Μήπως се употребява с конюнктив, напр. 1 Кор. 8:9 (μή πως … γένηται). Ако страхът или предпазливостта се отнасят до настоящо или минало събитие, с μήπως се употребява индикатив. Така Гал. 4:11 (μή πως … κεκοπίακα). С инфинитив φοβοῦμαι означава „колебая се, не смея“ (Мат. 2:22, ἐφοβήθη … ἀπελθεῖν). В Лука 19:21 имаме ὅτι … εἶ след ἐφοβούμην σε. Ето още примери на ἵνα с нецелево значение: Марк 8:22 (ἵνα … ἅψηται след παρακαλοῦσιν); Мат. 18:6 (συμφέρει … ἵνα κρεμασθῇ); Марк 9:30 (οὐκ ἤθελεν ἵνα τις γνοῖ); Йоан 15:12 сл. (ἵνα ἀγαπᾶτε като приложение към ἐντολή, ἵνα … θῇ като приложение към ταύτης). Особената употреба на ἵνα с императив в 1 Кор. 1:31 (ἵνα … καυχάσθω) се дължи на прекия цитат, предаден без промяна на формата. Евангелието на Йоан има ἵνα около сто и петдесет пъти, а Лука – само шестнадесет пъти в Деянията.

4. В Новия Завет освен съюзите има и други начини за изразяване на цел. За тази цел много често се употребява инфинитивът, който никога не изразява просто следствие, дори в Рим. 7:3 (τοῦ μὴ εἶναι): било самостоятелно, като акузатив на общото отношение, напр. Марк 2:17 (καλέσαι); било с много честото τοῦ (генитив на члена), напр. Мат. 2:13 (τοῦ ἀπολέσαι); било с εἰς τό (често у Павел), напр. Рим. 1:11 (εἰς τὸ στηριχθῆναι); било с πρὸς τό (често у Лука и Павел), напр. Мат. 23:5 (πρὸς τὸ θεαθῆναι); било с ὥστε, напр. Мат. 24:24 (ὥστε πλανῆσαι); било с ὡς (само два-три пъти), напр. Лука 9:52 (ὡς ἑτοιμάσαι αὐτῷ), Евр. 7:9 (ὡς ἔπος εἰπεῖν). Освен това за изразяване на цел може да се употреби относително местоимение с футурен индикатив, напр. Марк 1:2 (ὃς κατασκευάσει), или с конюнктив, напр. Евр. 8:3 (ὃ προσενέγκῃ). Срещат се и няколко примера на футурно причастие, напр. Деян. 8:27 (προσκυνήσων).

5. Понякога главният глагол не е изразен и водещата мисъл трябва да се допълни от контекста, понеже е дадено само подчиненото изречение. Това е естествено в отсечена реч. Така Марк 5:23 (ἵνα ἐπιθῇς); Мат. 20:33 (ἵνα ἀνοιγῶσιν); Еф. 4:29 (ἵνα δῷ).

6. От друга страна, понякога самото ἵνα не се употребява в изречение, което прилича на нецелево. Тези примери обаче могат да се обяснят иначе и по-правилно, отколкото чрез изпускане на ἵνα. Всеки глагол може да е независим, а конюнктивът – просто подканителен конюнктив или въпрос на колебание. Така Лука 6:42 (ἄφες ἐκβάλω; срв. редовното новогръцко ἄς с конюнктив); Йоан 18:39 (βούλεσθε … ἀπολύσω); Марк 14:12 (θέλεις … ἑτοιμάσωμεν).

1. Следствените (консекутивните) изречения са имали оскъдно развитие в гръцки в сравнение с латинския и съвременните езици. В крайна сметка следствието някога е било намерение, а намерението може да се разглежда като замислен резултат. Затова латинското ut служи и за двете. Blass (Grammar of N. T. Greek, p. 272) смята, че ἵνα в Новия Завет е започнало да се употребява така. Ние обаче възразяваме срещу това.

2. В древния гръцки следственото значение се изразява чрез ὥστε с индикатив, когато следствието се смята за действително настъпило. В Новия Завет има само два примера на тази употреба на ὥστε: Йоан 3:16 (ὥστε … ἔδωκεν) и Гал. 2:13 (ὥστε … συναπήχθη). Индикативът точно отговаря на тези два случая.

3. В Новия Завет обаче инфинитивът с ὥστε е много чест – не само в значение на намерение, според старата употреба (Лука 4:29, ὥστε κατακρημνίσαι), но и в значение на действителен резултат (Марк 4:37, ὥστε … γεμίζεσθαι). Срв. Мат. 13:32 (ὥστε ἐλθεῖν). Последното всъщност е обичайната конструкция на ὥστε в Новия Завет – общо около четиридесет и пет примера.

4. Думата ὥστε се употребява и в началото на изречения с индикатив, конюнктив или дори императив. Тук обаче тя изобщо не влияе на конструкцията и не е следствена частица, а изводен съюз („и така, затова“). Вж. Марк 2:28 (ὥστε … ἐστιν); 1 Кор. 5:8 (ὥστε ἑορτάζωμεν); 1 Кор. 10:12 (ὥστε … βλεπέτω).

5. Произходът на ὥστε е много прост: ὡς и τέ. Ὡς първоначално е било показателно (ὥς у Омир), а после относително. Не винаги е лесно да се реши дали ὥστε с инфинитив е показателно или относително, а и в действителната употреба това няма голямо значение.

6. Може би трябва да се добави още една дума, за да се отбележи, че не само ἵνα не се употребява в строго следствено значение, но и инфинитивът не се употребява така освен с ὥστε. В Новия Завет няма истински пример за τοῦ с инфинитив в това значение, нито за εἰς τό с инфинитив, да не говорим за πρὸς τό с инфинитив. За противоположното мнение вж. Burton, N. T. Moods and Tenses, p. 157.

7. Ἐφ᾽ ᾧτε („при условие че“) изобщо не се среща в Новия Завет, нито ὥστε след ἤ. Blass (Grammar of N. T. Greek, p. 224) смята, че ἵνα в Гал. 2:9 на практика се равнява на ἐφ᾽ ᾧτε.

8. В Евр. 3:11; 4:3 някои учени смятат ὡς за следствено („така че“), но вероятно е правилно „както“.

9. В Мат. 8:27 ὅτι на практика е следствен съюз след οὗτος (срв. латинското qui): ποταπός ἐστιν οὗτος ὅτι καὶ οἱ ἄνεμοι καὶ ἡ θάλασσα αὐτῷ ὑπακούουσιν; Срв. и Лука 8:25. Това много прилича на οὕτως ὥστε.

10. Burton (N. T. Moods and Tenses, p. 118) казва, че новозаветният гръцки употребява относителното местоимение със следствено значение, както латинският и по-старият гръцки, но не привежда пример за това. В Рим. 8:32 ὅς γε с ἐφείσατο се доближава до това значение.

1. Тук не става дума за глаголите, които изразяват желание или воля, макар и те сами по себе си да са интересни. Срв. Мат. 1:19 (ἐβουλήθη – за обмислен избор) и Мат. 2:18 (ἤθελεν – за склонност). Трябва да разгледаме как новозаветният гръцки изразява желание.

2. Старогръцката употреба на εἴθε и εἰ γάρ е изчезнала. Вместо тях се среща ὄφελον (ὤφελον без аугмент), употребявано като частица, подобно на латинското utinam. Срв. вече разгледаното по-горе ἄφες с конюнктив.

3. Така желание, отнасящо се до миналото, се изразява с аористен индикатив и ὄφελον, напр. 1 Кор. 4:8 (ὄφελόν γε ἐβασιλεύσατε).

4. Желание, отнасящо се до настоящето, се изразява с имперфектен индикатив и ὄφελον. Така Откр. 3:15 (ὄφελον … ἦς). Срв. също 2 Кор. 11:1. В Откр. 3:15 Textus Receptus всъщност има ὄφελον … εἴης.

5. Желание, отнасящо се до бъдещето, може да се изрази и с ὄφελον и футурен индикатив, както имаме веднъж в Гал. 5:12 (ὄφελον καὶ ἀποκόψονται). Но обичайният начин за изразяване на желание за бъдещето в новозаветния гръцки все още е оптативът – веднъж в презент, напр. Деян. 8:20 (εἴη), обикновено в аорист, напр. 1 Сол. 5:23 (ἁγιάσαι). Най-честото желание от този вид е μὴ γένοιτο (Гал. 6:14).

6. Желанието за бъдещето може да граничи със заповед или забрана, напр. Марк 11:14 (μηκέτι … φάγοι – единственият оптатив в Евангелието на Марк). От друга страна, императивът в проклятия е близо до желание, напр. Гал. 1:9 (ἀνάθεμα ἔστω).

7. В Деян. 26:29 (εὐξαίμην ἄν) имаме главното изречение (аподозис) на условно изречение от четвърти клас – т.нар. потенциален оптатив, много учтива форма на изразяване. Това е в съгласие с класическия стил.

8. Имперфектът с глагол за желание е друг учтив и деликатен начин да се каже нещо трудно. Това е просто имперфект без ἄν, без каквото и да е внушение за условие. Презентният индикатив би бил твърде рязък. Така ἐβουλόμην (Деян. 25:22), ἤθελον (Гал. 4:20), ηὐχόμην (Рим. 9:3). Като примери за θέλω вж. Мат. 20:14; Рим. 1:13, а за βούλομαι – 1 Тим. 2:8.

1. Честата частица γάρ се употребява в съчинени, а не в подчинени изречения. По смисъл тя често е причинна, но във формалната употреба не се смята за причинен съюз.

2. Обичайният причинен съюз е ὅτι, а у някои писатели (Яков, 1 Петрово, Евреи) – διότι. Не се употребява нито конюнктив, нито оптатив. Индикативът има обичайната си сила. Отрицанието винаги е οὐ, напр. 1 Йоан 5:10 (ὅτι οὐ πεπίστευκεν), освен в един случай (Йоан 3:18), където конструкцията е съвсем успоредна на горната (ὅτι μὴ πεπίστευκεν). Разликата е точно разликата между οὐ и μή и тя е действителна. Понякога причинната връзка не е много тясна и не се различава много от γάρ. Срв. 1 Кор. 10:17 (и ὅτι, и γάρ) и Рим. 1:21 (διότι). За по-тясна връзка вж. 1 Кор. 11:2 (ὅτι) и Лука 1:13 (διότι).

3. Ἐπεί, ἐπειδή и ἐπειδήπερ се срещат в Новия Завет. Ἐπειδήπερ обаче се среща само в класическия увод към Евангелието на Лука (1:1), докато ἐπειδή се среща в това значение около девет пъти (1 Кор. 1:22, ἐπειδὴ … αἰτοῦσιν). Ἐπεί е още по-често в обичайното причинно значение (напр. Евр. 5:2, ἐπεὶ … περίκειται). Класическата употреба на ἐπεί с елипса се запазва и в Новия Завет, където ἐπεί = „понеже, ако това беше така“. Така Евр. 9:26 (ἐπεὶ ἔδει); 10:2 (ἐπεὶ οὐκ ἂν ἐπαύσαντο). Веднъж отрицанието след ἐπεί е μή – в Евр. 9:17 (ἐπεὶ μήποτε ἰσχύει).

4. В Мат. 25:40, 45 ἐφ᾽ ὅσον е причинно: ἐφ᾽ ὅσον ἐποιήσατε. Вж. също καθ᾽ ὅσον в Евр. 7:20.

5. Καθότι, макар и сравнителна частица, както в Деян. 4:35 (καθότι ἄν τις χρείαν εἶχεν), у Лука се употребява и като причинен съюз. Така Лука 19:9 (καθότι … ἐστιν). В Посланието към евреите ὅθεν (напр. ὅθεν ὤφειλεν, 2:17) се среща около половин дузина пъти.

6. Инфинитивът с διά често се употребява в Новия Завет за изразяване на причина. Вж. Лука 2:4 (διὰ τὸ εἶναι). Срв. Марк 5:4. В Йоан 2:24 имаме διὰ τό, а в ст. 25 – ὅτι.

7. По същия начин се употребява и причастието, когато се подразбира причинна идея. Така Мат. 1:19 (δίκαιος ὤν). Обикновено в такива случаи се добавя частицата ὡς, за да посочи изтъкнатата причина, която може да е или да не е истинската. Така Лука 16:1 (ὡς διασκορπίζων); Деян. 27:30 (ὡς … μελλόντων). Така и ὥσπερ в Деян. 2:2 (ὥσπερ φερομένης).

8. Относителното местоимение може да подразбира причина. Така Евр. 12:6 (ὃν παραδέχεται). Често така е и с ὅστις, напр. Мат. 7:15 (οἵτινες ἔρχονται); Рим. 6:2 (οἵτινες).

9. Ἀνθ᾽ ὧν (Лука 1:20) и διό (Евр. 3:10) почти се равняват на причинни съюзи. Срв. също οὗ χάριν, δι᾽ ἣν αἰτίαν и т.н. В Евр. 2:18 ἐν ᾧ на практика е причинно.

1. Общи бележки. Гръцкото условно изречение е един от най-големите триумфи на синтаксиса. Никой език не го е надминал по точност на изразяването. В новогръцкия загубата на оптатива се усеща и системата като цяло е рухнала, както е и в съвременния английски. Важното за разбирането на едно гръцко условно изречение са наклонението и времето. Историческият синтаксис не оправдава съвременното деление на „общи“ и „частни“ условия. В гръцки има четири отделни форми на условните изречения (Winer, Broadus, Blass): условие, определено като изпълнено; условие, определено като неизпълнено; неопределено условие с изглед за изпълнение; неопределено условие с далечен изглед за изпълнение. Нека първо разгледаме основните форми, а след това – отклоненията.

2. Условие, определено като изпълнено. Тук в условното изречение (протазиса) се употребява което и да е време на индикатива и в главното изречение (аподозиса) – също което и да е време на индикатива. Индикативът представя условието като факт. То може да е или да не е вярно в действителност. Условното изречение няма нищо общо с това, а само с твърдението. Именно тук Hadley и Allen грешат най-много. Това условие наистина допуска реалността на условието. Вземете Мат. 12:27. Христос не изгонва бесовете чрез Веелзевул, но в спора допуска това. Индикативът определя условието като изпълнено, доколкото става дума за самото твърдение. В условното изречение като правило се употребява εἰ, макар понякога с презентен индикатив да се среща ἐάν, а често и с футурен. У Омир ἐάν (или εἴ κε) се употребява свободно с индикатив или конюнктив, както в новогръцкия. Понякога аподозисът изобщо не е в индикатив, а в императив или в подканителен конюнктив. Но това отклонение е толкова малко, че не променя същността на условието. Това е далеч най-честото условно изречение. То е естественото, освен ако няма особена причина да се употреби друго. То е условието, прието за такова, каквото е изказано, без никакви внушения или намеци. Разбира се, контекстът трябва да определи действителното положение. Протазисът често стои пръв. Ето няколко показателни примера: Мат. 12:27 (εἰ … ἐκβάλλω, … ἐκβάλλουσιν); 12:28 (εἰ … ἐκβάλλω, … ἔφθασεν); 26:33 (εἰ … σκανδαλισθήσονται, … σκανδαλισθήσομαι); Лука 4:3 (εἰ … εἶ, εἰπέ); 19:40 (ἐὰν … σιωπήσουσιν, … κράξουσιν); Йоан 15:20 (εἰ … ἐδίωξαν, … διώξουσιν); 18:23 (εἰ … ἐλάλησα, μαρτύρησον); Деян. 11:17 (εἰ … ἔδωκεν, … τίς ἤμην); 1 Сол. 3:8 (ζῶμεν ἐὰν ὑμεῖς στήκετε); 1 Кор. 15:16 (εἰ … οὐκ ἐγείρονται, … ἐγήγερται). Тези примери показват свободата и разнообразието на това най-често условно изречение, обикновено наричано условно изречение от първи клас.

3. Условие, определено като неизпълнено. Тук се употребяват само минали времена на индикатива – с εἰ в условното изречение и обикновено с ἄν в главното. Това условно изречение представя условието като невярно, като противоречащо на действителността. То може да е факт, но тук е третирано като не-факт. И тук само твърдението противоречи на действителността. Вземете Лука 7:39, където фарисеят допуска, че Исус не е пророк и затова не знае. Индикативът определя условието, а чрез внушение – като неизпълнено. Нещо настоящо се разглежда от гледна точка на миналото (имперфектен индикатив), а минало събитие – от още по-отдалечена гледна точка (аористен или плусквамперфектен индикатив). Понякога тази гледна точка заедно с контекста е достатъчна, за да направи това условие ясно и без ἄν в главното изречение. Така Йоан 15:22 (εἰ μὴ ἦλθον …, … οὐκ εἴχοσαν). Вж. νῦν δέ, което следва като противопоставяне. Срв. и същата конструкция в ст. 24. По-специално глаголите за уместност, приличие, възможност и задължение не се нуждаят от ἄν (то не е изпуснато, просто не е нужно). Така Мат. 26:24 (καλὸν ἦν αὐτῷ εἰ οὐκ ἐγεννήθη); Деян. 26:32 (ἀπολελύσθαι ἐδύνατο … εἰ μὴ ἐπεκέκλητο). Така и аподозисът ἔδει в Мат. 23:23 и οὐ … καθῆκεν в Деян. 22:22. Обикновено обаче в главното изречение ἄν е изразено, за да направи по-ясна идеята за нереалност (определената употреба на ἄν). Условните изречения с индикатив естествено биха се разбирали като от първи клас, освен ако нещо в контекста не показва друго. Наличието на ἄν в аподозиса е започнало да се приема за достатъчен намек. Но, както се видя по-горе, този намек не винаги се е смятал за необходим. Често се е разчитало на контекста и на здравия разум. Въпрос дали условието е от първи или от втори клас обаче възниква само в миналото време. И двете, според природата на индикатива, правят положителни допускания – едното като вярно, другото като невярно. Нито едно от тях не навлиза в действителните факти. Това, разбира се, се оставя на естеството на случая. Новогръцкият е загубил тази конструкция. Ἄν в аподозиса не може да стои в началото на изречението. Новият Завет има редица ясни примери на тази форма на условно изречение – от втори клас: Мат. 11:21 (εἰ … ἐγένοντο …, πάλαι ἂν … μετενόησαν); 23:30 (εἰ ἤμεθα …, οὐκ ἂν ἤμεθα); 24:43 (εἰ ᾔδει …, ἐγρηγόρησεν ἂν καὶ οὐκ ἂν εἴασεν; да се отбележи повторението на ἄν, както в Лука 17:6); Лука 7:39 (εἰ ἦν …, ἐγίνωσκεν ἄν); 12:39 (εἰ ᾔδει …, ἐγρηγόρησεν ἂν καὶ οὐκ ἀφῆκεν; в бележката на W.-H. – οὐκ ἄν, както в Мат. 24:43); Йоан 14:28 (εἰ ἠγαπᾶτέ με, ἐχάρητε ἄν); 18:30 (εἰ μὴ ἦν οὗτος … ποιῶν, οὐκ ἄν … παρεδώκαμεν); 19:11 (οὐκ εἶχες …, εἰ μὴ ἦν δεδομένον); Деян. 18:14 (εἰ μὲν ἦν …, κατὰ λόγον ἂν ἀνεσχόμην; срв. в следващия стих εἰ δὲ … ἐστιν, … ὄψεσθε); Евр. 11:15 (εἰ … ἐμνημόνευον, εἶχον ἄν – за минало време); 1 Йоан 2:19 (εἰ … ἦσαν, μεμενήκεισαν ἄν).

4. Неопределено условие с известно очакване да бъде изпълнено. Тук в условното изречение естествено се употребява конюнктивът като по-живото от двете наклонения за колебливо твърдение. В условното изречение се употребява ἐάν, а понякога ἄν или εἰ. Главното изречение най-естествено е във футурен индикатив, но това не е задължително. Формата на главното изречение е твърде разнообразна. Всъщност тук може да се употреби което и да е време на индикатива, конюнктива или императива. Употребата на оптатив би дала смесено условно изречение, което ще разгледаме по-късно. Всичко зависи от мисълта на говорещия и от гледната му точка. Т.нар. „настоящо общо условие“ всъщност принадлежи тук. Така конюнктивът (неопределено условие) ясно го отграничава от двете условни изречения с индикатив (определено условие). Както лесно може да се види, границата между това условие и първото, когато то е с футурен индикатив, не е много рязка. Goodwin дори изцяло я заличава. Но е по-добре да не се прави това. Разликата между конюнктива и футурния индикатив, както вече беше отбелязано, не е голяма, но е действителна. Понякога, макар и рядко, ἐάν е съкратено до ἄν по образеца на по-стария гръцки. Така Йоан 16:23 (ἄν τι αἰτήσητε …, δώσει). Ето още примери на условни изречения от трети клас: Мат. 5:13 (ἐὰν … μωρανθῇ, … ἁλισθήσεται); 18:13 (ἐὰν γένηται …, λέγω); 18:15 (ἐάν σου ἀκούσῃ, ἐκέρδησας); Марк 3:24 (ἐὰν … μερισθῇ, οὐ δύναται); Лука 9:13 (οὐκ εἰσίν …, εἰ μήτι … ἀγοράσωμεν); Йоан 7:17 (ἐάν τις θέλῃ …, γνώσεται); 7:37 (ἐάν τις διψᾷ, ἐρχέσθω); 8:51 (ἐάν τις … τηρήσῃ, … οὐ μὴ θεωρήσῃ); 12:32 (ἐὰν ὑψωθῶ …, … ἑλκύσω); 13:17 (εἰ ταῦτα οἴδατε, μακάριοί ἐστε ἐὰν ποιῆτε αὐτά – да се отбележат двете условия и разликата между тях); Деян. 5:38 (ἐὰν ᾖ …, καταλυθήσεται; противопоставете с εἰ δὲ … ἐστιν, οὐ δυνήσεσθε в следващия стих); 1 Кор. 7:28 (ἐὰν δὲ καὶ γαμήσῃς, οὐχ ἥμαρτες); 2 Кор. 5:1 (ἐὰν … καταλυθῇ, … ἔχομεν). Срв. също εἴ τις καλεῖ (1 Кор. 10:27) и ἐὰν δέ τις … εἴπῃ (1 Кор. 10:28); Фил. 3:12 (εἰ καὶ καταλάβω). В Марк 10:30 ἐὰν μὴ λάβῃ е необичайно след οὐδεὶς ὅς. Вж. Йоан 5:19 за две употреби на ἄν.

5. Неопределено условие без указание за изпълнението му. Тук естествено се употребява оптативът като по-малко живото от двете наклонения за колебливо твърдение. Да се отбележи и оптативът както в условното, така и в главното изречение. Така двете неопределени условни изречения се отграничават чрез наклонението (конюнктив и оптатив) от двете определени (индикатив). В условното изречение се употребява εἰ, а в главното – ἄν (по-малко определена употреба на ἄν). В превода е трудно тази форма да се различи от условното изречение от втори клас, описано по-горе (под 3). Но в гръцки след Омир двете условни изречения се различават коренно. В Новия Завет няма нито един пълен пример на този клас условни изречения. Имаме или условното, или главното изречение, но не и двете заедно. Следователно това условно изречение вече е започнало да се разпада. В новогръцкия то е изчезнало. Т.нар. „минало общо допускане“ принадлежи тук, със смесено главно изречение, но тази конструкция не се среща в Новия Завет. Значи в Новия Завет са ни останали само отделни протазиси и отделни аподозиси. Оптативът се среща и в смесено условно изречение като Деян. 8:31 (πῶς γὰρ ἂν δυναίμην ἐὰν μή τις ὁδηγήσει με;). Това условно изречение е било дори доста често в литературния гръцки, понеже лесно се е поддавало на учтив израз. Но в говоримия език то никога не се е задържало здраво. Другите три вида всъщност вършат работа за обикновената употреба, макар и без този точен оттенък на мисълта. Ето няколко новозаветни образеца на условно изречение от четвърти клас: Деян. 24:19 е смесено условно изречение, подобно на Деян. 8:31, но не от същия вид (οὓς ἔδει ἐπὶ σοῦ παρεῖναι καὶ κατηγορεῖν εἴ τι ἔχοιεν πρὸς ἐμέ). В Деян. 27:39 (εἰ δύναιντο) има оттенък на непряка реч, подобно на Деян. 17:27 (εἰ ἄρα γε ψηλαφήσειαν). Вж. също Деян. 17:18 (τί ἂν θέλοι) – аподозис от четвърти клас, с който срв. Лука 9:46 (τὸ τίς ἂν εἴη), което не се дължи на непряка реч. В Деян. 26:29 (εὐξαίμην ἄν) се явява обичайният аподозис. Протазисът се среща в 1 Пет. 3:14 (εἰ καὶ πάσχοιτε), 3:17 (εἰ θέλοι) и 1 Кор. 15:37 (εἰ τύχοι).

6. Смесени условни изречения. В език, толкова гъвкав като гръцкия, не може да се очаква всичко да остава твърдо и неизменно. Не всички отклонения в строежа на условните изречения дори са присъщи само на гръцкия дух. Много от тях се дължат на играта на човешкия ум. Очевидно е естествено в условното изречение да се заема една гледна точка, а в главното – друга (1 Кор. 7:28, ἐὰν δὲ καὶ γαμήσῃς, οὐχ ἥμαρτες). Това води до т.нар. смесени условни изречения. Граматическата конструкция просто се приспособява, както винаги, към мисловното схващане. Смесеното условно изречение означава само това, че в протазиса се употребява една форма, а в аподозиса – друга. Би било странно, ако при развитието на четирите нормални класа условни изречения нямаше известно взаимодействие. Човешкият ум не работи в бронирани форми. Ако признаем, че езикът е жив, т.нар. смесени условни изречения няма да ни създават сериозни затруднения. В Деян. 8:31 (вж. по-горе) имаме протазис от първи клас и аподозис от четвърти. В Деян. 24:19 намираме протазис от четвърти и аподозис от втори клас. В Йоан 8:39 в четенето в бележката имаме протазис от първи клас и аподозис от втори (εἰ … ἐστε, … ἐποιεῖτε). Ясен случай на това има в Лука 17:6 (εἰ ἔχετε …, ἐλέγετε ἄν).

7. Вместо напълно изразено условно изречение може да се употреби причастие. Причастието само по себе си не означава условие, но може да го внушава. Така Лука 19:23 (κἀγὼ ἐλθὼν σὺν τόκῳ ἂν αὐτὸ ἔπραξα). Тук главното изречение от втори клас е изразено, а причастието прикрива или подразбира условието. Така и λαμβανόμενον (1 Тим. 4:4) внушава условие от първи или трети клас.

8. Елиптични условни изречения. Непълното условно изречение всъщност е вид елипса или дори апозиопеза (прекъсване на мисълта) и е обичайно за всички езици. Така Деян. 26:29 (εὐξαίμην ἄν – само аподозис); 23:9 (εἰ … ἐλάλησεν – само протазис). Така трябва да се обясни и рязката употреба на εἰ (срв. еврейското ’im) в тържествени клетви или други силни изрази и въпроси. Така Марк 8:12 (εἰ δοθήσεται); Евр. 3:11 (εἰ εἰσελεύσονται). Тук εἰ не означава „не“, макар това да е резултантното значение. Елипса е и когато εἰ се употребява в преки въпроси, напр. Лука 13:23 (εἰ ὀλίγοι οἱ σῳζόμενοι;). Срв. също Лука 22:49. Изпускането на глагола е обичайна елипса, напр. Рим. 8:17 (εἰ δὲ τέκνα). Така Новият Завет употребява различни изрази без глагол, напр. εἰ μή (Мат. 5:13); εἰ δὲ μή (μήγε), напр. Марк 2:22; εἰ μήτι ἄν (1 Кор. 7:5); дори ἐκτὸς εἰ μή (1 Тим. 5:19); ὡσεί (Мат. 3:16); веднъж ὡσπερεί (1 Кор. 15:8); и веднъж εἴπερ (Рим. 3:30). Тук, разбира се, глаголът на условието не е изразен; но дори като устойчив израз това все още е условно изречение. Вж. Йоан 14:2, където се среща главното изречение (εἶπον ἄν). При ἐπεί понякога има скрито условие, а главното изречение е изразено. Така ἔδει в Евр. 9:26 и οὐκ ἂν ἐπαύσαντο (10:2).

9. Заслужава внимание вид условно изречение, в което се усеща влиянието на непряката реч. Така Рим. 1:10 (εἴ πως … εὐοδωθήσομαι); Деян. 20:16 (εἰ δυνατὸν εἴη); 27:39 (εἰ δύναιντο). Същото явление срещаме при глаголите за учудване, напр. Марк 15:44 (εἰ ἤδη τέθνηκεν). В същия пасаж у Марк вж. и εἰ … ἀπέθανεν (разлика във времето).

10. Отстъпителните изречения не са нищо друго освен условни. Καί пред εἰ или ἐάν има силата на „дори“ и условието става „дори ако“. Тази конструкция не е честа в Новия Завет. Вж. Йоан 8:16 (καὶ ἐὰν κρίνω). В εἰ καί или ἐὰν καί καί изглежда по-близо до значението „също“; „ако също“ би било по-слабо отстъпление от „дори ако“. Така 2 Кор. 7:8 (εἰ καὶ ἐλύπησα). Καίπερ се среща само пет пъти в Новия Завет и всеки път с причастие. Юстин Мъченик обаче в Първата апология има καίπερ … ὀφείλετε. В Лука 12:38 намираме κἄν … κἄν. Така и Евр. 5:8 (καίπερ ὤν). Правилният текст на Откр. 17:8 (καὶ παρέσται) отстранява старото καίπερ ἔστιν с индикатив.

11. Отрицанието в условно изречение с конюнктив винаги е μή (Лука 13:3). С индикатив обаче се употребява или μή, или οὐ, но не в едно и също значение. Μή отрича по-скоро самото условие и в Новия Завет главното изречение почти винаги също е отрицателно. Така Йоан 18:30 (εἰ μὴ ἦν). Когато в условното изречение е употребено οὐ, отрицанието е твърде изразително или има противопоставяне, или се отрича отделна дума. Така Лука 18:4 (εἰ καὶ … οὐ φοβοῦμαι); Йоан 1:25 (εἰ σὺ οὐκ εἶ); 5:47 (εἰ … οὐ πιστεύετε); 10:37 (εἰ οὐ ποιῶ, с което срв. непосредствено след това εἰ δὲ ποιῶ и κἂν ἐμοὶ μὴ πιστεύητε). В Мат. 26:42 и οὐ, и μή се срещат в едно и също изречение (εἰ οὐ δύναται τοῦτο παρελθεῖν ἐὰν μὴ αὐτὸ πίω). В 1 Кор. 9:2 εἰ … οὐκ не означава точно същото, което би означавало εἰ μή.

1. Относителното местоимение свързва две изречения, като свързва дума от едното изречение с дума от другото. Вж. гл. XIII, § 11, за кратко обсъждане на функцията на относителното местоимение. Относителното местоимение не само избягва повторението на името, но и свързва две изречения в едно.

2. Има два вида относителни изречения – прилагателни и наречни, точно както има два вида относителни местоимения. Срв. ὅς и ὡς. Следователно всяко относително изречение е или прилагателно, или наречно. Но подобно на други прилагателни, относителното изречение може да се употреби като съществително. Срв. Йоан 11:3.

3. Относителните наречия могат да бъдат местни, като ὅπου, сравнителни, като ὡς, времеви, като ὅτε, целеви, като ὅπως, причинни или допълнителни, като ὅτι. Точно както прилагателните понякога се употребяват като съществителни, напр. τὸ ἀγαθόν, така и ὅτι в непряката реч въвежда допълнително изречение. Срв. латинското quod и дори quia в късния латински, напр. във Вулгата. Именно чрез относителните думи гръцкият и латинският стават толкова богати на подчинени изречения.

4. Наклонението в относителното изречение има точно същата сила, каквато има в независимото изречение. Всъщност в прилагателните относителни изречения в Новия Завет се употребяват само индикатив и конюнктив. Като примери вж. ὃς οὐκ ἀκολουθεῖ ἡμῖν (Марк 9:38) и δι᾽ ἧς λατρεύωμεν (Евр. 12:28). Не самото относително изречение изисква индикатив или конюнктив.

5. Относителното местоимение може да бъде определено или неопределено, както добре се вижда при ὅστις, което в Новия Завет свободно се употребява в номинатив или като по-определено от ὅς (ἥτις οὐκ ἀφαιρεθήσεται αὐτῆς, Лука 10:42), или като по-малко определено от ὅς (ὅστις σε ῥαπίζει, Мат. 5:39). Следователно индикативът, наклонението на ясното твърдение, може да се употреби както с определено, така и с неопределено относително местоимение. Същото важи и за конюнктива, наклонението на колебливото твърдение. Вж. δι᾽ ἧς λατρεύωμεν (Евр. 12:28) и ὅστις γὰρ ὅλον τὸν νόμον τηρήσῃ (Як. 2:10). Срв. ὅπου … φάγω (Лука 22:11). Срв. ὃ προσενέγκῃ (Евр. 8:3) с ὃ προσφέρει (Евр. 9:7). Този конюнктив е в изречение за цел.

6. Граматиките обикновено говорят за „условни относителни изречения“, но аз се съмнявам в правилността на този израз. Вярно е, че ὅστις и εἴ τις не се различават много по смисъл. Срв. разночетенията в ръкописите в Марк 8:34 между ὅστις и εἴ τις. Но в крайна сметка има фина разлика в строежа – както между „ако някой“ и „който и да е“. Технически едното е условно, а другото – относително. Смесването им е синтактично объркване, както би било да се каже, че ὁ λαμβάνων (Йоан 13:20) е същото като ὃς λαμβάνει. Затова ἄν τινα πέμψω (Йоан 13:20) е условно изречение, а ὃς δ᾽ ἂν ἀπολέσει (Марк 8:35) – относително. Неопределеното относително изречение, било с индикатив, било с конюнктив, е много близко по идея до условното, но формално то си остава относително изречение. В гръцкото изречение няма „ако“, както няма и в българското. Употребата на ἄν с ὅς и футурен индикатив (срв. Лука 12:8) наистина прилича на ἐάν с футурен индикатив.

7. Употребата на ἄν в относителното изречение не го прави условно. Употребата на ἄν всъщност е твърде сходна с тази на относителното ὅστις. Тя прави изречението по-определено (срв. ὅταν ἤνοιξεν, Откр. 8:1), напр. ὅσοι ἂν ἥψαντο (Марк 6:56), или по-неопределено, напр. ὃς ἂν εἴπῃ (Мат. 5:22). Така и ἥτις ἂν μὴ ἀκούσῃ (Деян. 3:23). Формата ἐάν или ἄν е без значение, напр. ὃς γὰρ ἐὰν θέλῃ и ὃς δ᾽ ἂν ἀπολέσει (Марк 8:35). Но ἄν не е необходимо при конюнктива в такива относителни изречения, както се вижда в Як. 2:10 (ὅστις … τηρήσῃ). Срв. и ὅστις … ἀρνήσηται (Мат. 10:33). Освен това ἄν е много често и с индикатив, особено с футур, напр. ὃς δ᾽ ἂν ἀπολέσει (Марк 8:35), и с минал индикатив, напр. ὅπου ἂν εἰσεπορεύετο (Марк 6:56), и дори с презентен индикатив, напр. ὅπου ἂν ὑπάγει (Откр. 14:4). Срв. също Лука 17:33. В Йоан 14:13 вж. ὅ τι ἄν, но ἐάν τι в 14:14.

8. Отрицанието в относителното изречение е μή с конюнктив, напр. ὃς ἂν μὴ ἔχῃ (Лука 8:18), и обикновено οὐ с индикатив, напр. ὃς γὰρ οὐκ ἔστιν καθ᾽ ὑμῶν (Лука 9:50). Но когато относителното местоимение е неопределено, може да се срещне μή, напр. ὃ μὴ ὁμολογεῖ (1 Йоан 4:3) и ἃ μὴ δεῖ (Тит 1:11). Във 2 Пет. 1:9 относителното местоимение е определено, но субективното отрицание е напълно уместно: ᾧ γὰρ μὴ πάρεστιν ταῦτα.

9. Понякога относителното местоимение почти се равнява на латинското qui с конюнктив (цел и следствие). Така ἄξιός ἐστιν ᾧ παρέξῃ τοῦτο (Лука 7:4) на практика изразява следствие; Blass (Grammar of N. T. Greek, p. 218) го сравнява с ἄξιος ἵνα λύσω (Йоан 1:27). Вж. също ὃς κατασκευάσει (Лука 7:27) като изречение за цел. Blass привежда също ὅπου … φάγω (Марк 14:14), οὐκ ἔχω ὃ παραθήσω (Лука 11:6) и οὐδένα ἔχω … ὅστις … μεριμνήσει (Фил. 2:20). Класическата конструкция οὐδείς ἐστιν ὅς (Марк 10:29) не влияе на наклонението. Конюнктивът се употребява и в такива изречения за цел, напр. δι᾽ ἧς λατρεύωμεν (Евр. 12:28).

10. Ὅσος, подобно на ὅς и ὅστις, се употребява или с ἐάν (напр. ὅσα ἐὰν θέλητε, Мат. 7:12), или с ἄν (напр. ὅσα ἂν αἰτήσητε, Мат. 21:22).

1. Новият Завет има доста голям брой времеви съюзи, напр. ἄχρι, ἐπεί, ἐπάν, ἐπειδή, ἕως, ἡνίκα, μέχρι, ὁπότε, ὅτε, ὅταν, πρίν, ὡς, ὁσάκις. Повечето от тях ще трябва да се разгледат поотделно, но за удобство могат да се обединят в групи.

2. Една група може да се състави от ἄχρι, ἕως, μέχρι и πρίν в значение „докато (не), до“, макар че и тук трябва да се прави разлика и думите е най-добре да се разгледат поотделно.

а) Ἄχρι (така винаги в Новия Завет, освен два пъти ἄχρις – Гал. 3:19 и Евр. 3:13) е както предлог, напр. ἄχρι καιροῦ (Лука 4:13), така и – по-рядко – съюз, напр. ἄχρι τελεσθῇ (Откр. 20:3). Самостоятелният съюз не е толкова чест, колкото ἄχρι ἧς ἡμέρας (Мат. 24:38) и ἄχρι οὗ (Лука 21:24). Когато се съобщава за действително историческо събитие, се употребява минало време на индикатива, напр. ἄχρι ἧς ἡμέρας εἰσῆλθεν Νῶε (Лука 17:27) и ἄχρι οὗ ἀνέστη (Деян. 7:18). За настояща ситуация може да се употреби и презентен индикатив, напр. ἄχρις οὗ τὸ σήμερον καλεῖται (Евр. 3:13), в значение „докато, през времето, когато“, както ἕως. Ако става дума за бъдеще, обикновено се среща аористен конюнктив, напр. ἄχρι οὗ θῇ (1 Кор. 15:25), и веднъж с ἄν: ἄχρις ἂν ἔλθῃ (Гал. 3:19; така е в изданието на Westcott и Hort, а в другите издания е ἄχρις οὗ ἔλθῃ). Може да се употреби и футурен индикатив (ἄχρι τελεσθήσονται, Откр. 17:17), и веднъж с ἄν (ἄχρι οὗ ἂν ἥξω, Откр. 2:25, където ἥξω може да е и аористен конюнктив).

б) Ἕως също е по-често предлог (ἕως τοῦ Χριστοῦ, Мат. 1:17), отколкото съюз. Като съюз имаме ἕως (Мат. 2:9), ἕως οὗ (Мат. 14:22) и ἕως ὅτου (5:25). Всички те се употребяват по същество в един и същ смисъл. Минало събитие се изразява с минал индикатив, напр. ἕως ἦλθεν (Мат. 24:39), ἕως οὗ ἐζυμώθη (Мат. 13:33) и ἕως ὅτου ἐφώνησαν (Йоан 9:18). Когато се отнася до настоящето, ἕως има значение „докато, през времето, когато“, а не „докато не, до“. Така ἕως αὐτὸς ἀπολύει τὸν ὄχλον (Марк 6:45) след ἠνάγκασεν – срв. латинското dum. Такова наистина е значението на ἕως в ἕως ἔρχομαι (Йоан 21:22 сл. и 1 Тим. 4:13), където бъдещето живо се пренася в настоящето или говорещият мислено се пренася в бъдещето. Дори ἕως ὅτου се среща веднъж в това значение: ἕως ὅτου εἶ μετ᾽ αὐτοῦ ἐν τῇ ὁδῷ (Мат. 5:25). Blass наистина защитава и тук значението „докато не“ (Grammar of N. T. Greek, p. 219), а дори и в ἐν ᾧ ἔρχομαι (Лука 19:13), но това е доста насилствено спрямо гръцкия изказ. За бъдещи събития изглежда се среща само аористен конюнктив, макар че в ἕως ὅτου σκάψω (Лука 13:8) и ἕως οὗ ἀναπέμψω (Деян. 25:21) формата съвпада с футурния индикатив. Ἄν не се употребява с ἕως οὗ и ἕως ὅτου, но е много често с ἕως (напр. ἕως ἂν ἴδωσιν, Лука 9:27), макар и не винаги (ἕως προσεύξωμαι, Марк 14:32). В Откр. 20:5 ἄχρι τελεσθῇ все пак се отнася до бъдещето, макар че пред него стои ἔζησαν.

в) Μέχρι се употребява по-рядко както като предлог (μέχρι τῆς σήμερον, Мат. 11:23), така и като съюз (всъщност само три пъти – Марк 13:30; Гал. 4:19; Еф. 4:13). Веднъж (Еф. 4:13) формата е μέχρι, а на другите места имаме μέχρις οὗ. И в трите случая конструкцията е аористен конюнктив без ἄν.

г) Πρίν (пет пъти πρὶν ἤ, напр. Деян. 25:16) се среща тринадесет пъти и винаги с инфинитив, освен два случая в отрицателни изречения. Единият от тях има конюнктив с ἄν и се отнася до бъдещо събитие: μὴ ἰδεῖν θάνατον πρὶν [ἢ] ἂν ἴδῃ τὸν χριστὸν κυρίου (Лука 2:26). Другият има оптатив със същата идея, но в непряка реч: πρὶν ἢ … ἔχοι (Деян. 25:16). И двете идиоматични конструкции са в съчиненията на Лука. Останалите случаи са като πρὶν γενέσθαι (Йоан 14:29).

д) Сродна с πρίν е употребата на πρὸ τοῦ с инфинитив, за която в Новия Завет има девет примера. Вж. πρὸ τοῦ ὑμᾶς αἰτῆσαι αὐτόν (Мат. 6:8).

е) Ἐν ᾧ започва да се употребява почти като времеви съюз в едно от значенията на ἕως („докато, през времето, когато“). Така в Марк 2:19: ἐν ᾧ ὁ νυμφίος μετ᾽ αὐτῶν ἐστιν. Срв. също Йоан 5:7 (ἐν ᾧ δὲ ἔρχομαι). Ἐν ᾧ може да бъде и местно (Рим. 2:1), причинно (Рим. 8:3) или инструментално (Рим. 14:21). Срв. речника на Thayer. С тази употреба на ἐν ᾧ може да се сравни много честата употреба на ἐν τῷ с инфинитив за времеви отношения, напр. ἐν τῷ ἐλαύνειν (Марк 6:48).

ж) Ἀφ᾽ οὗ също заслужава коментар. В Лука 13:7 ἀφ᾽ οὗ ἔρχομαι не представлява трудност, но в 13:25 ἀφ᾽ οὗ ἂν ἐγερθῇ веднага напомня за ἕως; и наистина тук ἀφ᾽ οὗ има производното значение „щом веднъж“ (срв. „докато не“) и затова – конструкцията на ἕως, когато се отнася до бъдещи събития.

3. Останалите конструкции могат да се разгледат заедно, без строга систематичност.

а) Ἡνίκα се среща само два пъти и двата пъти за бъдещето: веднъж с ἄν и презентен конюнктив и веднъж с ἐάν и аористен конюнктив. И двата примера са във 2 Кор. 3 – единият в ст. 15 (ἡνίκα ἂν ἀναγινώσκηται), другият в ст. 16 (ἡνίκα δὲ ἐὰν ἐπιστρέψῃ).

б) Самото ἐπεί почти е изчезнало като времеви съюз в Новия Завет – само веднъж като разночетене в полето на изданието на Westcott и Hort (Лука 7:1). Но ἐπάν с конюнктив се среща три пъти (Мат. 2:8; Лука 11:22, 34). Така ἐπὰν δὲ εὕρητε (Мат. 2:8). Единствената времева употреба на ἐπειδή е в текста на Лука 7:1 (ἐπειδὴ ἐπλήρωσεν).

в) Westcott и Hort изобщо не четат ὁπότε, но някои ръкописи го имат вместо ὅτε в Лука 6:3.

г) Ὅτε и ὅταν са най-честите времеви съюзи в Новия Завет. Едва ли ще има трудности с ὅτε, което свободно се употребява с всяко време на индикатива, напр. ὅτε ἐτέλεσεν (Мат. 7:28). Ὅταν от своя страна е също толкова често с конюнктив, обикновено аористен, напр. ὅταν ἴδητε (Мат. 24:33), а понякога и презентен, напр. ὅταν δὲ εἰσφέρωσιν (Лука 12:11). Понякога се среща и футурен индикатив, напр. ὅταν δώσουσιν (Откр. 4:9), аористен индикатив, напр. ὅταν ὀψὲ ἐγένετο (Марк 11:19), имперфектен индикатив, напр. ὅταν αὐτὸν ἐθεώρουν (Марк 3:11), и дори презентен индикатив, напр. ὅταν στήκετε (Марк 11:25). Както при относителните изречения, така и тук различаваме два вида времеви изречения – определени и неопределени. Естествено, ἄν е по-често в неопределените изречения, но понякога, напр. в Откр. 8:1 (ὅταν ἤνοιξεν), се среща и в определено времево изречение.

д) Заслужава внимание и ὡς. Като времеви съюз ὡς обикновено е с индикатив, напр. ὡς ἐπλήσθησαν (Лука 1:23), и с ἄν, напр. ὡς ἂν ἤγεσθε (1 Кор. 12:2). Понякога обаче се среща с конюнктив, напр. ὡς καιρὸν ἔχωμεν (Гал. 6:10), където твърдението е неопределено, и няколко пъти също с ἄν, напр. ὡς ἂν πορεύωμαι (Рим. 15:24).

е) В Мат. 9:15 имаме ἐφ᾽ ὅσον, в Марк 2:19 – ὅσον χρόνον, в Рим. 7:1 – ἐφ᾽ ὅσον χρόνον във времево значение, както и на няколко други места. В Евр. 10:37 ὅσον ὅσον е евреизъм (от Септуагинта), макар и не съвсем различен от примерите в папирусите.

ж) Μετὰ τό с инфинитив се среща няколко пъти в значение „след като“. Така μετὰ τὸ παραδοθῆναι (Марк 1:14).

з) Ὁσάκις се среща само три пъти (1 Кор. 11:25 сл.; Откр. 11:6), всеки път с ἐάν и презентен конюнктив.

4. Причастията много често се срещат с производна времева идея. Самото причастие не изразява причина, условие или време, но контекстът често подсказва такива понятия за обстоятелственото причастие. Дали тази производна идея е „когато“, „като“, „който“, „след като“ и т.н., може да реши само контекстът. Като пример вж. ἀποθνῄσκων (Евр. 11:21). Аористното причастие може да подсказва предходно действие, напр. εἰσελθών (Марк 1:21), или едновременно действие, напр. ἀσπασάμενοι (Деян. 25:13). Повече за това – в главата за причастието (гл. XXXII).

1. На тези изречения в граматиките не винаги се обръща нужното внимание, но броят на употребяваните съюзи изисква отделно разглеждане. Те са предимно видоизменения на няколко основни форми.

2. Относителното местоимение се среща с κατά, напр. καθό, καθά, καθάπερ. Καθό се среща само четири пъти и с индикатив, напр. καθὸ δεῖ (Рим. 8:26), освен веднъж с конюнктив и ἐάν: καθὸ ἐὰν ἔχῃ (2 Кор. 8:12). Καθά имаме само веднъж и то с индикатив: καθὰ συνέταξέν (Мат. 27:10). Καθάπερ е по-често, но винаги с индикатив, напр. καθάπερ γέγραπται (Рим. 3:4; така е в изданието на Westcott и Hort, а в повечето други издания тук стои καθὼς γέγραπται).

3. Καθότι е сравнителен съюз само два пъти в Новия Завет (Деян. 2:45; 4:35) и двата пъти със същата конструкция – ἄν и индикатив: καθότι ἄν τις χρείαν εἶχεν. Срв. ὅπου ἂν εἰσεπορεύετο (Марк 6:56).

4. Четири пъти в Посланието към евреите срещаме класическия оборот на сравнението с ὅσος. Показателно е, че той се среща само тук. Посланието към евреите си поставя за цел да покаже превъзходството на християнството над юдаизма. В Евр. 1:4 четем: ὅσῳ διαφορώτερον παρ᾽ αὐτοὺς κεκληρονόμηκεν ὄνομα; в 8:6: ὅσῳ καὶ κρείττονός ἐστιν διαθήκης μεσίτης; в 10:25: τοσούτῳ μᾶλλον ὅσῳ βλέπετε. Четвъртият пример е 3:3: καθ᾽ ὅσον πλείονα τιμὴν ἔχει τοῦ οἴκου. Съотносителното τοσοῦτος се среща само три пъти в такава връзка. В Евр. 7:20 сл. (καθ᾽ ὅσον … κατὰ τοσοῦτο) сравнителната степен не е в относителното изречение.

5. Различните форми на ὡς са далеч най-честите в сравнителните изречения.

а) Καθώς е наистина много често с индикатив. Така καθὼς ἠγάπησα ὑμᾶς (Йоан 13:34). Обичайно е в израза καθὼς γέγραπται (Рим. 1:17). Съотносителното οὕτως (2 Кор. 8:6) рядко се употребява с καθώς; вж. също Лука 24:24. Καθώς е късна дума, но е честа както в папирусите, така и в Новия Завет. Καθώσπερ се среща само веднъж (Евр. 5:4: καθώσπερ καὶ Ἀαρών), ако не броим 2 Кор. 3:18, където Westcott и Hort го дават в полето, а в текста – καθάπερ. Понякога καθώς клони към изразяване на причина (причинно изречение), както в Рим. 1:28.

б) Ὡς е толкова често, че изисква малко коментар, но употребите му са твърде многобройни. Употребата му като времеви и целеви съюз вече беше разгледана. Но най-широк обхват то има именно като сравнителен съюз. Обикновено ὡς се употребява с индикатив – изразен (ὡς θέλεις, Мат. 15:28) или подразбиран (οὐκ ἔσεσθε ὡς οἱ ὑποκριταί, Мат. 6:5). Понякога обаче се среща конюнктив (ὡς ἄνθρωπος βάλῃ, Марк 4:26), а също и с ἄν или ἐάν (ὡς ἐὰν τροφὸς θάλπῃ τὰ ἑαυτῆς τέκνα, 1 Сол. 2:7). Вж. Рим. 5:15 за ὡς … οὕτως. Случаите на ὡς с наречия (ὡς τάχιστα, Деян. 17:15) и с прилагателни (ὡς ὡραῖοι, Рим. 10:15) са като латинското quam. Последният пример е възклицание, подобно на българското „колко“. Ὡς с причастие дава изтъкнатата (предполагаема) причина (ὡς μέλλων, Деян. 23:20). В Лука 9:52 според Westcott и Hort имаме ὡς ἑτοιμάσαι (с инфинитив, вместо ὥστε).

в) Ὡσεί (ὡς + εἰ) се среща в Новия Завет без глагол. Като пример вж. Мат. 3:16: εἶδεν [τὸ] πνεῦμα [τοῦ] θεοῦ καταβαῖνον ὡσεὶ περιστεράν.

г) Ὥσπερ се употребява или с индикатив (ὥσπερ οἱ ὑποκριταὶ ποιοῦσιν, Мат. 6:2), или с причастие (ὥσπερ φερομένης πνοῆς, Деян. 2:2), или без глагол (ὥσπερ οἱ ἐθνικοί, Мат. 6:7). Ὡσπερεί се среща само веднъж (1 Кор. 15:8) и без глагол: ὡσπερεὶ τῷ ἐκτρώματι.

1. Първоначално гърците не са употребявали въпросителен знак и понякога е спорно дали дадено изречение е въпрос, или не. Въпросителни частици също не винаги са се употребявали. Като пример вж. 1 Кор. 1:13: Westcott и Hort пунктуират μεμέρισται ὁ Χριστός, а в полето четат Χριστός; (като въпрос). Но по правило контекстът показва ясно, дори когато не е употребена нито въпросителна частица, нито въпросително местоимение. Все пак ἆρα, εἰ, οὐ и μή се срещат в преки въпроси.

2. Наклонението в преките въпроси изисква малко коментар. Индикативът (в което и да е време) е, разбира се, най-чест, напр. σὺ τίς εἶ; (Йоан 1:19). Делиберативният конюнктив е обичаен във въпроси на колебание, напр. δῶμεν ἢ μὴ δῶμεν; (Марк 12:15). Оптатив с ἄν се среща в пряк въпрос като аподозис на условие от четвърти клас (потенциален оптатив). Така τί ἂν θέλοι ὁ σπερμολόγος οὗτος λέγειν; (Деян. 17:18). Наклонението в непрекия въпрос обикновено е същото, каквото е било в прекия: или индикатив, напр. τί ἦν (Йоан 2:25), или конюнктив, напр. τί φάγωσιν (Марк 6:36), или оптатив, напр. τί ἂν θέλοι (Лука 1:62). Понякога, според класическата употреба, индикативът в непреките въпроси преминава в оптатив, напр. τίς εἴη (Деян. 21:33), но тук след него следва τί ἐστιν πεποιηκώς. Вж. по-нататък главата за непряката реч.

3. Видът на очаквания отговор понякога, макар и не винаги, е посочен. Въпросът може да бъде неутрален по форма, напр. Συνήκατε ταῦτα πάντα; (Мат. 13:51), дори когато е употребена частицата ἆρα, напр. Ἆρά γε γινώσκεις ἃ ἀναγινώσκεις; (Деян. 8:30). Но ако се среща οὐ, се очаква утвърдителен отговор, напр. Οὐκ εἰμὶ ἐλεύθερος; (1 Кор. 9:1). Когато се употребява μή, се очаква отрицателен отговор, напр. Μὴ ἀπώσατο ὁ θεὸς τὸν λαὸν αὐτοῦ; (Рим. 11:1). Понякога се подсказва силно чувство – презрение (Йоан 7:47: μὴ καὶ ὑμεῖς πεπλάνησθε;), съчувствие (Йоан 6:67: μὴ καὶ ὑμεῖς θέλετε ὑπάγειν;), сдържана възбуда (Йоан 4:29: μήτι οὗτός ἐστιν ὁ χριστός;). За още примери вж. главата за отрицателните частици.

4. Въпросителното местоимение, което обикновено се среща в Новия Завет, е τίς. Имаме го самостоятелно, напр. τίς ὑπέδειξεν ὑμῖν; (Мат. 3:7), но то е често и с ἄρα (напр. Мат. 24:45), с γάρ (Мат. 9:5), с οὖν (Лука 3:10). За ἵνα τί вж. Мат. 9:4. В Марк 15:24 имаме двойно въпросително: τίς τί ἄρῃ. В Лука 16:2 τοῦτο е употребено предикативно с τί (τί τοῦτο ἀκούω περὶ σοῦ;). В 1 Пет. 1:11 намираме и τίς, и ποῖος. Ποταπός, подобно на τίς и ποῖος, се среща както в преки, така и в непреки въпроси. В Лука 7:39 то е употребено заедно с τίς. Τί често е наречие в значение „защо“ (срв. διὰ τί, Мат. 9:11, и εἰς τί, Марк 14:4), напр. τί με λέγεις ἀγαθόν; (Марк 10:18), или „как“ (τί ὅτι, Лука 2:49). За πόσος (Марк 6:38) и другите въпросителни местоимения вж. главата за местоименията. Но обърнете внимание на τί ἐμὲ ὑπονοεῖτε εἶναι (Деян. 13:25).

5. В Новия Завет има известно смесване между въпросителните и относителните местоимения, както в по-стария гръцки и в повечето езици. Срв. Blass, Grammar of N. T. Greek, p. 175; вж. също Moulton, Prolegomena, p. 93. Така τίς се среща там, където би било по-обичайно относителното местоимение, напр. в Як. 3:13: Τίς σοφὸς καὶ ἐπιστήμων ἐν ὑμῖν; δειξάτω. В Марк 1:24 имаме οἶδά σε τίς εἶ, което може да се обясни по същия начин или като пролепсис на σύ с промяна в акузатив. Срв. Йоан 8:25: σὺ τίς εἶ; В Новия Завет в непреките въпроси обикновено стои прякото въпросително местоимение. Но в 1 Тим. 1:7 имаме ἃ λέγουσιν и περὶ τίνων διαβεβαιοῦνται. За τί и τι срв. 1 Кор. 14:35 и Деян. 13:25. Веднъж (Деян. 9:6) имаме ὅ τι в такава употреба и няколко пъти ὁποῖος (1 Кор. 3:13). Веднъж също ὅπως се среща в непряк въпрос (Лука 24:20). От друга страна, Westcott и Hort допускат ὅ τι (от ὅστις) като пряко въпросително в Марк 2:16; 9:11, 28. С основание обаче може да се запита дали това не е съкращение от τί ὅτι. Още по-трудно е ὅ τι в Йоан 8:25. В Мат. 26:50 (ἑταῖρε, ἐφ᾽ ὃ πάρει) също се сблъскваме с труден проблем. Тук можем или подобно на Йоан Златоуст да добавим императив и да имаме обичайното относително местоимение, или да разглеждаме ὅ като показателно (Noah K. Davis), или да приемем относителното ὅ като въпросително (което според Blass е невероятно, но Deissmann го защитава). Несъмнено относителното местоимение няколко пъти се употребява в непреки въпроси, напр. ἀπάγγειλον αὐτοῖς ὅσα ὁ κύριός σοι πεποίηκεν (Марк 5:19). Разликата между въпросително и относително местоимение добре личи в Йоан 13:24: εἰπὲ τίς ἐστιν περὶ οὗ λέγει (така в изданието на Westcott и Hort; в Textus Receptus е τίς ἂν εἴη περὶ οὗ λέγει). Срв. също 2 Тим. 1:12 (ᾧ πεπίστευκα).

6. Въпросителните съюзи (наречия) се употребяват свободно в Новия Завет. Така πότε (Мат. 25:38), ἕως πότε (Мат. 17:17), ποῦ (Лука 8:25), πῶς (Лука 10:26). Те са обичайни и в непреки въпроси (Мат. 24:3; Марк 15:47; Мат. 6:28). Ὅπως се среща в непряк въпрос само в Лука 24:20. Срв. ποσάκις в Мат. 18:21.

7. Чести са и елиптичните изрази. Така ἵνα τί (Мат. 9:4), където е изпаднало γένηται (срв. διὰ τί, εἰς τί); τί ὅτι (Лука 2:49), с което срв. τί γέγονεν ὅτι в Йоан 14:22. Подобна сбитост се наблюдава в τί ἄρα ὁ Πέτρος ἐγένετο (Деян. 12:18). Срв. също Деян. 5:24; Лука 1:66; Йоан 21:21. Употребата на εἰ в преки въпроси, напр. εἰ ἔξεστιν τοῖς σάββασιν θεραπεῦσαι; (Мат. 12:10), е успоредна на εἰ в непреки въпроси, напр. διώκω δὲ εἰ καὶ καταλάβω (Фил. 3:12). Срв. също Деян. 17:27, където се примесват цел и очакване. Може да се сравни и употребата на εἰ в отрицателен смисъл (силна клетва), както в Евр. 3:11, където всъщност има елипса. Същото (елипса) важи и за употребата на εἰ в преки въпроси, която е доста честа в Новия Завет.

8. Разделителните (алтернативните) въпроси не са много чести в Новия Завет. Всъщност имаме само един пример за πότερον … ἤ (Йоан 7:17) и то в непряк въпрос. Често ἤ се употребява във втория член на въпроса без въпросително местоимение, както в 1 Кор. 9:8. Понякога имаме τίς … ἤ, както в Мат. 9:5. Понякога ἤ стои пред τίς и се отнася до предходното изречение (Мат. 7:9).

9. Възклицанията в по-стария гръцки обикновено се изразяват с местоименията οἷος, ὁποῖος, ὅσος, но понякога за това се употребяват въпросителните форми. Така πόσα в Марк 15:4 и πηλίκοις в Гал. 6:11. Срв. също τί θέλω εἰ ἤδη ἀνήφθη (Лука 12:49) и ὡς ὡραῖοι в Рим. 10:15. Така и ποσάκις в Мат. 23:37; Лука 13:34.

10. Във възклицанията често се употребяват междуметия. В Новия Завет това са δεῦτε, ἔα, ἴδε, ἰδού, οὐά, οὐαί, ὦ и др. За δεῦτε като междуметие вж. Мат. 21:38 (δεῦτε ἀποκτείνωμεν). В Лука 4:34 имаме пример за ἔα: ἔα, τί ἡμῖν καὶ σοί; В Йоан 1:29 (ἴδε ὁ ἀμνὸς τοῦ θεοῦ) ἴδε, както често, стои с номинатив; с акузатив то е глагол. Ἰδού се употребява самостоятелно (Мат. 11:10) или с номинатив (Мат. 17:5: ἰδοὺ νεφέλη) и е много често. В Марк 15:29 (οὐὰ ὁ καταλύων) οὐά стои с номинатив. Οὐαί обикновено се употребява с датив, напр. οὐαί σοι (Мат. 11:21), но два пъти се среща с акузатив (Откр. 8:13: οὐαὶ οὐαὶ οὐαὶ τοὺς κατοικοῦντας; 12:12: οὐαὶ τὴν γῆν). Употребява се и самостоятелно, както в Откр. 18:10. Веднъж се повтаря три пъти (Откр. 8:13). Ὦ не се употребява често. Вокативът обикновено стои сам, напр. ἄνθρωπε (Лука 22:58), но понякога се добавя ὦ, напр. ὦ γύναι (Мат. 15:28).

1. Пряката реч е далеч по-честа от непряката в Новия Завет. Това важи и за Стария Завет, и за повечето народни писатели. Продължителната непряка реч, както у Тукидид или Ливий, е тромава и изкуствена. Гърците не са имали кавички, но тази служба често е изпълнявало ὅτι. Тази употреба се нарича ὅτι recitativum („цитиращо ὅτι“) и е много честа в Новия Завет, както и в Септуагинта. Така Марк 8:28: [ὅτι] Ἰωάννην τὸν βαπτιστήν; Йоан 10:36: ὅτι βλασφημεῖς. Но тази живописна употреба на oratio recta (пряка реч) вместо дългата oratio obliqua (непряка реч) на гръцките историци не зависи от ὅτι. Често прекият цитат стои сам: θέλω, καθαρίσθητι (Мат. 8:3). Обърнете внимание и на ὁ διδάσκαλος и ὁ κύριος в Йоан 13:13.

2. Времето по правило остава непроменено в гръцката непряка реч. В латинския (а и в английския) език при този вид изречения се наблюдава последователност на времената (consecutio temporum), но в гръцкия това рядко е така. В Новия Завет, както и в по-стария гръцки, се срещат няколко примера, в които имперфектът в непряката реч изглежда отговаря на презент в пряката. Така Йоан 2:25: αὐτὸς γὰρ ἐγίνωσκεν τί ἦν ἐν τῷ ἀνθρώπῳ. Обикновено обаче времето се запазва, както в Йоан 11:13: ἐκεῖνοι δὲ ἔδοξαν ὅτι περὶ τῆς κοιμήσεως τοῦ ὕπνου λέγει. В случай като ὅτι εἶδόν (Йоан 1:50) времето е било аорист и в пряката реч. Същото важи за ἦν в Йоан 9:18. Футурният инфинитив в непряката реч, напр. χωρήσειν в Йоан 21:25, стои вместо футурния индикатив на пряката реч. Същото важи и за перфектния инфинитив, напр. τεθνηκέναι в Деян. 14:19.

3. Лицето на глагола може да се промени или да не се промени според обстоятелствата. Да вземем например Мат. 6:31, където τί φάγωμεν; е пряк въпрос. В непрекия въпрос (Мат. 6:25) това става τί φάγητε. Така и в Марк 9:6 οὐ γὰρ ᾔδει τί ἀποκριθῇ в пряката реч е било τί ἀποκριθῶ. В Деян. 1:4 лицето на прякото обръщение се запазва след инфинитива: περιμένειν τὴν ἐπαγγελίαν τοῦ πατρὸς ἣν ἠκούσατέ μου. Но за това смесване – малко по-долу.

4. Наклонението в непряката реч може да се промени. Тази промяна на индикатив в оптатив или на конюнктив в оптатив след минало време никога не е била задължителна и постепенно е отмряла заедно с изчезването на оптатива. Често тя не е правена и в по-стария гръцки. В Новия Завет се среща само в съчиненията на Лука и дори там – само в непреки въпроси, с едно изключение. Това изключение (Burton, N. T. Moods and Tenses, p. 133) е в Деян. 25:16, след πρὶν ἤ. Любопитно е обаче, че в същото изречение οὐκ ἔστιν е запазено. Последователността на глаголите в изречението е следователно: ἀπεκρίθην ὅτι οὐκ ἔστιν … πρὶν ἢ … ἔχοι … τε … λάβοι. Така и в Лука 22:23 имаме τὸ τίς ἄρα εἴη, но в 22:24 – τὸ τίς αὐτῶν δοκεῖ. Наличието на конюнктив в непряк въпрос просто означава, че конюнктивът е бил употребен и в прекия. Така Лука 22:4: τὸ πῶς αὐτοῖς παραδῷ αὐτόν. Ако с оптатива в непряк въпрос има ἄν, това показва, че оптативът е бил там и в прекия въпрос. Следователно има ясна разлика между τίς εἴη (Деян. 21:33), където оптативът се дължи на непряката реч, и τί ἂν εἴη (Деян. 10:17), където оптативът с ἄν е бил употребен така и в пряката. Срв. Деян. 17:18, където τί ἂν θέλοι се среща в пряк въпрос като потенциален оптатив (аподозис на условие от четвърти клас). Срв. Лука 15:26 (τί ἂν εἴη ταῦτα).

5. Има три вида непряка реч: непряко твърдение, непряк въпрос и непряка заповед. Пример за първия вид е θεωρῶ ὅτι προφήτης εἶ σύ (Йоан 4:19), за втория – ὑποδείξω δὲ ὑμῖν τίνα φοβηθῆτε (Лука 12:5), за третия – εἰπὲ οὖν αὐτῇ ἵνα μοι συναντιλάβηται (Лука 10:40). Това са нормалните типове. Те изискват отделно разглеждане.

6. Непреките твърдения на свой ред се делят на три вида според употребената конструкция.

а) На първо място е инфинитивът. В стария гръцки това е била най-честата употреба и тя все още се среща в съществено съгласие с древната практика. Времето, разбира се, е същото като в пряката реч. Обикновено се казва, че този инфинитив има акузатив като подлог, но това обяснение е недостатъчно. Акузативът съвсем не винаги се употребява, а когато се употребява, от гледна точка на гръцкия език не можем да го наречем подлог. Инфинитивът, както и причастието, не е лична глаголна форма и няма лични окончания. Конструкцията в общи линии отговаря на изречение с ὅτι в гръцки или на изречение с „че“ в български, но в действителност не е изречение с ὅτι. Инфинитивът в непряката реч все пак трябва да се разглежда като инфинитив и да се обяснява синтактично като инфинитив. Ако местоимението или прилагателното, употребено с инфинитива, се отнася до подлога на главния глагол, то може да стои в номинатив по приложение, напр. φάσκοντες εἶναι σοφοὶ ἐμωράνθησαν (Рим. 1:22; срв. Мат. 19:21: τέλειος εἶναι); или може да не е изразено, напр. ἦλθον λέγουσαι καὶ ὀπτασίαν ἀγγέλων ἑωρακέναι (Лука 24:23); или може да е в акузатив на общо отношение, напр. πέποιθάς τε σεαυτὸν ὁδηγὸν εἶναι τυφλῶν (Рим. 2:19). Срв. също Фил. 3:13; Лука 24:23 (λέγουσιν αὐτὸν ζῆν). Същият принцип важи и когато инфинитивът е употребен с предлог и член – и двете трябва да се вземат предвид при всяко правилно синтактично обяснение на този акузатив. Нелепо е да се мисли за подлог при такъв инфинитив с член като ἐγὼ ἐν τῷ ἐπανέρχεσθαί με ἀποδώσω σοι (Лука 10:35). Обърнете внимание на με, а не на възвратното местоимение. Когато не се има предвид подлогът на главния глагол, съществителното или местоимението обикновено е в акузатив на общо отношение, напр. οἳ λέγουσιν αὐτὸν ζῆν (Лука 24:23). Същото обяснение важи при два акузатива, напр. πεπεισμένος γάρ ἐστιν Ἰωάννην προφήτην εἶναι (Лука 20:6), където единият е приложение към другия. В случай като διά γε τὸ παρέχειν μοι κόπον τὴν χήραν ταύτην (Лука 18:5) единият акузатив е допълнение на инфинитива, а другият е акузатив на общо отношение. Обърнете внимание на члена. Дори три акузатива могат да се срещнат с инфинитив, както в Евр. 5:12 (по Westcott и Hort): τοῦ διδάσκειν ὑμᾶς τινὰ τὰ στοιχεῖα. Тук τινά е акузатив на общо отношение, а другите акузативи са допълнения на διδάσκειν. Отрицанието при тази конструкция е μή, напр. οἵτινες λέγουσιν ἀνάστασιν μὴ εἶναι (Марк 12:18).

б) Ὅτι с индикатив е в Новия Завет обичайният начин за изразяване на непреки твърдения. Оптативът не се употребява така, освен веднъж след πρὶν ἤ (Деян. 25:16), което зависи от ἀπεκρίθην ὅτι. Ὡς не се среща в такава употреба, макар че в Деян. 10:28 (ἐπίστασθε ὡς ἀθέμιτόν ἐστιν) се доближава до древната употреба. Срв. също Лука 24:6. Ὅτι се употребява с почти всички видове глаголи за мислене и говорене. Blass (Grammar of N. T. Greek, p. 230 сл.) обсъжда грижливо конструкцията на всеки глагол и израз в Новия Завет. Що се отнася до глаголите за мислене, повечето от тях приемат и двете конструкции (инфинитив или ὅτι), а някои – и третата (причастие). Така с καταλαμβάνω имаме инфинитив в Деян. 25:25 (ἐγὼ δὲ κατελαβόμην μηδὲν ἄξιον αὐτὸν θανάτου πεπραχέναι), но в Деян. 10:34 – ὅτι (καταλαμβάνομαι ὅτι οὐκ ἔστιν). Като цяло употребата на инфинитив в непряка реч е много по-честа у Лука и Павел (и в Посланието към евреите), отколкото другаде в Новия Завет, макар че и там не е честа. Това важи и за глаголите за говорене. Ἀποκρίνομαι например се употребява с инфинитив в непряко твърдение само у Лука, напр. Деян. 25:4: ἀπεκρίθη τηρεῖσθαι τὸν Παῦλον. За ὅτι вж. Деян. 25:16. В 1 Кор. 10:19 ὅτι е употребено след φημί, както понякога е и в по-стария гръцки. Добър пример за употребата на времето има в Гал. 2:14 (ὅτε εἶδον ὅτι οὐκ ὀρθοποδοῦσιν). Обърнете внимание и на ἐνόμισαν ὅτι πλεῖον λήμψονται (Мат. 20:10). В Йоан 9:32 имаме ἠκούσθη ὅτι ἠνέῳξέν, но времето е това на пряката реч. Само контекстът може да покаже дали ὅτι е изяснително, или причинно, напр. ἐπιγνοὺς ὅτι Ῥωμαῖός ἐστιν καὶ ὅτι αὐτὸν ἦν δεδεκώς (Деян. 22:29). Blass (Grammar of N. T. Greek, p. 231) нарича ὡς ὅτι (2 Кор. 11:21) некласическо. В 1 Кор. 15:27 δῆλον ὅτι се употребява почти като наречие, както в древния гръцки.

в) Понякога, според древната употреба, с глаголите за знаене, възприемане, показване и т.н. се употребява причастие. Тази конструкция се среща главно у Лука и Павел. Като пример вж. Лука 8:46: ἔγνων δύναμιν ἐξεληλυθυῖαν ἀπ᾽ ἐμοῦ. Срв. също ἀκούσας δὲ Ἰακὼβ ὄντα σιτία (Деян. 7:12), ὁρῶ σε ὄντα (Деян. 8:23). Ἀκούω се употребява по този начин с причастие, с инфинитив или с ὅτι. Също γινώσκω и οἶδα могат да се употребят с всяка от тези конструкции. Θεωρέω се среща с ὅτι или с причастие.

г) Конструкцията с καὶ ἐγένετο заслужава коментар. Имаме καὶ ἐγένετο … ἔλαχε (Лука 1:8) без какъвто и да е съюз. Така и в 1:41; 2:1 и др. В Мат. 9:10 καί следва καὶ ἐγένετο почти в значение на ὅτι (подобно на еврейското вав): καὶ ἐγένετο … καὶ ἰδοὺ … συνανέκειντο. Срв. Лука 24:4. В Марк 2:15 с γίνεται е употребен инфинитив: καὶ γίνεται κατακεῖσθαι αὐτόν. Срв. Лука 3:21; 6:1 и др. У Лука καὶ ἐγένετο с инфинитив е често. Срв. Йоан 14:22: τί γέγονεν ὅτι ἡμῖν μέλλεις.

7. Непреките въпроси не представят толкова много усложнения.

а) Времето, както вече беше обяснено, по правило остава непроменено. Така в Марк 15:44 имаме: ὁ δὲ Πιλᾶτος ἐθαύμασεν εἰ ἤδη τέθνηκεν. Това е древната употреба на εἰ след θαυμάζω. В същия стих следва аорист: ἐπηρώτησεν αὐτὸν εἰ πάλαι ἀπέθανεν. Смисълът е в разликата между двете времена. Понякога обаче се употребява имперфектен индикатив там, където в пряката реч е бил презент (последователност на времената както в латинския). Така Йоан 2:25 (τί ἦν) и 6:6 (ᾔδει τί ἔμελλεν ποιεῖν). Така и в Деян. 19:32: τίνος ἕνεκα συνεληλύθεισαν след οὐκ ᾔδεισαν.

б) Индикативът може да се запази в непряк въпрос, напр. ἦλθον ἰδεῖν τί ἐστιν τὸ γεγονός (Марк 5:14). Но у Лука се среща оптатив: ἐπυνθάνετο τί εἴη τοῦτο (Лука 18:36). В такова изречение индикативът никога не се превръща в конюнктив, както в латинския.

в) Когато в непряк въпрос се среща конюнктив – а това е често, – той е бил и в прекия въпрос. В Новия Завет той обикновено се запазва, напр. οὐ γὰρ ᾔδει τί ἀποκριθῇ (Марк 9:6), но у Лука няколко пъти вместо конюнктив се среща оптатив, напр. εἰ ἄρα γε ψηλαφήσειαν αὐτὸν καὶ εὕροιεν (Деян. 17:27). В Мат. 6:25 τί φάγητε стои в непряк въпрос, а в Мат. 6:31 τί φάγωμεν; е прекият въпрос. Наклонението и в двата случая е едно и също и по една и съща причина – въпросът е делиберативен.

г) Понякога оптативът се среща в непрекия въпрос, защото е бил и в прекия (срв. индикатива и конюнктива). Това важи за всички примери с ἄν и оптатив, напр. τὸ τίς ἂν εἴη μείζων αὐτῶν (Лука 9:46). Срв. Лука 6:11. Срв. също τί ἂν θέλοι (Деян. 17:18) в пряк въпрос с τὸ τί ἂν θέλοι (Лука 1:62) в непряк.

д) Непрекият делиберативен въпрос може да зависи от глагол като ἔχω, който не често има въпрос за допълнение (Burton, N. T. Moods and Tenses, p. 135). Така οὐκ ἔχει ποῦ τὴν κεφαλὴν κλίνῃ (Лука 9:58). Срв. σχῶ τί γράψω (Деян. 25:26). Така и ὅπου се среща (Марк 14:14) с конюнктив (ὅπου … φάγω). В Лука 3:15 μήποτε αὐτὸς εἴη ὁ χριστός е непряк въпрос.

е) Лука доста обича члена пред непрекия въпрос. Така τὸ πῶς … παραδῷ (Лука 22:4), τὸ τίς ἄρα εἴη (22:23), τὸ τίς … δοκεῖ (22:24).

ж) Веднъж Nestle (1 Пет. 5:8) дава инфинитив в тази конструкция (ζητῶν τίνα καταπιεῖν), но Westcott и Hort с право изпускат τίνα и дават в полето τινά (а не τίνα). В съвременното издание на Nestle–Aland е ζητῶν [τινα] καταπιεῖν.

8. Непреките заповеди се изразяват по три начина.

а) Обичаен е инфинитивът в същото време, в което е и прякото повеление. Отрицанието е μή. Така ἔλεγον διὰ τοῦ πνεύματος μὴ ἐπιβαίνειν (Деян. 21:4), λέγων μὴ περιτέμνειν (Деян. 21:21), ἀπήγγελλον μετανοεῖν (Деян. 26:20), βοῶντες μὴ δεῖν αὐτὸν ζῆν (Деян. 25:24 – обърнете внимание на двата инфинитива).

б) Употребяват се и съюзи (ἵνα и ὅπως) с лична глаголна форма. Така παρήγγειλεν αὐτοῖς ἵνα μηδὲν αἴρωσιν (Марк 6:8). Обърнете внимание, че конюнктивът се запазва след историческо (второстепенно) време. Така и ὅπως μεταπέμψηται (Деян. 25:3).

в) Понякога непряк делиберативен въпрос с конюнктив изразява заповед или забрана. В Лука 12:5 ὑποδείξω δὲ ὑμῖν τίνα φοβηθῆτε първоначално е било (вж. непосредствено следващия текст) φοβήθητε.

9. Нерядко в едно и също изречение се смесват пряка и непряка реч. Преходът може да бъде от непряка към пряка, както в παραγγείλας μηδενὶ ἐκλαλῆσαι ὅτι ταῦτα ἐνεφάνισας πρός με (Деян. 23:22), или от пряка към непряка, както в εἶπεν· Ἑτοιμάσατε … κτήνη τε παραστῆσαι (Деян. 23:23). В Деян. 14:22 имаме ὅτι … δεῖ успоредно с ἐμμένειν. А в Деян. 27:10 ὅτι се употребява дори с μέλλειν – смесване на инфинитивната конструкция и конструкцията с ὅτι.

10. Подчиненото изречение по правило запазва времето и наклонението на пряката реч. Така ὅσα ἔχει в Мат. 18:25 (ἐκέλευσεν αὐτὸν ὁ κύριος πραθῆναι καὶ τὴν γυναῖκα καὶ τὰ τέκνα καὶ πάντα ὅσα ἔχει). Така и в Мат. 14:22 имаме ἠνάγκασεν … προάγειν … ἕως οὗ ἀπολύσῃ.

1. Произходът на инфинитива става ясен от сравнението със санскрита, който е имал голям брой чисти отглаголни съществителни в различни падежи, без залог и без време. Инфинитивите на -αι, -σθαι, -ναι са в датив, а формата на -ειν (-εν) е вероятно в локатив. Така първоначално това отглаголно съществително се е употребявало главно с дативно значение. У Омир дативното значение все още е по-обичайното, макар че формата вече не се възприема като датив, а просто като застинала, несклоняема форма, и инфинитивът започва да се употребява като подлог и допълнение на глаголи. В Мат. 11:7 това първоначално дативно значение е запазено, както е навсякъде, където инфинитивът изразява цел: τί ἐξήλθατε εἰς τὴν ἔρημον θεάσασθαι; В санскрита именното значение преобладава над глаголното, но още у Омир глаголното значение е равностойно на именното.

2. В гръцкия език инфинитивът е отглаголно съществително, при което ударението пада и върху двете страни. Той е ὄνομα ῥήματος, но все пак ὄνομα. Инфинитивът е нелична (неограничена) форма и затова изразява неопределено действие. Инфинитивът не изразява начин на твърдение и не е наклонение, но винаги е едновременно глагол и съществително. Това е най-общата и неопределена форма на глагола. Същественото е, че гръцкият инфинитив трябва всеки път да се разглежда и като съществително, и като глагол. Той вече няма падежни окончания, каквито имат повечето съществителни, и затова е несклоняемо съществително. Никога не е развил лични окончания, както наклоненията, и затова няма подлог в строгия смисъл на думата.

3. Историята на инфинитива е твърде интересна. Burton (N. T. Moods and Tenses, p. 143 сл.) дава отличен очерк по въпроса. Той отбелязва четири етапа, които аз тук разширявам и превръщам в пет:

1. Инфинитивът се е употребявал само в значение на датив (или локатив). Това е било в праисторически времена (срв. санскрита).

2. Инфинитивът започва да се употребява без оглед на значението на дативното (или локативното) окончание. Една и съща форма се среща като подлог или допълнение на глаголи. Така е у Омир.

3. Инфинитивът се употребява свободно с член и без член в различни падежи и със значението на тези падежи. Така е от Пиндар нататък. Употребите на инфинитива стават изключително многобройни.

4. В койне инфинитивът започва да отстъпва пред ἵνα и ὅτι. В Септуагинта и в Новия Завет, като особено странично развитие, нараства обратно употребата на τοῦ с инфинитив.

5. В новогръцкия инфинитивът е изчезнал; само след спомагателни глаголи той съществува в осакатена форма, напр. θέλει λύσει. В понтийския диалект инфинитивът продължава да процъфтява.

4. Употребата на члена с инфинитива е станала причина за много недоразумения. Дори Winer (Winer–Thayer, p. 328) говори за това, че членът „прави“ инфинитива съществително. Инфинитивът винаги е съществително и като другите съществителни може да има или да няма член според обстоятелствата. Онова, което членът наистина прави при инфинитива, е да покаже, че той е определен. Омир в „Илиада“ не употребява член с инфинитив, докато Пиндар употребява. В „Одисея“ това се среща веднъж (срв. Monro, Homeric Grammar, p. 179). Членът не прави инфинитива съществително. Той винаги е съществително и стои в някакъв падеж, независимо дали има член, или не. У Омир членът изобщо се употребява малко. Като цяло инфинитивът приема член по същия начин като всяко друго абстрактно съществително от среден род, което се среща само в единствено число. Така τὸ γὰρ θέλειν (Рим. 7:18). В Евр. 2:15 с инфинитива е употребено πᾶς: διὰ παντὸς τοῦ ζῆν.

5. Падежи на инфинитива. Като несклоняемо съществително инфинитивът може да бъде във всеки падеж, макар че вокатив естествено не се употребява. Когато инфинитивът е с член, формата на члена показва падежа. Така в καλόν σοί ἐστιν εἰσελθεῖν (Мат. 18:8) инфинитивът е в номинатив също толкова ясно, колкото и в τὸ θέλειν παράκειταί μοι (Рим. 7:18). В λέγω ὑμῖν μὴ ὀμόσαι (Мат. 5:34) инфинитивът е също толкова несъмнено в акузатив, колкото и в οὐχ ἁρπαγμὸν ἡγήσατο τὸ εἶναι ἴσα θεῷ (Фил. 2:6). По същия начин инфинитивът може да бъде в генитив, напр. ἔλαχε τοῦ θυμιᾶσαι (Лука 1:9), в аблатив, напр. μὴ κωλύετε αὐτὰ ἐλθεῖν πρός με (Мат. 19:14) и κατεῖχον αὐτὸν τοῦ μὴ πορεύεσθαι (Лука 4:42), в инструментал, напр. τῷ μὴ εὑρεῖν με Τίτον (2 Кор. 2:13), в датив, напр. οἴδατε … διδόναι (Мат. 7:11) и ἤλθομεν προσκυνῆσαι (Мат. 2:2). Инфинитивът, подобно на съществителното, може да се употреби като приложение. Така в τούτων τῶν ἐπάναγκες, ἀπέχεσθαι (Деян. 15:28) – в аблатив.

6. Честата употреба на τοῦ с инфинитив в Новия Завет (както и в Септуагинта) заслужава особена бележка. Конструкцията може да бъде в аблатив, както в ἐκρατοῦντο τοῦ μὴ ἐπιγνῶναι (Лука 24:16), но по правило е в генитив (срв. еврейския infinitivus constructus, който отчасти обяснява честотата ѝ в Септуагинта). Тя съществува още в по-стария гръцки за изразяване на цел в генитив и това е най-честата ѝ употреба в Новия Завет, напр. ζητεῖν τοῦ ἀπολέσαι (Мат. 2:13). Вж. Лука 1:76 сл., където и ἑτοιμάσαι, и τοῦ δοῦναι изразяват цел. Някои автори дори смятат, че τοῦ с инфинитив понякога изразява следствие в Новия Завет. Но в това може да се усъмним. Всички привеждани примери (Мат. 21:32; Деян. 7:19; 18:10; Рим. 7:3) издават цел, ако се обърне внимание на члена, както и трябва. Τοῦ с инфинитив може да се употреби със съществителни (генитив), напр. ἐλπὶς … τοῦ σῴζεσθαι (Деян. 27:20), с прилагателни, напр. βραδεῖς τῇ καρδίᾳ τοῦ πιστεύειν (Лука 24:25), и с глаголи, напр. μετεμελήθητε … τοῦ πιστεῦσαι (Мат. 21:32). Но най-странно от всичко е да се види τοῦ с инфинитив като подлог на глагол, напр. ἀνένδεκτόν ἐστιν τοῦ τὰ σκάνδαλα μὴ ἐλθεῖν (Лука 17:1). Срв. Деян. 10:25. Както дативните и локативните окончания са загубили силата си при инфинитива, така и τοῦ понякога започва да се възприема като застинал израз.

7. Инфинитивът може да се употреби с глаголи, напр. δύναται … δουλεύειν (Мат. 6:24), със съществителни, напр. ὁρμὴ … ὑβρίσαι (Деян. 14:5), с прилагателни, напр. ἱκανὸς … λῦσαι (Марк 1:7), и с предлози, напр. ἐν τῷ εἶναι (Лука 9:18).

8. Инфинитивът е толкова чест с предлози, че това изисква отделен параграф. При тази употреба членът неизменно присъства, за да покаже, че предлогът не е в сложна дума с инфинитива. Падежите на инфинитива са онези, които са обичайни с предлозите в Новия Завет. Предлозите, които се срещат така с инфинитив, са главно ἀντί, εἰς, ἐν, ἕνεκεν, ἐκ, ἕως, διά, μετά, πρός, πρό. Ето пример за всеки от тях: ἀντὶ τοῦ λέγειν (Як. 4:15), εἰς τὸ εἶναι (Рим. 1:20), ἐν τῷ εἶναι (Лука 9:18 – много често у Лука), ἕνεκεν τοῦ φανερωθῆναι (2 Кор. 7:12), ἐκ τοῦ ἔχειν (2 Кор. 8:11), ἕως τοῦ ἐλθεῖν (Деян. 8:40), διὰ τὸ παρέχειν (Лука 18:5), μετὰ τὸ δειπνῆσαι (Лука 22:20), πρὸς τὸ δεῖν (Лука 18:1), πρὸ τοῦ με παθεῖν (Лука 22:15). Инфинитивът с предлог се употребява точно както в непряката реч. Така μετὰ τὸ ἐγερθῆναί με προάξω (Марк 14:28).

9. Инфинитивът в непряката реч беше разгледан достатъчно в съответната глава. Но объркването по въпроса оправдава още няколко бележки. Не е съвсем правилно да се казва, че в непряката реч инфинитивът има подлог. Това означава да се пренесе строежът на подчиненото изречение с лична глаголна форма в гръцката инфинитивна конструкция. Гръцката инфинитивна конструкция изобщо не е изречение с лична форма и не се възприема така в гръцкия език. Самият инфинитив е допълнение на глагола за говорене или мислене, а не съществителното (както твърдят Hadley и Allen, § 943). Следователно инфинитивът в непряката реч е просто пряко допълнение на главния глагол. С подлога на глагола от пряката реч се постъпва различно. Ако той съвпада с подлога на главния глагол, просто се запазва в номинатив. Ако подлогът е друг, той се поставя в акузатив – падежа на разпростирането (акузатив на определението според Green), – или е приложение към друга дума в изречението; действието на инфинитива е вярно по отношение на еди-кого си (каквото и да е съществителното). Също и ако местоимението се отнася до подлога, то може да е в акузатив, както в Лука 24:30 (αὐτόν). Това наистина е „предикация по същество“ (Monro), но не техническа (синтактична) предикация и не трябва да се обяснява така. В съвременните езици (и в българския) предаваме такива случаи с подчинени изречения с лична глаголна форма, но е по-вярно и по-просто гръцкият оборот да се разглежда според духа на гръцкия език. Инфинитивът в непряката реч все пак е отглаголно съществително и всъщност не се различава от инфинитива другаде. Причастието като отглаголно прилагателно не може да има подлог. Инфинитивът като отглаголно съществително също не може да има подлог. Употребата на акузатив на общо отношение с инфинитива не го превръща в лична глаголна форма. Nestle, противно на Westcott и Hort, чете ζητῶν τίνα καταπιεῖν в 1 Пет. 5:8. За примери вж. главата за непряката реч. Добър пример е Мат. 17:4: καλόν ἐστιν ἡμᾶς ὧδε εἶναι. Понякога с инфинитива се среща датив (поради глагола, а не поради инфинитива), напр. ἐπέταξεν αὐτοῖς ἀνακλιθῆναι (Марк 6:39). Предикативното прилагателно в такъв случай може да бъде или в датив, напр. Ῥωμαίοις οὖσιν (Деян. 16:21), или в акузатив, напр. ἐκλεξαμένους (Деян. 15:22); но обърнете внимание на -οις в 15:25 (в текста на Westcott и Hort).

10. Инфинитивът е бил стеснен от една страна от ὅτι като допълнително изречение, а от друга – от ἵνα като израз на цел. Инфинитивът носи и двете идеи, а и още повече. Но постепенно той е бил изтласкан между тези два съюза. Признаците за нецелева употреба на ἵνα в Новия Завет са изобилни, напр. ἐὰν θέλητε ἵνα ποιῶσιν (Мат. 7:12). Не е чудно, че инфинитивът постепенно се е предал в тази борба.

11. Инфинитивът е чест за изразяване на цел, напр. καταλῦσαι (Мат. 5:17). Може да се постави под въпрос дали инфинитивът сам по себе си някога е изразявал ясно следствие.

12. Но ὥστε с инфинитив, което някога се е употребявало за цел, в Новия Завет е започнало да се употребява главно за следствие. Така ὥστε μὴ χρείαν ἔχειν (1 Сол. 1:8). Но намерение също се изразява с ὥστε (Лука 4:29). Ὡς с инфинитив се среща само два пъти в Новия Завет: ὡς ἑτοιμάσαι (Лука 9:52), ὡς ἔπος εἰπεῖν (Евр. 7:9). Веднъж също ὡς ἂν ἐκφοβεῖν (2 Кор. 10:9).

13. Инфинитивът може да се употреби самостоятелно, в пълно съгласие с произхода си като нелично отглаголно съществително. Така в поздрави, напр. χαίρειν (Як. 1:1). Като императив инфинитивът представя идеята като абсолютна. Контекстът подсказва задължението или заповедта. Така κλαίειν (Рим. 12:15), στοιχεῖν (Фил. 3:16).

14. Отрицанието при инфинитива в Новия Завет винаги е μή, дори в непреките твърдения (Марк 12:18). Понякога с инфинитив се среща οὐ, но то всъщност се отнася до отделен израз, а не до инфинитива. Така καὶ οὐ κατὰ τὴν τάξιν Ἀαρὼν λέγεσθαι (Евр. 7:11).

15. Инфинитивът понякога може да бъде перифрастичен като другите глаголни форми, напр. ἐν τῷ εἶναι αὐτὸν προσευχόμενον (Лука 9:18).

16. Залози на инфинитива. Първоначално, както в санскрита, инфинитивът не е имал залози. Залогът при инфинитива е по-късно развитие на езика. Но и трите залога започват да се употребяват свободно с инфинитива и с обичайното си значение. Все пак залогът е явна добавка към първоначалния инфинитив. Обърнете внимание на εἶπεν δοθῆναι αὐτῇ φαγεῖν (Марк 5:43).

17. Същата бележка се отнася и до времената на инфинитива. Времето при инфинитива не изразява време (в смисъл на момент), освен в непряката реч. Инфинитивът естествено е в аорист, а когато се среща презент, това е, за да се подчертае идеята за незавършеност. Обърнете внимание на двете времена в едно изречение: ἠνάγκασεν τοὺς μαθητὰς ἐμβῆναι … καὶ προάγειν (Мат. 14:22). Перфектът не се среща често и винаги изразява завършеност. Срв. ἀπηλλάχθαι (Лука 12:58) и ἀπολελύσθαι ἐδύνατο ὁ ἄνθρωπος οὗτος (Деян. 26:32). Срв. също Марк 5:4. Μέλλω обаче обикновено е с презентен инфинитив, напр. μέλλει … ζητεῖν (Мат. 2:13), понякога с футурен инфинитив поради бъдещата идея в μέλλω, напр. μέλλειν ἔσεσθαι (Деян. 11:28; 24:15; 27:10), и само рядко с аорист, напр. ἤμελλεν προαγαγεῖν (Деян. 12:6). Burton отбелязва (N. T. Moods and Tenses, p. 53), че в Новия Завет няма пример за аористен инфинитив, който да отговаря на аористен индикатив (в непряка реч). Аористният инфинитив в обичайното си вневременно значение обаче се среща, напр. γέγραπται παθεῖν τὸν χριστόν (Лука 24:46). Среща се и футурен инфинитив в непряка реч, напр. οὐδ᾽ αὐτὸν οἶμαι τὸν κόσμον χωρήσειν (Йоан 21:25). Така и перфектен инфинитив: νομίζοντες αὐτὸν τεθνηκέναι (Деян. 14:19). Ἄν с инфинитив не се среща в Новия Завет.

18. Изразът προσέθετο πέμψαι (Лука 20:11 сл.), макар и обясним като гръцки, вероятно се дължи на честата еврейска конструкция.

1. Причастието достига най-съвършеното си развитие в гръцкия език. Гръцкият е съживил аористното причастие (което в латинския например липсва) и го е накарал да процъфти. Още у Омир аористното причастие е изобилно. В новогръцкия причастието се употребява малко, като е изместено от съюзи. Гръцкият е „език, който обича причастията“ (Broadus), и затова по гъвкавост има голямо предимство пред латинския.

2. Причастието е отглаголно прилагателно. Причастието (лат. participium, от pars и capio) „участва“, има дял и в глагола, и в прилагателното, както инфинитивът участва и в глагола, и в съществителното. То винаги е едновременно глагол и прилагателно. Подобно на инфинитива, причастието също е нелична форма и изразява неопределено действие. Причастието не прави твърдение и не е наклонение. То е глагол точно в същите отношения, в които е и инфинитивът: има залог, време и управлява падежите, които приема глаголът.

3. Има и други отглаголни прилагателни, както е имало и много отглаголни съществителни, които не се наричат причастия. Такива са например отглаголните прилагателни на -τος и -τέος. Те нямат залог и време, както причастието. Отглаголното прилагателно на -τος клони повече към идеята на прилагателното, а това на -τέος – повече към глаголната. Формата на -τος е много честа в Новия Завет (както в активно, така и в пасивно значение), напр. ὁ ἀγαπητός (Мат. 3:17). Има само един пример за отглаголно прилагателно на -τέος, което е безлично и управлява падежа (акузатив) на глагола си: οἶνον νέον εἰς ἀσκοὺς καινοὺς βλητέον (Лука 5:38). Отглаголното прилагателно на -τέος не се среща у Омир.

4. Разликата между причастие и инфинитив трябва ясно да се отбележи. Тя се състои изцяло в това, че единият е съществително, а другото – прилагателно. Видяхме, че инфинитивът е несклоняемо отглаголно съществително, застинала падежна форма (датив), макар и свободно употребявана във всеки падеж, и то само в единствено число, със или без член. Причастието се склонява в двете числа, във всички родове и във всички падежи и свободно се употребява със или без член. Инфинитивът като отглаголно съществително (допълнение или подлог) е непосредствено свързан с глагола, докато причастието се отнася към съществително. Така в Лука 16:3 вижте каква различна идея би дало ἐπαιτῶν: ἐπαιτῶν би описвало човека като просяк, който се срамува от това; ἐπαιτεῖν представя човек, който се срамува да проси и не става просяк. По същия начин обяснете причастието с φαίνομαι в Мат. 6:16. Сравнете инфинитива с οἶδα (Мат. 7:11) и причастието с εἶδον (Деян. 3:9). Вж. също Лука 5:4 (ἐπαύσατο λαλῶν) и Деян. 14:18 (κατέπαυσαν τοὺς ὄχλους τοῦ μὴ θύειν). Инфинитивът в непряка реч е пряко допълнение или подлог на глагола. Причастието в непряка реч е просто прилагателно, съгласувано със съществителното. Подобно на инфинитива, причастието не може да има подлог. Вж. Евр. 13:23 (γινώσκετε τὸν ἀδελφὸν Τιμόθεον ἀπολελυμένον), 1 Йоан 4:2 (ὁμολογεῖ Ἰησοῦν Χριστὸν ἐν σαρκὶ ἐληλυθότα). Вж. разликата между Йоан 12:18 и 2 Сол. 3:11 (в единия случай инфинитив, в другия причастие с ἀκούω).

5. Причастието, подобно на другите прилагателни, може да се употребява със или без член, може да бъде определено или неопределено. Така имаме ὕδωρ ζῶν (Йоан 4:10), но τὸ ὕδωρ τὸ ζῶν (Йоан 4:11). В τί ἐστιν τὸ γεγονός (Марк 5:14) имаме добър пример за атрибутивно причастие. Ако е употребен член, знаем, както при другите прилагателни, че причастието е атрибутивно. Понякога членът стои при причастието, когато не е употребен при съществителното. Така σοφίαν … τὴν ἀποκεκρυμμένην (1 Кор. 2:7). Често причастието, отново като другите прилагателни, се среща без съществително, напр. ὁ κλέπτων (Еф. 4:28). Тази употреба на практика се равнява на относително изречение. Срещаме дори πᾶς ὁ ὀργιζόμενος (Мат. 5:22). Но ако членът не е употребен, причастието може да бъде или предикативно, или атрибутивно. Случаят ὕδωρ ζῶν (Йоан 4:10) е атрибутивен, а предикативната употреба добре се вижда в βλέπετε ἐγγίζουσαν τὴν ἡμέραν (Евр. 10:25). Срв. също ἐθεώρουν τὸν Σατανᾶν … πεσόντα (Лука 10:18) и обърнете внимание на времето.

6. Предикативното причастие е по-сложно и изисква повече обсъждане от атрибутивното, в което има повече от идеята на прилагателното и по-малко от глаголната. Предикативното причастие е пропорционално по-често от другите предикативни прилагателни поради глаголната сила на причастието. И двете предикативни употреби на причастието (обстоятелствена и допълнителна) са много чести – всъщност толкова чести, колкото и атрибутивното причастие.

7. Допълнително причастие. Допълнителното причастие се употребява свободно в Новия Завет, а с εἰμί – по-често, отколкото в по-ранния гръцки (перифрастична конструкция). Така особено у Лука (Лука 13:10 сл.: ἦν διδάσκων, ἦν συγκύπτουσα). В Лука 23:12 намираме προϋπῆρχον … ὄντες. Ἄρχομαι в Новия Завет не се употребява с причастие, а само с инфинитив, напр. Мат. 4:17, или самостоятелно, напр. Лука 24:27. За причастието с ἔχω вж. Лука 14:18 сл. (ἔχε με παρῃτημένον). Παύομαι се употребява само с причастие или самостоятелно (Деян. 5:42; 1 Кор. 13:8). За τελέω с причастие вж. Мат. 11:1 (ἐτέλεσεν … διατάσσων). В Мат. 6:16 ὅπως φανῶσιν … νηστεύοντες е добър пример за допълнително причастие. Τυγχάνω в Новия Завет не се употребява нито с инфинитив, нито с причастие; нито пък φθάνω (в специалното значение „дохождам, достигам“, Фил. 3:16). Προφθάνω обаче в Мат. 17:25 (προέφθασεν … λέγων) се употребява с причастие според древната употреба. Λανθάνω веднъж (Евр. 13:2: ἔλαθόν τινες ξενίσαντες) се употребява с причастие според древния оборот. В Новия Завет няма пример за ἄν с причастие.

8. Обстоятелственото причастие на практика е допълнително изречение, прибавено повече или по-малко свободно. То не е съществено за главното изречение. Чрез обстоятелствени причастия изречението може да се удължава неограничено. Срв. 2 Пет. 2:12–15 (βλασφημοῦντες, ἀδικούμενοι, ἡγούμενοι, ἐντρυφῶντες и т.н.). Обстоятелственото причастие само по себе си не определя отношението си към главното или подчиненото изречение, в което стои. Връзката, разбира се, е с някое съществително или местоимение. Контекстът може да подсказва време, напр. ἀκούων δὲ ὁ Ἁνανίας … πεσὼν ἐξέψυξεν (Деян. 5:5); повод, напр. ἀκούοντες (Лука 4:28); средство, напр. ἐργασίαν πολλὴν παρεῖχεν … μαντευομένη (Деян. 16:16); начин, напр. ἀπῆλθεν λυπούμενος (Мат. 19:22); причина, напр. εὐχαριστοῦμεν … ἀκούσαντες (Кол. 1:3 сл.); цел, напр. ἐληλύθει προσκυνήσων (Деян. 8:27); условие, напр. κρινεῖ ἡ … ἀκροβυστία … τελοῦσα (Рим. 2:27); отстъпка, напр. καί γε οὐ μακρὰν ἀπὸ ἑνὸς ἑκάστου ἡμῶν ὑπάρχοντα (Деян. 17:27). Не е правилно да се казва, че причастието означава причина, условие и т.н.; контекстът внушава такава идея, а причастието я допуска.

9. Т.нар. генитив абсолютен (самостоятелен генитив) е просто обстоятелствено причастие, съгласувано по падеж със съществителното. В латинския т.нар. ablativus absolutus е според обстоятелствата аблатив, локатив или инструментал. Новогръцкият употребява номинатив. Древногръцкият има генитив или аблатив, а може би ту едното, ту другото. Обикновено съществителното е такова, което няма тясна връзка с главното изречение, но не винаги е така. Вж. Марк 8:1 (πολλοῦ ὄχλου ὄντος). Т.нар. акузатив абсолютен не се среща в Новия Завет, освен ако Деян. 26:3 (γνώστην ὄντα) не е пример за него. Срв. също τυχόν (1 Кор. 16:6). В Деян. 2:29 с ἐξόν вероятно трябва да се допълни ἐστιν. Срв. ἐξὸν ἦν в Мат. 12:4 и δέον ἐστίν в Деян. 19:36. Понякога генитив абсолютен се среща и там, където в изречението има съществително или местоимение, с което причастието би могло да се съгласува. Така ταῦτα δὲ αὐτοῦ ἐνθυμηθέντος ἰδοὺ ἄγγελος κυρίου κατ᾽ ὄναρ ἐφάνη αὐτῷ (Мат. 1:20). Вж. също Мат. 21:23. Срв. номинатив абсолютен в Откр. 2:26: ὁ νικῶν καὶ ὁ τηρῶν … δώσω αὐτῷ. Понякога причастието продължава изречението свободно, без глагол, напр. ὑποτασσόμενοι (Еф. 5:21). В Марк 7:19 καθαρίζων се дължи на анаколут. Понякога генитив абсолютен се употребява без съществително или местоимение, напр. ἐλθόντος καὶ κρούσαντος (Лука 12:36).

10. Септуагинта употребява причастието като един от начините за превод на еврейския infinitivus absolutus като усилителен израз. Това се появява и в Новия Завет, напр. εὐλογῶν εὐλογήσω σε (Евр. 6:14). Срв. θανάτῳ τελευτάτω (Мат. 15:4) – друг начин за превод на същия еврейски оборот. Така и παραγγελίᾳ παρηγγείλαμεν (Деян. 5:28).

11. Що се отнася до поясненията (частиците) при обстоятелственото причастие, те изобщо не променят истинската сила на причастието, а само изострят и изясняват идеята. Така εἰσελθοῦσα εὐθύς (Марк 6:25); ἅμα … ἐλπίζων (Деян. 24:26); καίπερ ὤν (Евр. 5:8); ὡς (посочва изтъкнатата причина, която може да е вярна или не), напр. Лука 16:1 (ὡς διασκορπίζων); 2 Кор. 5:20 (ὡς … παρακαλοῦντος); Деян. 27:30 (ὡς … μελλόντων); ὥσπερ φερομένης (Деян. 2:2). Срв. σύ ποτε ἐπιστρέψας (Лука 22:32).

12. Причастието в непряката реч беше разгледано достатъчно в съответната глава. Тук може да бъде достатъчен един пример: ὅσα ἠκούσαμεν γενόμενα (Лука 4:23). В Еф. 5:5 (ἴστε γινώσκοντες) причастието има усилително значение и едва ли е в непряка реч. Обърнете внимание, че тук са употребени и двата глагола за знаене (οἶδα, γινώσκω).

13. Залогът при причастието не изисква нищо особено. Залогът, както при инфинитива, просто следва обичайната глаголна функция. Moulton (Prolegomena, p. 203) дори казва, че инфинитивът няма залогово разграничение. Първоначално това е било вярно, но гръцкият инфинитив и причастието са придобили и залог, и време. Като пример за перифрастичен футур пасив вземете ἔσεσθε μισούμενοι (Мат. 10:22). Обърнете внимание на ἔσεσθε … λαλοῦντες (1 Кор. 14:9), където медиум и актив се съчетават в перифрастичен футур.

14. Времето при причастието обаче изисква известно обсъждане. Подобно на инфинитива, причастието само по себе си няма време (в смисъл на момент). То получава времето си от глагола, с който е употребено. Така аористно причастие може да се употреби с глагол във футур, напр. ὁ δὲ ὑπομείνας … σωθήσεται (Мат. 10:22), а футурно причастие – с минало време на индикатива, напр. ἐληλύθει προσκυνήσων (Деян. 8:27). Времето при причастието е изцяло относително. Аористното причастие е много често и изразява или едновременно действие, напр. κατήντησαν … ἀσπασάμενοι (Деян. 25:13), или предходно, напр. πωλήσας ἤνεγκεν (Деян. 4:37). Аористното причастие не изразява последващо действие. Презентното причастие получава времето си от главния глагол и изразява незавършено действие. Така πωλοῦντες ἔφερον (Деян. 4:34). В Йоан 9:25 (τυφλὸς ὢν ἄρτι βλέπω) чрез употребата на ἄρτι с глагола презентното причастие получава силата на имперфектно причастие. Презентното причастие също може да се употреби с футур, напр. ἔσεσθε μισούμενοι (Мат. 10:22). В Деян. 25:10 имаме ἑστώς εἰμι като перифрастичен презент – по идея не перфект, макар и по форма да е такъв. Перфектното причастие подчертава идеята за завършеност, напр. κεκοπιακώς (Йоан 4:6), εἰληφώς (Мат. 25:24; срв. λαβών в ст. 20). Трябва да се добави, че футурното причастие е много рядко в Новия Завет и се среща почти изключително у Лука. Понякога с футурното причастие се среща член, напр. τὸ ἐσόμενον (Лука 22:49). Футурно време на причастието не се е развило в беотийския диалект. В Еф. 4:18 имаме перифрастично перфектно причастие: ἐσκοτωμένοι ὄντες.

15. Отрицанието при причастието в Новия Завет е μή, освен когато се желае много категорично отрицание – тогава се употребява οὐ. В по-стария гръцки οὐ е било обичайното отрицание при причастията, а μή – само в особени случаи, когато се подсказва условие или отстъпка. В новогръцкия с причастие се употребява само μή. Употребата в Новия Завет показва напредъка в тази посока. Така в Деян. 17:6 μὴ εὑρόντες е в съгласие с обичайната употреба на късния гръцки. Папирусите дават някои примери за οὐ, каквито имаме и в Новия Завет. Може би Лука и Павел до известна степен отразяват старогръцкия усет за οὐ. Като цяло οὐ се среща с причастие само когато се желае ясно и силно отрицание. Така в Лука 6:42: οὐ βλέπων. В 1 Пет. 1:8 имаме οὐκ ἰδόντες и μὴ ὁρῶντες и разликата личи.

16. Понякога причастието, подобно на другите прилагателни, става съществително (срв. например τὸ ἀγαθόν). В Мат. 19:21 с него е употребен притежателен генитив: πώλησόν σου τὰ ὑπάρχοντα (срв. българското „имотът ти“). В Евр. 8:9 причастието почти прилича на инфинитив, но все пак тук трябва да се разглежда като съгласувано с μου: ἐν ἡμέρᾳ ἐπιλαβομένου μου τῆς χειρὸς αὐτῶν. Срв. Евр. 11:32: ἐπιλείψει με γὰρ διηγούμενον ὁ χρόνος.

1. Гръцкият има две отрицания, които се употребяват или самостоятелно (οὐ, μή), или в различни съставни форми (οὐδέ, οὔτε, οὐδείς, οὐθείς, οὐκέτι, οὔποτε и т.н., и съответно съставни с μή: μηδέ и др.). В беотийския диалект οὐ никога не се е употребявало. У Омир наистина μή свободно се е употребявало с индикатив, а οὐ понякога – с конюнктив. Историята на οὐ и μή е история на непрекъснатото разширяване на употребата на μή. В новогръцкия δέν (от οὐδέν) се употребява само с индикатив. Може би най-ранната употреба на μή е била за изразяване на забрана. За формата οὐθέν вж. 1 Кор. 13:2; Деян. 19:27.

2. Като цяло Новият Завет употребява отрицанията οὐ и μή в съгласие с изказа на по-стария гръцки. Добре е запазена разликата между прякото отрицание с οὐ и финото и субективно μή. В българския разликата може да се предаде само с тона на гласа, но всички усещаме разликата между „не?“ и „не!“. Οὐ е пряко, положително, категорично, определено; μή е колебливо, непряко, неопределено, предположително. Μή е „отрицание, вързано на конец“. Ако момиче отговори на предложение за женитба с οὐ (особено с οὐχί), надеждата би била малка. Но μή би оставило място за нов опит. Рязкостта на οὐ в усилената му форма οὐχί добре личи в Лука 1:60. От друга страна, μήτι в Йоан 4:29 (μήτι οὗτός ἐστιν ὁ χριστός;) само слабо прикрива истинското убеждение на жената за Исус.

3. С императива следователно μή е логичното, дори необходимото отрицание, напр. μή μοι κόπους πάρεχε (Лука 11:7). Това е неизменно, освен когато има вметнати изрази или се подчертава остро противопоставяне (срв. инфинитива). В 1 Пет. 3:3 след ἔστω οὐχ е противопоставено на ἀλλ᾽. Така и в 1 Пет. 2:18 (подразбиран императив) имаме οὐ μόνον … ἀλλὰ καί. Но в Як. 1:22 се чете μὴ μόνον. В 1 Кор. 5:10 οὐ πάντως е вметнато разширение на μὴ συναναμίγνυσθαι. Така и във 2 Тим. 2:14 – ἐπ᾽ οὐδὲν χρήσιμον и μὴ λογομαχεῖν. В Мат. 5:37 οὒ οὔ е сказуемо към ἔστω и е в ударената форма вместо οὐ. В Откр. 22:9 (ὅρα μή) μή е съюз, употребен без глагол (срв. българското „Внимавай!“).

4. И с конюнктива μή е естественото отрицание. Но у Омир, преди конюнктивът да се е разграничил рязко от футурния индикатив, понякога с конюнктив се е употребявало οὐ. Изглежда истината е, че μή е изместило οὐ при конюнктива, както в крайна сметка го е изместило и при причастието. Като пример нека послужи μὴ δῶμεν (Марк 12:14). Срв. Йоан 11:50. Οὐ обаче се употребява с конюнктив, когато μή е съюз – за разграничаване. Така φοβοῦμαι γὰρ μή πως ἐλθὼν οὐχ οἵους θέλω εὕρω ὑμᾶς (2 Кор. 12:20). Така и разночетенето в полето на Westcott и Hort в Мат. 25:9 (μήποτε οὐκ ἀρκέσῃ), докато в текста е μήποτε οὐ μή.

5. С оптатива в по-стария гръцки се срещат и οὐ, и μή: οὐ – в главното изречение на условие от четвърти клас, а другаде μή. В действителност оптативът в Новия Завет няма отрицание, освен в желанията, където то винаги е μή. Така μὴ γένοιτο (Рим. 3:4).

6. Отрицанието при инфинитива в Новия Завет е μή, дори в непряката реч (Марк 12:18: μὴ εἶναι), освен в устойчиви изрази, при повторени отрицания или когато се отрича отделна дума. В Марк 7:24 οὐ е употребено доста подобно на древния оборот в непряка реч: οὐδένα ἤθελεν γνῶναι. Но в Лука 20:40 съставното отрицание на инфинитива е повторено като отрицанието на главния глагол: οὐκέτι γὰρ ἐτόλμων ἐπερωτᾶν αὐτὸν οὐδέν. В Рим. 15:20 οὐχ ὅπου ὠνομάσθη Χριστός е вметнато изречение към εὐαγγελίζεσθαι. Така и καὶ οὐ след δουλεύειν (Рим. 7:6). Обикновено с инфинитив имаме οὐ μόνον, както в Йоан 11:52 с ἀποθνῄσκειν. За особеното място на οὐ μόνον вж. Рим. 4:12, 16. Новият Завет не употребява μὴ οὐ с инфинитив, а просто μή. Така с глагол за възпиране: μόλις κατέπαυσαν τοὺς ὄχλους τοῦ μὴ θύειν αὐτοῖς (Деян. 14:18). Но μή (излишното μή) не е задължително при тази употреба на инфинитива, напр. ἐνεκοπτόμην τὰ πολλὰ τοῦ ἐλθεῖν (Рим. 15:22). Когато главният глагол за възпиране е отрицателен, се употребява простият инфинитив, напр. μὴ κωλύετε αὐτὰ ἐλθεῖν (Мат. 19:14), или може да се употреби μή, напр. μήτι τὸ ὕδωρ δύναται κωλῦσαί τις τοῦ μὴ βαπτισθῆναι; (Деян. 10:47). Обърнете внимание на τοῦ, което понякога се среща. В 1 Кор. 14:39 вижте τὸ λαλεῖν μὴ κωλύετε. В Деян. 4:20 и двете отрицания запазват стойността си: οὐ δυνάμεθα γὰρ … μὴ λαλεῖν.

7. С причастия обикновено се употребява μή – противно на древния обичай, но не противно на неопределеното действие на причастието. Например у Матей μή с причастие се среща 18 пъти, а οὐ – 2; у Лука μή – 28 пъти, οὐ – 2; у Йоан μή – 11, οὐ – 1. Вж. разликата между οὐ и μή с причастие в 1 Пет. 1:8: οὐκ ἰδόντες и μὴ ὁρῶντες – едното е определен случай, другото – общо твърдение. С член и причастие μή също е обичайната конструкция, напр. τὰ μὴ διώκοντα (Рим. 9:30), но οὐ се среща за силно отрицание, напр. τὴν οὐκ ἠγαπημένην (Рим. 9:25). Срв. τὸν οὐ λαόν в същия стих. Срв. ὁ … οὐκ ὤν (Йоан 10:12). В новогръцкия с причастие се употребява само μή.

8. С индикатива въпросът е много по-сложен. В новогръцкия δέν е ограничено до индикатива, а μή се употребява другаде. Но Новият Завет все още доста употребява μή с индикатив, макар и по-малко от по-стария гръцки. Затова трябва да се разгледат различните употреби на индикатива.

а) В обикновените съобщителни изречения (прости или сложни) отрицанието при индикатива е οὐ. Това е в пряко съгласие с идеята на наклонението. Така ὁ πιστεύων εἰς αὐτὸν οὐ κρίνεται (Йоан 3:18).

б) В причинните изречения също винаги се среща οὐ, освен ако причината е субективна или се смята за особено умозрителна. Единственият пример за ὅτι μή в Новия Завет е в Йоан 3:18: ὁ μὴ πιστεύων ἤδη κέκριται, ὅτι μὴ πεπίστευκεν. Сравнете с това 1 Йоан 5:10, където се чете ὅτι οὐ πεπίστευκεν – обичайният оборот. Срв. също Евр. 9:17: ἐπεὶ μήποτε ἰσχύει, което обаче може да е въпрос.

в) Условните изречения в по-стария гръцки обикновено имат εἰ μή, а οὐ – рядко. В условията от втори клас (определени като неосъществени) εἰ μή е неизменно и в Новия Завет (напр. εἰ μὴ ἦν и т.н., Йоан 9:33), освен в Марк 14:21 (Мат. 26:24), където намираме εἰ οὐ. Тук εἰ οὐκ ἐγεννήθη силно подчертава значението на οὐ. Но в условията от първи клас (осъществени), ако оставим настрана елиптичната употреба на εἰ μή (Марк 9:9) и εἰ δὲ μή, εἰ οὐ е много по-често в Новия Завет от εἰ μή. В по-стария гръцки εἰ οὐ се е употребявало, когато се отрича отделна дума или има остро противопоставяне. Такива примери се срещат и в Новия Завет, напр. εἰ δέ τις πνεῦμα Χριστοῦ οὐκ ἔχει (Рим. 8:9), εἰ γὰρ ὁ θεὸς … οὐκ ἐφείσατο (Рим. 11:21). Така и εἰ καὶ τὸν θεὸν οὐ φοβοῦμαι οὐδὲ ἄνθρωπον ἐντρέπομαι (Лука 18:4). Срв. Як. 1:23 (καὶ οὐ ποιητής), 1 Кор. 9:2 (εἰ … οὐκ εἰμί). Срв. Йоан 1:25.

г) В относителните изречения с индикатив οὐ е обичайното отрицание, напр. ὃς οὐ λαμβάνει (Мат. 10:38). Но в неопределени относителни изречения се срещат няколко примера с μή, напр. ἃ μὴ δεῖ (Тит 1:11), ᾧ γὰρ μὴ πάρεστιν ταῦτα (2 Пет. 1:9). Така и текстът на 1 Йоан 4:3 (по Westcott и Hort): ὃ μὴ ὁμολογεῖ (в полето – ὃ λύει). Срв. ὃς οὐκ ἔστιν (1 Йоан 4:6).

д) В изрази за цел μή е обичайното отрицание, напр. ἵνα μὴ … φυσιοῦσθε (1 Кор. 4:6), σκόπει … μὴ … ἐστίν (Лука 11:35), βλέπετε … μήποτε ἔσται (Евр. 3:12).

е) При глаголите за страх отрицанието след μή е οὐ, но в Новия Завет няма такъв пример, освен 2 Кор. 12:20, където μή … οὐ се среща с конюнктив. В гръцкия, както и в латинския, μή (лат. ne) следва глагола за страх, когато мисълта е положителна.

ж) Във въпросите μή очаква отговор „не“, напр. Марк 14:19 (μήτι ἐγώ;), а οὐ изисква отговор „да“, напр. Лука 17:17 (οὐχὶ οἱ δέκα ἐκαθαρίσθησαν;). В 1 Кор. 9:8 имаме и двете в различни части на един и същ въпрос: Μὴ κατὰ ἄνθρωπον ταῦτα λαλῶ, ἢ καὶ ὁ νόμος ταῦτα οὐ λέγει; Срв. също μὴ ἀπώσατο (Рим. 11:1) и οὐκ ἀπώσατο (Рим. 11:2). Понякога във въпроси се среща οὐ μή, напр. οὐ μὴ πίω αὐτό; (Йоан 18:11), където отговорът е според οὐ. Отрицанията, разбира се, не изразяват целия диапазон от чувства и вълнения в различните ситуации. Във въпрос като μὴ οὐκ ἔχομεν; (1 Кор. 9:4) μή е отрицанието на въпроса, а οὐκ – на ἔχομεν.

з) Когато в забрани се употребява индикатив, се среща οὐ, напр. οὐκ ἐπιορκήσεις (Мат. 5:33), или οὐ μή, напр. οὐ μὴ ἔσται (Мат. 16:22).

и) В непряката реч, когато се употребява индикатив, се запазва отрицанието на пряката реч, напр. πῶς οὐ νοεῖτε ὅτι οὐ περὶ ἄρτων εἶπον ὑμῖν; (Мат. 16:11). Burton (N. T. Moods and Tenses, p. 181) с право отбелязва излишното οὐ след глагола „отричам“: ὁ ἀρνούμενος ὅτι Ἰησοῦς οὐκ ἔστιν (1 Йоан 2:22). Срв. френското ne.

й) Поредица от отрицания в гръцкия само усилва първото отрицание, ако второто е съставна форма като οὐδέ, μηδείς и т.н. Тази употреба (която за българския е съвсем естествена – „никой нищо не каза“) не е особено честа, но се срещат редица примери, напр. οὐκ ἔφαγεν οὐδέν (Лука 4:2), μηδενὶ μηδὲν ὀφείλετε (Рим. 13:8). Могат да се срещнат дори три и повече отрицания, напр. οὗ οὐκ ἦν οὐδεὶς οὔπω κείμενος (Лука 23:53), οὐκέτι οὐ μὴ πίω (Марк 14:25). Но понякога след οὐ следва τις, напр. οὐχ ἁρπάσει τις (Йоан 10:28). Срв. 1 Сол. 1:8.

к) Но когато второто отрицание е просто, то запазва силата си. Така οὐ παρὰ τοῦτο οὐκ ἔστιν ἐκ τοῦ σώματος (1 Кор. 12:15); οὐκ ἔχομεν ἐξουσίαν μὴ ἐργάζεσθαι; (1 Кор. 9:6); μὴ οὐκ ἤκουσαν; (Рим. 10:18); ὁ μὴ πιστεύων ἤδη κέκριται, ὅτι μὴ πεπίστευκεν (Йоан 3:18). Срв. οὐδὲν γάρ ἐστιν κεκαλυμμένον ὃ οὐκ ἀποκαλυφθήσεται (Мат. 10:26) и οὐ μὴ ἀφεθῇ ὧδε … ὃς οὐ καταλυθήσεται (Мат. 24:2). Вж. 1 Кор. 6:9 (οὐ … οὐ). Срв. също μήποτε οὐ μή (в полето μήποτε οὐ) в Мат. 25:9. В Мат. 13:29 (οὔ, μήποτε … ἐκριζώσητε) всяко отрицание има пълната си сила. Срв. μή …, μήποτε (Марк 14:2). Срв. Марк 12:24 за οὐ във въпрос и μή с причастие.

л) Употребата на οὐ μή изисква особена бележка. Обичайната конструкция е с конюнктив, както в οὐ μὴ ἀφεθῇ по-горе (Мат. 24:2). Футурен индикатив се чете в οὐ μὴ ἔσται σοι τοῦτο (Мат. 16:22) и несъмнено е правилният текст в οὐ μὴ τιμήσει (Мат. 15:6) и на още няколко места (Мат. 26:35; Марк 14:31). Не е намерено задоволително обяснение за произхода на тази употреба на οὐ μή. Двете отрицания не се неутрализират взаимно, а всяко запазва силата си, както при μὴ οὐ във въпросите (Рим. 10:18). Срв. οὐ μή във въпроси (Лука 18:7: οὐ μὴ ποιήσῃ;). Не хвърля ли тази употреба светлина върху проблема?

м) Излишното отрицание, както в 1 Йоан 2:22 (вж. по-горе) и в Лука 24:16 (ἐκρατοῦντο τοῦ μὴ ἐπιγνῶναι) след глагол за възпиране (отрицателно понятие), изглежда странно за съвременните западноевропейски езици, но на българския читател, свикнал с многократното отрицание, не би трябвало да прави особено впечатление. Срв. οὐ μή σε ἀνῶ οὐδ᾽ οὐ μή σε ἐγκαταλίπω (Евр. 13:5).

н) Формата οὐχί придава нова острота на отрицанието οὐ, особено когато е противопоставена на ἀλλά, както в Лука 1:60. Мястото на отрицанието също може да даде нова изразителност, напр. μὴ πολλοὶ διδάσκαλοι γίνεσθε (Як. 3:1). В Рим. 3:9 οὐ πάντως означава „в никакъв случай“, но в 1 Кор. 15:51 (πάντες οὐ κοιμηθησόμεθα) οὐ се отнася към глагола. В Евр. 11:3 μή се отнася към причастието, а не към инфинитива. Литотесът (смекчен израз чрез отрицание на противоположното) не е рядък в Новия Завет, напр. οὐ μετὰ πολλάς (Деян. 1:5) = ὀλίγας; χρόνον οὐκ ὀλίγον (Деян. 14:28); вж. също 15:2; 19:11, 23; 21:39; 27:14, 20; 28:2. Срв. Лука 15:13.

о) За οὐχ ὅτι … ἀλλά вж. Йоан 7:22. За οὐχ ἵνα … ἀλλά вж. Йоан 6:38. За ἀλλ᾽ οὐκ в главното изречение на условие вж. Марк 14:29. За οὐ μόνον … ἀλλὰ καί вж. Рим. 5:3. Вж. Йоан 4:11 – οὔτε … καί. За οὐδέ … οὔτε вж. Откр. 5:3, а за οὐδείς … οὔτε – Откр. 5:4. За οὐδέ … οὐδέ вж. Откр. 9:4. За μηδέ … μηδέ вж. Мат. 10:9. За μήτε … μήτε вж. Деян. 27:20. За οὔτε … οὔτε вж. Мат. 12:32. За μηδέ … ἀλλά вж. 1 Пет. 5:2. Както е обичайно в древния гръцки, след утвърдителни изречения следва καὶ οὐ (Кол. 2:8, 19), а не οὐδέ.

1. Терминът „частица“, както добре отбелязва Winer (изд. на Thayer, p. 356), никога не е бил задоволително разграничен. В известен смисъл всички наречия, предлози, съюзи и междуметия са частици. Почти всички те първоначално са наречия. Те принадлежат към развитието на изречението от просто към сложно.

2. Усилителните частици обикновено са с твърде неясен произход. Етимологията на повечето от тях е неизвестна, но по правило те са много стари. Всъщност новозаветните писатели не ги употребяват дори приблизително толкова често, колкото по-старите гръцки писатели. Но когато в Новия Завет се употребяват усилителни частици, те заслужават внимание.

3. Гърците не само са имали фини нюанси на мисълта и чувството, но и са предпочитали да ги изразяват в изречението чрез частици. В съвременните езици такива разграничения и такава изразителност зависят от гласа и маниера. Срв. жестикулацията на германеца при говорене, свиването на рамене у французина и т.н. Новозаветният гръцки е по-сдържан и оставя повечето от тези чувства да бъдат изведени от самия читател.

4. Γέ (енклитика) е със съвсем неясна етимология (срв. дорийското γά и ἄγαν). В Новия Завет се употребява тридесет и три пъти. Обикновено се среща заедно с друга частица, напр. ἀλλά γε (1 Кор. 9:2), ἄρα γε (Мат. 7:20), ἆρά γε (Деян. 8:30), εἴ γε (Гал. 3:4), εἰ δὲ μή γε (Мат. 6:1), καί γε (Деян. 17:27), καίτοιγε (Йоан 4:2), μενοῦνγε (Рим. 10:18), μήτιγε (1 Кор. 6:3). Във Фил. 3:8 обърнете внимание на ἀλλὰ μὲν οὖν γε καί. Само по себе си γέ не прибавя нищо към смисъла, освен че усилва идеята на думата или изречението. Това може да бъде за умаляване, както в Йоан 4:2, или за увеличаване, както в Рим. 8:32.

5. Πέρ (енклитика) вероятно е съкращение от περί и така би имало идеята „напълно, изцяло“. Други обаче го извеждат от πέραν. В Новия Завет го намираме с ὅς в Textus Receptus на Марк 15:6 (ὅνπερ ᾐτοῦντο), но Westcott и Hort са го изпуснали. Другаде то се среща само в частиците διόπερ (1 Кор. 8:13), ἐάνπερ (Евр. 3:14), εἴπερ (Рим. 8:9), ἐπειδήπερ (Лука 1:1), ἤπερ (Йоан 12:43 – в текста на Westcott и Hort; в полето ὑπέρ), καθάπερ (Рим. 3:4), καίπερ (Евр. 12:17), ὥσπερ (Мат. 6:2). Значението е навсякъде едно и също.

6. Δή („наистина, следователно“; вероятно съкратена форма на ἤδη) се употребява пестеливо в Новия Завет, но в съгласие с древния изказ. Простата форма се среща пет пъти (може би шест – Деян. 6:3 в полето), всеки път със същото значение. Вж. 1 Кор. 6:20: δοξάσατε δὴ τὸν θεὸν ἐν τῷ σώματι ὑμῶν. Веднъж имаме δήπου (Евр. 2:16). Мястото с δήποτε (Йоан 5:4) е отпаднало от критическия текст.

7. Τοί е с несигурен произход – или локатив на показателното τός („на това основание“), или етичен епически датив τοί (= σοί). В Новия Завет не се среща самостоятелно, а само в сложни думи. Така ἤτοι веднъж (Рим. 6:16), καίτοι два пъти (Деян. 14:17; Евр. 4:3), μέντοι осем пъти (напр. Йоан 4:27), τοιγαροῦν два пъти (1 Сол. 4:8; Евр. 12:1), τοίνυν три пъти (Лука 20:25; 1 Кор. 9:26; Евр. 13:13).

8. Μέν произхожда от епическото μήν, по-старо епическо и дорийско μάν. Ἦ μήν е станало ἦ μέν, а после μέν. То означава „наистина, във вярност“. Μέν е далеч най-честата усилителна частица в Новия Завет, но съвсем не е толкова честа, колкото в по-стария гръцки. Тази частица изразява всички степени на подчертаване – от най-слабото (Деян. 17:12) до острото противопоставяне (Мат. 3:11). Противопоставянето дори с δέ често е съвсем слабо и не се превежда. Първоначалната самостоятелна употреба все още е запазена в Новия Завет, напр. във 2 Кор. 11:4 (εἰ μὲν γάρ), където няма мисъл за съответно δέ или ἀλλά. Така и в Деян. 5:41 (οἱ μὲν οὖν ἐπορεύοντο). Μενοῦν се среща веднъж (Лука 11:28), μενοῦνγε – три пъти (Рим. 9:20; 10:18; Фил. 3:8), μέντοι – осем пъти (вж. по-горе).

9. Утвърдителната частица ναί се среща над тридесет пъти – просто като „да“ (Мат. 13:51) или в значение „наистина, да“ (Мат. 11:9), в противопоставяне на οὐ (Мат. 5:37), дори с член като подлог (2 Кор. 1:17).

10. Νή като силно уверение (клетва) с акузатив се среща само веднъж: καθ᾽ ἡμέραν ἀποθνῄσκω, νὴ τὴν ὑμετέραν καύχησιν (1 Кор. 15:31). Μά изобщо не се среща.

1. Фигурите на речта по правило не са особеност на гръцкия изказ, а принадлежат на самата природа на речта и затова естествено се срещат и в Новия Завет. Умът не работи като машина. Речта е просто израз на мисълта. Затова не е странно, че пропуските, прекъсванията и внезапните промени в мисловния процес остават запечатани в езика. Те са особено чести в народната реч и в езика на страстта. И на двете основания Новият Завет дава многобройни примери за нарушен строеж. Павел проявява силно чувство и особено във Второто послание към коринтяните езикът му се бори да изрази всичко. Там почти може да се чуе как бие сърцето му.

2. В Откровението има граматически отклонения, дължащи се на различни причини. Някои са умишлени, както в случая с ἀπὸ ὁ ὤν (Откр. 1:4) – за да се подчертае неизменността на Бога. Обърнете внимание и на ὁ ἦν в същото изречение. Други се дължат на живостта на представите в книгата, напр. καὶ ἦλθεν καὶ εἴληφεν (Откр. 5:7). Срв. също Откр. 10:8–10. Такова смесване на времената е обичайно и у Марк. Употребата на падежи без правилно съгласуване се среща и другаде, но е по-честа в Откровението. Така τῆς καινῆς Ἰερουσαλήμ, ἡ καταβαίνουσα (Откр. 3:12). Виденията засилват възбудата и объркването. Срв. номинатив и акузатив в Откр. 4:1, 4. Възможно е книгата да е била диктувана и вероятно, както 2 Петрово, да не е минала през внимателна критическа редакция. Но тези нелитературни черти, някои от които се срещат и в нелитературните папируси, не доказват, че авторът е бил невежа.

3. Могат да се дадат няколко примера за основните фигури на речта. Елипса на свързващия глагол εἰσίν се вижда в Мат. 5:3 (μακάριοι οἱ πτωχοί), а на τινές пред τῶν μαθητῶν – в Деян. 21:16. Брахилогия (сбитост на израза) има в χάρις δὲ τῷ θεῷ ὅτι ἦτε δοῦλοι τῆς ἁμαρτίας, ὑπηκούσατε δέ (Рим. 6:17). Зевгмата (свързване на две думи с един глагол, който по смисъл подхожда само на едната) добре се илюстрира с γάλα ὑμᾶς ἐπότισα, οὐ βρῶμα (1 Кор. 3:2). Апосиопеза (внезапно прекъсване на изказа) има в εἰ ἔγνως ἐν τῇ ἡμέρᾳ ταύτῃ καὶ σὺ τὰ πρὸς εἰρήνην (Лука 19:42). Добър пример за анаколут (нарушаване на граматическата последователност на изречението) има в 1 Кор. 9:15: οὐκ ἔγραψα δὲ ταῦτα ἵνα οὕτως γένηται ἐν ἐμοί· καλὸν γάρ μοι μᾶλλον ἀποθανεῖν ἤ – τὸ καύχημά μου οὐδεὶς κενώσει. Парономазия (звукова игра на думи) е употребена в ἔμαθεν ἀφ᾽ ὧν ἔπαθεν (Евр. 5:8). Аноминация (игра на сродни по корен думи) има в μηδὲν ἐργαζομένους ἀλλὰ περιεργαζομένους (2 Сол. 3:11). Плеоназъм (излишни думи) се вижда в ἧς εἶχεν τὸ θυγάτριον αὐτῆς (Марк 7:25). Хипербатон (необичайно разместване на думите) виждаме в Евр. 7:4 (θεωρεῖτε δὲ πηλίκος οὗτος, ᾧ …). В Новия Завет има няколко поетически цитата, напр. Деян. 17:28; 1 Кор. 15:33; Тит 1:12, а в Евр. 12:13 в някои ръкописи се получава хекзаметров стих; но Westcott и Hort четат ποιεῖτε вместо ποιήσατε и хекзаметърът се губи. В Мат. 6:28 има пролепсис на подлога (подлогът на подчиненото изречение е изнесен напред като допълнение на главното), както много често в Новия Завет: καταμάθετε τὰ κρίνα τοῦ ἀγροῦ πῶς αὐξάνουσιν.

4. Ритъмът е означавал много за гърка, но за нас невинаги е лесно да го оценим (вж. мястото на αὐτοῦ, σου и μου в Йоан 9:7, 10, 11). Отричано е, че у новозаветните писатели изобщо има ритъм. Вероятно той не може да се открие по атическите мерки, но по-късните гръцки писатели изобщо, с изключение на атицистите, са имали различен вкус в това отношение. Новозаветните писатели не са изкуствени. Ритъмът, който имат, се дължи главно на страстта и на възвисеността на духа. Така е особено у Павел, в Посланието към евреите и у Йоан.

5. Новозаветните писатели не употребяват величавите периоди на атическите оратори и историци с техните дълги, плавни изречения. Но понякога и по-кратки изречения в Новия Завет заслужават названието период. Вж. Лука 1:1–4; Евр. 1:1–4; Деян. 1:1–3; 2 Сол. 1:3–10; Еф. 1:3–14.

6. Думите в гръцкото изречение са били подреждани по-скоро за реторичен ефект, отколкото по строги правила (не както в латинския). В гръцкото изречение най-силното място е било началото или краят на изречението. Срв. ἤδη … κεῖται (Мат. 3:10) и οὐ в 1 Кор. 1:17.

7. Гръцкият дух е бил свобода и живот. В това е била неговата слава и, смекчен от еврейската духовност, гръцкият език е станал най-доброто средство в света за изразяване на Божието откровение в човешка реч. Гръцкият Нов Завет остава съкровището на вековете и всеки трябва да го притежава, за да достигне εἰς ἐπίγνωσιν τοῦ μυστηρίου τοῦ θεοῦ, Χριστοῦ, ἐν ᾧ εἰσιν πάντες οἱ θησαυροὶ τῆς σοφίας καὶ γνώσεως ἀπόκρυφοι (Кол. 2:2 сл.).

Книги на Библията

Пс. – Псалми

Мат. – Евангелие според Матей

Марк – Евангелие според Марк

Лука – Евангелие според Лука

Йоан – Евангелие според Йоан

Деян. – Деяния на апостолите

Рим. – Послание към римляните

1 Кор., 2 Кор. – Първо и Второ послание към коринтяните

Гал. – Послание към галатяните

Еф. – Послание към ефесяните

Фил. – Послание към филипяните

Кол. – Послание към колосяните

1 Сол., 2 Сол. – Първо и Второ послание към солунците

1 Тим., 2 Тим. – Първо и Второ послание към Тимотей

Тит – Послание към Тит

Филим. – Послание към Филимон

Евр. – Послание към евреите

Як. – Послание на Яков

1 Пет., 2 Пет. – Първо и Второ послание на Петър

1 Йоан, 2 Йоан, 3 Йоан – Първо, Второ и Трето послание на Йоан

Юда – Послание на Юда

Откр. – Откровение на Йоан

Издания, ръкописи и пособия

LXX – Септуагинта (гръцкият превод на Стария Завет)

Textus Receptus (T. R.) – „общоприетият текст“ на гръцкия Нов Завет (печатните издания от XVI–XVII в.)

Westcott и Hort (W.-H.) – B. F. Westcott, F. J. A. Hort, The New Testament in the Original Greek (1881)

Nestle – изданието на гръцкия Нов Завет на Eb. Nestle; днес Nestle–Aland, Novum Testamentum Graece

א, A, B, C, D … – обичайните означения на унциалните ръкописи (Синайски, Александрийски, Ватикански, Ефремов, Безов и др.)

Blass – F. Blass, Grammar of New Testament Greek (англ. превод H. St. J. Thackeray)

Burton – E. D. Burton, Syntax of the Moods and Tenses in New Testament Greek

Moulton, Prolegomena – J. H. Moulton, A Grammar of New Testament Greek, vol. I: Prolegomena

Winer–Thayer – G. B. Winer, A Grammar of the Idiom of the New Testament (изд. J. H. Thayer)

Thayer – J. H. Thayer, A Greek-English Lexicon of the New Testament

Monro – D. B. Monro, A Grammar of the Homeric Dialect

Други съкращения

англ. – английски

бълг. – български

вж. – виж

гл. – глава

изд. – издание

лат. – латински

напр. – например

p. – page (страница в цитирано чуждоезично издание)

сл. – и следващите (стихове, страници)

срв. – сравни

ст. – стих

т.е. – тоест

т.нар. – така наречен

2. Вероятно става дума за: Huddilston, John H. Essentials of New Testament Greek. New York & London: Macmillan, 1895.

   ↩

3. Вероятно става дума за: Green, Samuel G. Handbook to the Grammar of the Greek Testament. Together with a Complete Vocabulary, and an Examination of the Chief New Testament Synonyms. London: The Religious Tract Society, 1876.

   ↩

4. Вероятно става дума за: Harper, W. R. and Weidner, R. F. An Introductory New Testament Greek Method. Together with a Manual, Containing Text and Vocabulary of Gospel of John and Lists of Words, and the Elements of New Testament Greek Grammar. New York: Scribner’s Sons, 1889.

   ↩

5. На български език са достъпни следните начални граматики: Милев, Ал., Ап. Михайлов. Учебник по гръцки език за духовните училища. София: Синодално издателство, 1995; Самърс, Р. Основи на новозаветния гръцки език. София: Нов човек, 2000. – Бел. ред.

   ↩

6. Т.е. гръцкият език трябва да бъде изследван не отвън, през призмата на чуждото езиково усещане и в сравнение с други езици, а с оглед на самия него и на собственото му развитие във времето. – Бел. ред.

   ↩

7. Остраки (ὄστρακα) – текстове, написани върху парчета от глинени съдове.

   ↩

8. Вж. Православная богословская энциклопедия под ред. на проф. Н. Н. Глубоковски, т. IX (Санкт Петербург, 1908), с. 603–754 – обстойната студия на проф. С. И. Соболевски „Κοινή – общогръцки език (във връзка с библейския)“.

   ↩

9. Hapax legomena (ἅπαξ λεγόμενα, „казани веднъж“) – думи, които се срещат само веднъж в даден корпус. Някога голям брой новозаветни думи са смятани за особена лексика, изкована от самите новозаветни писатели; папирусите показват, че повечето от тях са били част от общия език. – Бел. ред.

   ↩

10. Има се предвид класификацията на новозаветните ръкописи, предложена от Westcott и Hort, които различават „западни“, „сирийски“ (антиохийски), „александрийски“ и „неутрални“ текстове и смятат последните за най-достоверни.

    ↩

11. Това е четенето, възприето в изданието на Westcott и Hort. Във всички останали издания се чете κἀγώ. – Бел. М. Хачикян.

    ↩

12. Това обяснение днес не се приема от филолозите. – Бел. Н. Н. Глубоковски.

    ↩

13. Проклитики (procliticae, atona) са някои едносрични думи без собствено ударение: членовете ὁ, ἡ, οἱ, αἱ, предлозите ἐν, εἰς (ἐς), ἐκ (ἐξ), ὡς, съюзите ὡς, εἰ, както и отрицанието οὐ (οὐκ, οὐχ), което обаче в края на изречение и със значение „не, няма“ получава ударение: οὔ. – Бел. Н. Н. Глубоковски.

    ↩

14. Робертсън следва текста на Westcott и Hort; всички останали издания четат πάτερ. – Бел. М. Хачикян.

    ↩

15. Българският читател ще разпознае тук нещо близко до славянския глаголен вид: „правя“ – „направя“, „зная“ – „позная“. – Бел. ред.

    ↩